"ЧУШКА -ПРЪЖКА!"

Лятно време. Началото на август. Горещина. Въздухът трепти, изпотен от слънцето. То не щадящо с усмивка е успяло да извади на показ, жарките си лъчи лъчи  с които тормози всяко живо същество. Почти всеки от нас,  който не е на работа е излязъл да се разхлади на реката. Искърът е намалял драстично. Въпреки това той  гостоприемно ни кани с бистрите си студени води. Благодарение на група ентусиасти на места заградени с камъни направени вирове, примамват сгорещените от жега наши тела. А нежният тих ромон на шумолящата вода, провираща се сред многобройно разпръснатите камъни, кара очите на много от нас да се затварят за сън.

Едно време на Искърът нямаше място, където човек да топне сгорещени от жега  крайници. Тук, там горяха запалени огньове и мирис на пръжки се носеха ароматно над местността наречена „Лаго”. Те караха онези от нас, които просто бяха дошли да се изкъпят, да вдъхват дразнещия аромат  наоколо и неминуемо да преглъщат слюнката си. На  отсечени от леска обелени шишове/на самоковски-ръжени/ бяха набучени парчета, солена сланина и сурови зелени чушки. Те подсказваха на всички присъстващи самоковци, че се приготвя, апетитната, така наречена „чушка –пръжка”.  Не липсваха и саморъчно направени скари, на които се печеха сурови кебапчета или кюфтета. Те допълнително дразнеха въздуха и успешно примамваха душещи, всички гладни носове. В реката се гонеха търпеливо малки рибки, които играеха в отделните водоеми, разделени на прагове. Вировете предлагаха приятна разхлада в горещината. Събрани на няколко места мъже цакаха карти. Деца показваха на околните , какво е федербал. Те усмихнати, гонеха с  хилки и си прехвърляха един другиму, измъчена ракета. Други пък жадни, бяха изстудили в реката бира. Те вдигаха наздравици  и замезваха от готовите вече пръжки. Тези които привършеха обяда си, вадеха от реката охладени, диня или пъпеш по-избор и отрязваха по-резен на нетърпеливите си деца, които нямаха търпение да продължат с игрите си. След успешно приключилия сит обяд, някои от нас заслушани в ромона и глъчката на хората около нас, задрямваха, а други се къпеха. Под многобройните камъни с които изобилства и днес Искър, тогава се криеха така добре познатите ни речни, местни риби. Чочове или главуши,така наречени по-самоковски. Те приличаха,  с различните си,  пъстри цветове на морското попче. Лишанки, мрени, пискали, а така също, не на последно място, бързо бягащата балканска пъстърва караше нашата река да не се чувства самотна. Цялото това изобилие дразнеше по- невъздържаните самоковци, които стиснали в ръце вилица почваха, да обръщат търпеливо камъните. Под тях кротко дремеха скрити чочове. Деца показваха гордо улова на бащите си нанизан на така познатата ни „везаница”, състояща се от дебел стрък, подходяща за целта трева. На нея дори през юни, успешно се редяха и горски ягоди, които привличаха децата с неповторимият си сладък аромат. В тази речна идилия не липсваше и плач, когато приспиваха малко бебе или отказваха на по-напористите отрочета къпане в студената вода. Привечер реката най -после стоплена от слънцето приканваше, всички самоковци да се втурнат към вировете. Смях от цамбурване, пръскане и радост по-между ни! Игра с водна топка! Детски щастливи гласове! Всичко това, сгряваше сърцата на присъстващите и правеше живота ни щастлив. Днес все по-малко ходим на реката. А и водата и улова на риба не са същите. Липсват! Но споменът на изживяното знам, е тук и в нас. Той не може да се забрави, защото тогава все пак бяхме деца и светът стоеше в краката ни. Той бе готов да го превземем. Уви не успяхме! Сега надеждата, която ни крепи и ни дава сили да продължим нататък, са нашите добре възпитани деца, които вярвам ще успеят да върнат живота по-красив дори и от преди!

В.СОФИН