Очите, които живеят в мрака

                                                                                             

                                                                   Очите, които живеят в мрака           

          Съвсем случайно докато береше в гората гъби мъжът намери пещерата. Истината беше, че тя го откри. Ако не се беше спънал едва ли щеше да падне. Под него земята изведнъж се срути и мъжът пропадна. Нямаше време за реакция от негова страна. Оказа се в неизвестна за хората пещера. Тъмнината вътре го караше да тръпне от студ макар, че лятото отвън беше дошло с топлина, която не бе съвсем нормална за сезона.

 Мракът пълзеше с пипалата си наоколо. Обвиваше с ледени ръце раменете на мъжа и дори проникваше в душата му. Докато падаше вътре беше успял да извика уплашено и ехото от дълбините на пещерата бе отвърнало с неистов рев. Езикът на Геро изведнъж се оказа вързан на фльонга. Само тежкото учестено дишане подсказваше, че още е жив.

За негов късмет в раницата, с която рядко се разделяше, когато излизаше за гъби и на разходка в близките планини имаше фенерче.

        Опипом Геро го намери. Едва натисна бутона. Светна. Пред него блеснаха очи, които сякаш идваха от отвъдното. Изплашен Геро угаси светлината. Отново всичко потъна в мрак. Страхът бавно проникна в костите на Геро. Пропълзя до шията му и го стисна. Започна да се задъхва.    Липсваше му глътката свеж въздух. В пещерата миришеше тежко. Сякаш в нея имаше нещо. Нали Геро беше видял Очи и не искаше те, и за миг да надникнат пак в ирисите му.

Нещо изсумтя в тъмното и сякаш се придвижи към него.

      Геро отстъпваше бавно назад  в очакване на спасение, което нямаше откъде да пристигне и го измъкне от тежкото предположение, че е плячка.

Потта, която започваше да се стича по лицето му се оказваше достатъчно ледена за да го лиши от мислите.
Разбираше само, че някой го дебнеше. Не беше страхлив, но ако…. Ами ако пещерата бе бърлога на звяр?

Гърбът му целият в под опря в стената зад него. Нямаше измъкване. Откъдето беше пропаднал тънък сноп надежда - светлина се промъкваше и езикът ѝ закован стоеше неподвижен на пода на пещерата. Само на някакви си два метра и половина над Геро Слънцето си играеше на свобода, а той с гръб опрян до студената стена търсеше спасение от тъмницата.

Позволи си да събере кураж и натисне пак фенерчето. Снопът светлина обходи пред Геро пещерния под и се закова в Очите… Те стояха на същото място. Не мигаха, но погледът им недвусмислено говореше, че той беше плячката. Извика и пак угаси фенерчето. Ехото някъде откъм очите отговори с неистов рев. От страх Геро приклекна.

За какво му беше да идва в тая проклета гора. Можеше като всички нормални хора да си купи от пазара гъби. Но не… Геро трябваше сам да се лута в пущинака и да докаже, че е мъж, който не знае що е страх. Да, но именно долу в пещерата нещо го стисна за гушата. Почувства зловонието му. Устата му прокисна. Очите се оцъклиха. Още малко и щеше да получи удар.

 Е поне преди да умре да надникне пак в очите, които го плашеха…  

     Геро за трети път натисна бутона на фенерчето. Снопът светлина се закова в отсрещната страна, откъдето ужасните Очи го наблюдаваха.

–         Ти, кой си? – развърза се за миг езикът на Геро като че ли обзет от любопитство, но не и лишен от страх.

–         Кой си…? Кой си…? – върна ехото отговора, който проби черепа на Геро и пак го накара да угаси фенерчето. От толкова стискане горкото изплашено фенерче лепнеше в потните ръце на изплашения до смърт мъж.

Ами сега? Май нямаше измъкване. Като нищо щеше да си умре от страх в пещерата ако Очите не го хванеха първи и го задушеха.

Изведнъж някъде наблизо прозвуча глас, който обясняваше на някого:

–         Ами тука бях вчера. Намерих полянката и скалите. Има гъби… Ама какво е това тука, Иво? Кой е копал до скалите и къде са гъбите?

Свеж детски глас прозвуча спасително за Геро:

–         Виж, татко. Тук сякаш има пещера.

–         Внимавай Иво да не паднеш вътре! – чу се гласът на бащата.

Някъде от дълбините на мрака прозвуча зов за помощ.

Глух, молещ, но и предпазлив глас търсеше помощ.

–         Спасете ме, моля ви!

Това беше Геро, който още дишаше. Явно мракът не беше успял да го удуши докрай. Или може би, Очите не му бяха скочили още?!

  Месията, който извади Геро с помощта на въже от пещерата беше учуден от страха, който прочете в ирисите на нашия герой.

–         Какво става тука? – попита той.

Чу в отговор:

–         Очите долу… Има Очи и глас, който ме питаше, кой съм…

Любопитен достатъчно смел но не и безразсъден, месията върза въжето на най-близкия бор и като даде указания на сина си Иво да пази изплашения Геро се спусна в пещерата. Светна фенерчето и видя…

Очите, които го гледаха бяха неговите собствени. Стената  отсреща беше съставена сякаш от огромен диамант. Или необработена руда, чиито Очи с помощта на фенерчето блещукаха в мрака и палеха огледало, откъдето погледите хващаха страх. Но не и за месията, който просто се усмихна и отражението върна усмивката му.

Нищо страшно нямаше. Страшното беше, в ума на Геро, който в паниката си беше видял отражението на Очите и беше извикал. Пещерата със сигурност се оказваше голяма. Акустиката вътре връщаше ехото, което ревеше с гласа на изплашения…

Случват се такива неща. Мракът пълзи и те хваща неподготвен. Не ходете сами за гъби в гората! Вземете си другар. Може и куче.

Но не бъдете дори за миг сами. Там някъде в лоното на мрака Ви очакват, те… Очите, които могат да ви изкарат акъла!

В. Софин 12.12.2024год.