Капката вяра

 

                                                                        

                              Капката вяра -21.01.2025год.

Макар в сърце да е жива -

в тъга, младостта си отива.

Изморен е погледът. Умът го няма!

Компютърно уловен е с програма.

Забравена мила - капката вяра,

която на всеки с любов повтаря,

че трябва някой днес да се събуди,

защото живее във вечни заблуди!

Но днес глупакът парите почита -

на лъжите без ум с вяра разчита.

За това страда народа ни грешен

и моли се Богу - мисли се вечен!

На щастието кошница оплетена

с измама и силом крадени пари.

Днес се радва от всички ни усетена

на власт силна в царство на мъгли!

В. Софин 21.01.2025год.

На пет годинки - "Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

                                                                         

На пет годинки

    Мама каза, че ще имам рожден ден. Най- после и аз ще имам… Другите деца в детската градина всички вече празнуваха, пък аз, не. Попитах мама, а тя:

–         Ти си родена в началото на годината и затова първа ще посрещнеш рождения си ден, Софи!

Аз мислех, че съм последна, а пък то била съм първа! Ти да видиш!

Мама каза, че съм щяла да празнувам и в детската градина. Попитах я:

–         А в къщи, мамо?

–         И вкъщи ще го празнуваме заедно, всички.

Попитах, кои всички и разбрах, че с приятелките, с които играя на детската площадка и с дядо, баба, вуйчо, леля и каките Вики и Ния.

Беше много вълнуващо поне за мене. Мама каза, че всеки ден не се получават подаръци. Най- вече те идвали, но без дядо Коледа на рождения ден.

Като  се замисля, добре, че е така. Нали и за Коледа получавам подаръци. Иначе само на рождения ми ден. Вижда ми се нечестно.

През деня вкъщи празнувахме с приятелки в стаята ми. То беше хвърляне, скачане и какво ли още не… Тате влезе да види защо пищим. Пък ние си играехме на страх. Аз се криех под леглото, а другите деца се опитваха да ме открият. Вместо мен обаче намираха балон, който пуквах в очите им.

Тате се скара, че сме нахвърляли всичко в стаята. Кукли, играчки, книжки и какво ли още не…

Нали ми беше рожден ден, знаех си аз ще ми простят и няма да ме накажат строго.

Така и стана. Вечерта дойде. С нея пристигнаха и гостите. Дядо, баба, леля Веска, вуйчо Боби, кака Вики и кака Ния!

Побързах да раздам на всеки по един балон. Дядо се опита да го спука, но не му се получи. Сигурно, защото още не беше вечерял и нямаше сили. Поне той така каза! Попита ме на колко годинки ставам, че той не знаел да смята!

Показах му цялата си една ръчичка и го подканих да брои!

Той се почуди, но баба му подсказа, че съм ставала на пет!

 После имаше вкусна торта за всички! По едно парче. Аз като рожденичка изядох две. Мама каза, че не било полезно. Не съм съгласна с нея, защото всички обичат торти. А знае се, ние децата най-много.

Подаръците бяха толкова много, че не можах за една вечер да ги видя всички. Зная си аз, че на сутринта ще открия всички останали съкровища.

Думата я научих от мама, която каза, че това, което открия скрито в пакетите с подаръци, било съкровище! Обичам я тая дума. Де всеки ден да откривам съкровища!

Но мама каза, че нямало да бъде интересно. Дядо дори се опита да мърмори, че било хубаво да е всеки ден, рожден. Да ама мама му се скара защото така съм щяла да порасна по-бързо. Та нали аз съм голямата, а те малките!? Нещо не ги разбирам възрастните. Уж са деца, а после се мислят за големи!

Когато изпращахме гостите попитах мама, защо да не останат да спят при нас. Но тя, каза, че всички били на другия ден на работа. Ами нали е неделя, утре?

Разбрах от мама, че някои хора работили и тогава. Ти да видиш!

Не ми се искаше да си тръгват. Почти бях готова да се разплача, но мама ми каза, че и утре съм щяла да имам гости. Попитах я, кои ще бъдат и тя обясни:

–         Дядо Ники и баба Кате! Леля Петя и чичо Методи!

Ти да видиш! Зарадвах се. Има защо. Отново торта, пак подаръци.. Ах как ми се иска да не свършва тоя мой, рожден ден!

Мама се засмя. Винаги, когато искам нещо, тя се смее. Много ѝ беше весело. Пък на мен ми стана тъжно, защото утрешния ден е още далече. Пък аз исках подаръците още сега. И то веднага!

А Вие деца празнувате ли рождения си ден с мама, тате и най-близките си хора?

Не изпускайте мига! Иначе ако има подаръци може и да ги дадат на друго дете… Както казва мама, на дете по послушно от мен!

В. Софин 20.01.2025год.

 

Прощален поглед

                                                                                 

Прощален поглед

Морето говори на странен език.

Думите му трудно се разбират.

Понякога шепти, а после с вик

крещи, та всички да го чуят!

 

Морето идва и зове с вълни -

гласът му с високи децибели.

Красив превзет от бели пелени,

Брегът ухае на поезия и мечти!

 

Момиче там наднича от скала

и гледа жадно в хоризонта ален.

В морето плува кораб сред мъгла –

едва ли вижда погледа прощален!

В. Софин 20.01.2025год.

 

Стъпките

                                                                               

Стъпките

    Той живее само през нощта. През деня не можеш да го срещнеш. Понякога в прекалено ранна утрин закъснява да се прибере. Но ти си там, на пътя. Бързаш за работа. Стъпките му отекват в главата ти.  Твоите пък глухи изобщо не ги чуваш.

Бързаш. Мислиш, че ако ускориш темпото, няма да ги чуеш повече. Лошото е, че стъпките също ускоряват хода си. Усещаш ги с пулса, който уплашен в теб, кънти.

Отвън е студено. Зима е все пак. Въпреки това, челото ти се облива в пот. Тялото ти плувнало от горещина, крещи за глътка студен въздух.

Спасение няма!

Стъпките зад теб продължават пъкления си ход и то точно след теб.

Решаваш да тичаш. Правиш го. Но и той, който живее нощем също тича след теб дори намира сили да кашля.

Изморен, забавяш ход. Стъпките зад теб също.

Аха, готов си да ругаеш. Мислиш, но ти липсва кураж да се обърнеш.

„Кой е зад мен и защо ме преследва?“

Няма шанс да познаеш. И не за друго, а защото плувнал в пот задъхан бързаш да се отървеш от него. От стъпките му, които чаткат отчетливо по тротоара и са точно зад теб.

Той, който живее само през нощта може и да си отиде. Все пак наближава утринта. Аха и слънцето да се покаже макар и през януари. Уви! Днес е облачно. Прекалено облачно за да се случи това. Затова вървиш и без да се оглеждаш, се молиш спирката на автобуса най-после да изтрополи в краката ти.

И когато това се случва… Когато най-после стигаш спирката и намираш кураж от светлините наоколо се обръщаш не за друго, а вече обзет от любопитството - виждаш… може би Той, който живее само нощем?

Уви, не! Не познахте! Колегата, твоят колега, който също бърза за работа като теб. Гласът му е пресипнал. Настинал е. Кашля, не може да говори. Но му се искаше, много при това заедно да вървите към автобусната спирка на работа. Е не успя да те стигне. Пък и стига ли се страхът?

Това е Той, който живее само нощем!

Да сме благодарни, че така! А може би, не!? Знае ли човек!?

В. Софин 20.01.2025год.

 

На нова година през осемдесетте години в Самоков

 

                                                                                       

    

На Нова година през осемдесетте години в Самоков

       Докато се взирах в бъдещето незнайно защо се обади миналото.

Ето я и нас, Тодоровата младеж. Така баща ми казваше за мен и моите връстници. Порасли в условия на социализъм, не живели преди девети септември 1944год. Много от нещата ни изглеждаха нормални тогава. Да се работи шест дневна работна седмица. Да се дават извънредни трудови дни за благото на социализма. Димитровски, Ленински съботник от началото на осемдесетте години да двадесети век. Поне аз тогава започнах работа.

     Опашките за хляб, кокали, които почти оглозгани трябваше изцяло да се обезкостят за да се използва машинката за месо. Тя често спираше работа заради жилите попаднали в нея. Чистеше се и отново влизаше в работа. Но после въпреки всичко каймата ставаше на кюфтета и като се изпържеха само с аромата да се нахрани човек. Днешното бъдеще и каймата оставам без коментар.

И ето, че наближаваше Нова година. В заводите и фабриките се започваше трескава подготовка. Всъщност се отработваха няколко поредни съботи, дори недели за да се почива, но забележете не на Коледа нито на Бъдни вечер. Празнуваше се разрешена от правителството само Нова година. Бъдни вечер тихомълком в къщи. А на най светлия празник Христовден се работеше. Четири или пет дни се почиваше. Обикновено двадесет и осми до първи януари. Само толкова за да не забравим, че има и работа.

     И ето ме и мен. Работник в радиозавода „Христо Ников“. Не се чудете млади приятели. Това е днешния „Самел“. Имаше автобуси, които ни взимаха сутрин за да стигнем точно в седем сутринта на работа. Вечер автобусите ни чакаха и билетът тогава струваше шест стотинки. Днес повечето работници в Самел се придвижват с лични автомобили на работа. Тогава тия с колите бяха малко. Всеки, който се лишаваше от храна за да спестява живееше в мизерия, но поне после се оказваше щастлив водач на Трабант, Жигули или Москвич. Въпреки това имаше някаква задружност между всички нас. Почти  еднакви заплати за всички, които стигаха за храна и дрехи, които нямаха нищо общо с днешната западна мода.

Здравеопазването беше безплатно, лекарствата се плащаха, но не бяха скъпи и в такова огромно по разнообразие количество като днес.

Детските ясли и образованието също бяха безплатни.

Вицовете, които си разказвахме под сурдинка, всъщност политически за соца и Тодор Живков ни караха поне малко да се почувстваме свободни.

Да разговаряме обаче с партийните лидери тогава си беше опасно. Можеше да ни интернират в друг град или арестуват за разпространение според властите на лъжлива информация. Тогава всеки имаше жителство и се знаеше къде е.

На 31 току пред Нова година докарваха в зеленчуковите магазини, банани и портокали. На човек разрешаваха по два килограма. Някой, който знаеше, че има и на друго място отиваше да се реди и там на опашка. Всъщност опашките сближаваха хората. Но въпреки това на тях се внимаваше разговорите да не са политически. Купувахме от пенливото бяло вино „Искра“, което ползвахме като шампанско. Хлебозаводът спираше работа като нас от радиозавода „Христо Ников, Фабрика „Самоковска комуна“, Завод за Регистрационна техника, „Любчо Баръмов“, където се произвеждаха играчки за децата. Това налагаше отново да се наредим на опашките за да се запасим с хляб. Купуваше се по седем и повече хляба. Дори се редяхме на няколко фурни за да ни стигне.

     Всеки, който имаше тогава деца тогава си спомня за елхата, която украсявахме. Аромата ѝ на смола, който се носеше в стаята, където стоеше прекрасна, тя. Най-отгоре ѝ блестеше петолъчна звезда или изработен специално връх. Играчките се оказваха чупливи защото бяха стъклени  Това почти преди всяка нова година се налагаше да се взимат от магазина, нови. Купувахме бенгалски огън и малки свещички, които закачахме с телчета на елхата. И разбира се, следваше дядо Мраз и Снежанка неговата помощница. В училище децата се подготвяха да кажат стихче или изпеят песничка за да им се подари някаква играчка или раздадат торбички с лакомства. Обикновено в тях имаше шоколад „Крава“, вафли, бонбони „Снежинки“ с фъстъци и др. Родителите също се подготвяха като купуваха подаръци за да сложат в красиво оформени пакети от хартия, играчки вътре  и ги мушкаха под елхата. На щандовете обикновено най-популярни за времето си бяха, кукли за момичетата, които като ги наведеш казваха „Ма-ма“; цветни книжки; червени пожарни коли; чанти „Чичо доктор“; детски сервизи, колички и конструктори с болтчета и гайки.

           На празника по случай Нова година канехме гости или ние отивахме при приятели. Обикновено гледахме заедно телевизия. Всъщност първа и втора програми. Спомням си хумористичните постановки „Големанов, Вражалец“ и др. Всички бяха с комедийните звезди тогава, Калоянчев, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Григор Вачков, Георги Парцалев и др. На гости ни идваха западни изпълнители. Спомням си Аманда Лиър с нейния уникален глас;  диско състава „Бони ем“; Мънго Джери, Прешъс Уилсън  и още много други. Шведската група „АВВА“ също се слушаше много.

     Точно преди настъпването на Нова година тогавашния постоянен председател на Народната република, Тодор Живков се появяваше за кратко слово към всички в страната ни. Обикновено ни занимаваше с постиженията през изминалата година и честитеше настъпващата нова.  Веднага след това се пускаше не друго, а дунавско хоро, с което вече бяхме спокойни, че не сме изпуснали нищо. Може би само, че сме порасли или остарели с година. Но бъдещето беше някъде напред пред нас и ние мечтаехме за него. Да дойдат по добри времена, всички да имаме какво да сложим на масата и защо не във всеки дом лека кола и всеки със собствено жилище. Много добре се спомням, че тогава нямаше такива фойерверки като днес. Излизахме навън за да се поздравим със съседи по случай настъпилата Нова година. На първи януари децата ни подготвени с направени лично сурвакници, сурвакаха баби, дядовци, майки, бащи, лели и чичовци…  Баба обикновено даваше напътствия какво да каже внучето ѝ: “ Стъпило врабче на клонче, бабо дай едно левче!“ Ако пък имаше сняг, а тогава имаше вярвайте ми, излизахме да се пързаляме с шейни отвън. Обикновено на „Ридо“ или зад него. Някои имаха и ски. Тогава нямаше от тия днешните модерни обувки за ски. Обикновени високи наречени „пионерки“ на краката. Ските с каишки. Щеките изцяло изработени от дърво.

Имаше и такива, които бяха използвали от стари каци дъските за пързаляне. По една закована каишка на тях и по смелите деца се пускаха на високото от „Ридо“.

Снежни човеци също правехме за децата си. И днес също се правят с морков и копчета, но не от въглени като някога. А и стара тенджера на главата на снежния човек вместо шапка.

 Като се замисля за пощальоните. Горките трябваше да разнасят новогодишни картички с поздравления от близки и далечни роднини, приятели. На всяка от тях нарисувана или снимана елха, играчки, свещи, които горят и сурвакници също. Толкова хартия за да се изкажат топли думи, емоциите изразени, написани с пожелания на цветните картички.

И после…? Ами празника свършваше и на следващия ден започваше ежедневието.

На втори януари всички бяхме вече на работа. Може и да е имало, някои които не са били но повечето бяхме. Едновременно скъпи за нас времена, защото бяхме млади и не осъзнавахме много неща тогава. Лошото, е че и днес трудно младите осъзнават какво имат и нямат. Какво имахме ние и какво изгубихме днес? Ами може би това, че нямаше омраза и завист между хората. Днес колкото повече човек има, толкова повече е мразен. За съжаление джунглата е превзела всички. Има обаче и човеци. Може и да не са толкова много, но хубаво, е че ги има!

      И сега, когато се връщам назад във времето и гледам пожълтялата чернобяла снимка с дядо Мраз, помня подаръка му свирка с пиленце на нея. Помня и това, че го гледах с недоверие. Поне така изглежда на снимката. Как така някой непознат дори и дядо Мраз да е ще ми даде ей така без пари играчка?

В. Софин 15.01.2025год.

Вятър в душата ми...

                                                                           

                                                            

Вятър в душата ми

Нахлул е вятър в моята душа,

която пристан тих си търси.

Щом намеря смело ще реша

да акостирам в нея любовта!

Нейде още там покрай морето,

живее спомен за очи красиви.

Блестят те в зелено за сърцето,

в дните отминали, щастливи!

В. Софин на Ива 14.01.2025год.

 

Без самоличност

 

                                                                         

Без самоличност

           Нямам спомен за това как се бях озовал, Там. Кой ме беше предал!? Още се чудя! Мислех се за спокоен човек. Някои приятели дори споделяха, че съм тих. Прекалено тих, за да стана някому драг.

 Вършех си работата. Стараех се… Не клинчех. Прекалено тежка работата ми осигуряваше  хляба. До оня ден, в който нещо стана. Също като реле, което превключва. Нещо щракна и докато се осъзная; докато разбера фактите внезапно се озовах, Там. На онова място откъдето излизането било трудно, невъзможно почти.

Още се чудя! Защо именно аз, трябваше да попадна на това място скрито от хората.

Голяма сграда. Пет етажа. С по двадесет стаи на всеки. Приличаха на килии. Пред всяка имаше решетъчна желязна врата. Нямам спомени как се озовах в една от стаите.

Събудих се. Бях сам в изолатора…

Стоп! Какъв изолатор?

Ами ако се окажете затворени някъде без право на разговори с някого? Приличаше на изолатор.

Опомних се в една такава стая. Пробвах дръжката на вратата. Не се отваряше. Вътре в стаята ми имаше само, легло, стол, маса, гардероб в който бяха наредили бельото ми, и разбира се скромен тоалетен възел.

Огледах се. Дори се ощипах! Не, не сънувах. В стаята нямаше никакви вещи. Липсваха ми обувките. Нямах и прибори за бръснене. Някой бе взел, мерки. Оказах се облечен в пижама. Стаята ми гледаше към прозорец. Уви! Отново решетъчен и от желязо. Достатъчно здрав за да устои на порива ми за свобода. Погледнах през него. Ужасих се. Не, не беше прозорец, имитация, която не предлагаше нищо за виждане. Просто декорация за прекалено скромната ми килия.

Запитах се, какво съм сторил? Дали не бях убил някого? И защо са ме затворили в стая, изолатор?

Нямах отговори за това. Не помнех вече от колко часове не бях виждал храна. Никой не идваше, колкото и да блъсках по-вратата.

Нямах часовник. Бяха ми го отнели.

Чудя се! Трябваше ли да зная нещо? Какво по-дяволите ставаше на това място? Може би беше нещо незаконно… Стаите бяха изолирани от шум. Нищо не проникваше в тях, така добре както тишината. Тишина, която със сигурност убиваше.

Реших да изливам мислите си на глас. Поне бях благодарен, че можех да ги чуя. Моите мисли откровени.

Задавах си въпроси, но не получавах от себе си отговори.

Докато бях зает да изливам злобата си срещу неизвестния извършител затворил ме в изолатор, вратата внезапно се отвори. Двама мъже изглеждащи като борци ме уловиха сякаш бях риба изхвърлена на суша. Трети появил се зад тях ми смъкна дрехите. И тримата не обърнаха внимание на въпросите, с които ги затрупах. Не обелиха и дума. Вкараха ме насила в тоалетния възел и ме обляха с ледена вода. Повториха процедурата няколко пъти, докато не клюмнах изтощен.

Когато се събудих си помислих за грубата терапия приложена на тялото ми. Защо ли ме измъчваха? Какво бях сторил? Какво ли искат от мене?

Все въпроси, които им зададох пак, но не получих отговори. Освен един прекалено ясен… Шуртяща ледена вода, която отнемаше изцяло топлината от тялото ми и караше крайниците ми да треперят неистово.

За момент решиха да ме оставят. Тъкмо се опитвах да се кача на леглото, когато един от церберите измъчващи ме, ме удари с палката си.

Извиках от болка. Но не тая болка ме накара да извикам, а иглата, която забодоха в мен.

Внезапно пред погледа ми притъмня. Всичко изчезна. Звукът се стопи в тишината. Опомних се едва след няколко часа. Видях, че са ми оставили на масата хляб и шише с минерална вода. Едва станах от леглото . Пропълзях до масата също като ранено диво животно. Усетих, че скоро не бях се хранил.

Докато дъвчех кора от изсъхналия хляб опитах се да мисля. На никого не бях сторил нещо. Защо ме бяха затворили? Изведнъж ми просветна. Може би се намирах в лудница!? Запитах се. Луд ли бях или пък не? Усещах, че бях с всичкия си.  Знаех, че в лудниците слагат усмирителна риза  на особено буйните пациенти. В това отношение, бях напълно спокоен. Прекалено тих бях, ако не смятаха това, че разговарях сам на глас със себе си. Дори ръкомахах за да проверя изградената си теория. Настоявах. Исках отговори.

Не помнех колко часа бяха минали.

Усещах все пак някаква закономерност във времето.

Точно в определения от тях момент церберите нахлуха и повториха процедурата с ледена вода. Отново ме инжектираха и като се събудих пак ме чакаше на масата изсъхнал хляб и минерална вода.

Стегнах се вътрешно. Нямах избор. Не желаех да се предам. Нямаше да ме пречупят!

Да, не съм луд. Луди бяха тия дето ме измъчваха без да ме разпитват или да ми дадат някакво обяснение за действията си.

След няколко такива ледени процедури, нямах спомени колко, най- после ме разпитаха.

Влезе някакъв изтупан в костюм на пръв поглед човек, но не знаех точно дали това наистина е така.

Зададе ми бързо няколко въпроса. Попита ме дали знаех, кой съм. За кого се мислех? И къде съм го скрил?

Знаех, че имат личната ми карта. Защо да им казвам нещо, което мъчителите знаеха предварително? Затова пророних с измъчена усмивка:

–         Наполеон съм! А вие?

Не му хареса на костюмара моя въпрос. Намръщи се и попита:

–         Наполеон Бонапарт, ли?

Тук го отрязах.

–         Не. Наполеон Наполеонов. Баща ми се казваше така. Дядо ми също, защо не и аз?

–         Достатъчно! – грубо спря тирадата от думите, които бяха бликнали от устата ми.

–          Кажи, къде си скрил документа, който търсим. И ти обещавам… аз лично ще те пусна на свобода.

Замислих се. По дяволите, какво ставаше на това място? За какъв ли документ ме питаше костюмара?

Отвърнах искрен, че не зная за какво става дума. Отново церберите ме подложиха на ледената си терапия с вода. Може би за да си спомня за документа, който търсеха?

Не знаех истината. Доста по късно я узнах.

След няколко дена или часове на изпитание пак ми зададоха същите въпроси. Отново дадох същите отговори.

Бях приспан с дрога за кой ли път!?

Когато се събудих… По-скоро усетих, че някой ме блъска. Отворих с нежелание, очи. В тоя момент си мислех, че процедурите ще продължат, но извиках в изненада.

Намирах се на работа. Шефът ме гледаше строго. Устата му блъвна думите:

–         Е какво ще работиш ли или ще мързелуваш?

Бях шокиран. Огледах се. Бях в работен екип. Нямаше пижама, нямаше и изолатор…

Колегите ми се държаха нормално. Налагаше ми се да повярвам, че всичко преживяно от мен се е оказало сън.

Може би бях подготвен да го приема… Но една сутрин…

Колегата Иван, който обичаше да чете вестници възкликна:

–         Ей! Погледни, Викторе! Тоя тук на снимката. Бих се заклел, че това си ти, ако не беше тука с мене на работа.

Погледнах във вестника. Всичко си дойде на място. Затворът, изолаторът, процедурите и въпросите, което ми бяха задали.

Не, не бях сънувал.

Разбрах, че се бяха припознали. Някой горе по веригата беше направил грешка. Вместо човека на снимката бяха отвлекли мене.

Запитах се, защо! За какъв документ ставаше дума?

На снимката във вестника бях аз. Но всъщност бяха две снимки. На едната видях убит човек. На другата в костюм бях си просто, аз. Всъщност оказа се убития човек на пътя, който беше крил, документа. Явно костюмарите го бяха намерили и затова ме бяха пуснали. Не ставаше много ясно, но подозирах, че убития го беше носил през цялото време с него.

Във вестника с криминалните събития пишеше:

„Вчера сутринта намериха прегазен човек на улицата. Някой ако знае кой е на снимката, да звънне на телефон.“

     Следваше номера, на който не звъннах. Ако го бях сторил със сигурност любопитството ми щеше да бъде заплатено с трупа ми.

Напуснах работа. Подложих се на лицева операция за смяна на визията си.

Дори смених името си. Сега живея  в друга страна. Още си задавам въпроса за документа. Защо се беше оказал толкова важен и бяха убили за да го вземат?

Оказа се опит за преврат. Смяна на властта по високите етажи. Но явно не беше успял атентата. Бяха го спрели в движение. Човекът журналист беше попаднал на следа… Следата му струваше живота.

     Сега не излизам много навън. Дори и вече преобразен ме хваща страх. Особено нощем, когато тишината нахлува  в стаята ми и пак усещам тялото си подложено на процедури… Ледена вода и опиати за изтриване на самоличността. По дяволите! Бяха успели! Аз бях друг, а не себе си!...

В. Софин 14.01.2025год.