Без щастие в живота
Един ден без да искам се замислям
впечатлен от рекламите по телевизора. Задавам си въпрос:
„Кое е по прилепчиво вирусът или любовта?
Решавам да пробвам това лято.
Хората вървят на площада без маски. Минават покрай мен млади дами облечени
ефирно… Тяхното прозрачно играе в очите
ми. Не издържам и питам едно стройно момиче, което уверено четка пред мен
площада с токчетата на високите си токове:
-Извинете! Може ли?
Казвам го смутен, сякаш буца е застанала на гърлото ми.
После чувам твърдият ѝ отговор:
-Не! Моля ви се бързам… -стига в ушите ми по-бърз, отказът.
Срещам втора девойка с изразени от спирала мигли, които чупят и сърце от
камък. Пробвам и нея с думите:
-Може ли?
-Но, моля ви! Не! За каква ме мислите?
-Красива сте! -четкам я, аз с комплимент.
-Гледай си работата, старче -чувам нейният откровен, отговор.
Веднага след това се замислям.
Аз се присламчвам, а тя всъщност любовта бяга панически от мен. За мое успокоение решавам да ударя една ракия, вместо да пия кафе самичък.
Сядам отвън пред едно бистро. Сервитьорката, млада, стройна и красива се
притичва да вземе поръчката:
-Може ли? -съвсем плахо и почти нечуто пускам, вече познатата ми до болка,
научена, фраза.
-Да господине… Какво моля ви, ще желаете?
-Ами… -колебая се аз. Какво ще кажете за сто грама, бургаска мускатова и
една шопска салата…?
-Добре! А друго ще искате ли? -пита ме девойчето с крещящ в червено маникюр
и впечатляващи окото, чорапи от ликра.
-Ами, седнете при мен! Аз черпя! -казвам аз.
-Вие за каква ме мислите! -дърпа се сервитьорката почти ужилена от сластния
ми глас. -Не виждате ли, че съм на работа?
-А след работа… Какво ще кажете? -муча важно с приповдигнат, глас.
Следва бръз отговор, който кара очите ми да мигат на пресекулки:
-Заета съм!
-Кога ще сте свободна…? – дълбая копнеж с настойчив въпрос, който идва направо
от сърцето ми.
-Никога в тоя живот! -категорична е сервитьорката, която колко и да мигам
влюбчиво с очи едва ли успявам с нещо да я впечатля, освен с оредялата си от
времето, коса. После преди да сложи на лицето си маската в защита от ковид19,
киха насреща ми.
-Наздраве! -казвам аз с усмивка. Но сервитьорката лишена от чувство за
хумор просто отбелязва:
-То пък, едно здраве… Преди малко на джиесема ми излезе резултата от писиар
теста… Положителен! Все пак добре е, че с гаджето ще бъдем заедно под карантина.
-усмихва ми се почти любовно сервитьорката и се отдалечава с поръчката, докато
аз почти парализиран от чутото продължавам да гледам тъпо в една, точка.
Преди да донесе ракията и шопската
салата почти уплашен се изнасям бегом. Все пак се чувствам джентълмен и затова
хвърлям на празната маса скромните, двадесет лева.
Ами сега!? Кое е по прилепчиво? Явно вирусът, защото започвам и аз да
кихам.
Внезапно мъжки глас близо до мен изхриптява сякаш нещо му е застанало на
гърлото:
-Наздраве, приятел!
Усещам, че ме напушва смях. Чувам се как изхриптявам с глас и аз:
-То пък едно здраве… Вчера правих писиар тест. Днес разбрах, че съм
положителен…
-Моля!? -дърпа се уплашен мъжът. -И имате наглостта да се разхождате и
дишате свободно без маска, разпространявайки вируса?
-Защо не!
Вдигам примирително рамене и добавям:
-Щом любовта бяга от мен, поне вирусът ми прави компания… Хваща за носа
всеки непредпазлив, позволил си да търси мъничко щастие в живота…
Веднага след думите ми, които
стигат на мястото си в ушите на мъжа виждам как той клати невярващо глава и се
отдалечава с голяма бързина от мен, сякаш съм прокажен. Това разбира се не знам,
още. Но утре на теста, който още не съм направил ще разбера истината… Истината
за любовта и вируса и кое е по-прилепчиво? Но като се сетя за парламента,
разбирам, че и там нищо не е ясно.
Всичко плува в мъгла или подчинено вече силом на новия установен световен, ред.
А дали е така? Времето ще ни покаже.
В. Софин 1.10.2021год.
