Дъждовна стряха
В есенния дъжд се виждаха кахъри -
на пейка подгизнала влюбени поспряха.
Светът разхождаше мокрите чадъри,
докато те с любов прегърнати седяха.
Дъждът пък сипеше се безпощаден.
Капките му, по пейката не спряха
да гасят вълшебен огъня съдбовен
на двама влюбени, открили стряха!
В.Софин 30.11.2025год.
Дядо на гости на Софи
Пък днес да се похваля! Дядо, дойде на гости. Не сам, а с вуйчо Боби! Още от вратата, когато отвори, проверих! Дядо беше скрил нещо в чантата си и я стискаше здраво... Какво ли криеше? И защо не ми я даваше? Добре, че беше, мама. Тя му я взе, докато той се опитваше да свали само с една ръка, якето си... Това беше моят момент! Грабнах чантата от мама и я проверих!
Виж, ти! Дядо беше скрил в нея... Какво ли беше? Отварям, а вътре пет книжки с красиви картинки... имаше и букви вътре в тях Зная, че мама ще ми ги прочете. а, защо не и дядо? Той обича приказки. Зная, защото често, когато съм му на гости му давам да ми прочете някоя по- интересна. То всички са интересни, но само, когато дядо ми ги чете. Та, освен книжките в чантата на дядо имаше една чаша, добре завита. И вътре в нея... Ами всяко дете бърза да открие нещо любопитно, там. И аз намерих, малък еднорог. Но пък в чашата имаше и нещо доста лепнещо... Не, не беше пластелин, а нещо, което се разтягаше като дъвка и аз направих от него, банички за мама, дядо и вуйчо.
Още се чудя на тая играчка! То в чашата кончето, еднорог да, но желето!?
Дядо ми се видя малко болен. Аз му казвам, че в детската градина са ни дали домашна. А той:
– Софи ще може ли и аз да дойда, в детската градина с теб?
Това пък, защо? А дядо само ми се усмихна и каза:
– Ами и аз искам домашна! Някой да ми даде цифричка и да кажа, дали тя е едно, две или три...
Дядо не знаеше, че вече сме на цифрата, четири. Да, но дядовците не ходят на детска градина?
Пък дядо пак ме разсмя. Каза, че не бил станал още достатъчно голям. Само малко бил порасъл! До но, нали не е дете!?
Но, той настоя, че всъщност вече е дете... Как се е смалил като го виждам, голям? Само смешки разправя дядо ми. Искаше да си тръгва. Ама как така, дядо веднага?
Заплаших го:
– Докато не ми напишеш стихче, няма да си ходиш!
– Да, ама дядо, трябва да спи и си почива. -ми каза,пък, той.
Можеше да остане. Щях да му дам моето креватче. То е свободно. Без това спя вечер при мама и тате. Правя го, защото съм малка, а пък стаята ми е голяма. Вие деца да не би да си помислихте, че Софи я е страх? По скоро дядо го беше страх да остане да спи в нея. Зная го, защото каза, че у дома му щяло да го чака леглото. Как да го чака като то, не говори?
А пък големите все си мислят, че ние малките знаем всичко. Говорят, а не искат да обясняват. Добре, че е мама, която ми казва всичко. Е, поне донякъде... Трябвало още да порасна пък тогава можело... Аз искам сега и веднага, но ми казаха с тате, другия път. Кога ще е това?
И дядо даже не знаеше. Добре, че поне ми прочита приказки, а и стихчета. Но аз най-си харесвам неговите... Стихчета писани от дядо Васко за Софи.
Дядо и вуйчо Боби взеха, че си тръгнаха. Изпратих ги с мама до вратата. Не ми се искаше. Дядо можеше да остане. Защо първо не написа на маминия компютър, стихче пък после щяхме да го пуснем с мама да си ходи!?
Бил болен. Ама щом се смееше, значи е здрав! Така си мисля, аз! Не го видях, намръщен.
Само малко угрижен!
Върви ги разбери възрастните!
Сигурна съм деца, че и Вие не искате да Ви обещават, че другия път ще ви кажат всичко! Едва ли щом на мен не казват. Но Вие, питайте! Пък може и да кажат... Все някой път, може!!!
В.Софин 29.11.2025год..
Станах човек:
Правилата ги определя съдбата - втора част
Докато един ден любовта ме спря на пътя. Ако не я търсиш, тя ще те намери! Но трябва да имаш очи не само да я видиш, да я усетиш, но и разбереш!... Тя единствената, която те прави човек и ти дава шанс да живееш!
Следва продължение: "Правилата определят съдбата"
Моят начин на живот... Моят избор! Много от хората, с които имах вземане даване не знаеха истинското ми име. Случайно един от тях лежал за дребна кражба в затвора и излязъл само след три месеца за добро поведение там, беше разбрал, че ме наричаха "Единака"- Стана нарицателно. По документи се водех Васил, но то беше забравено, бе пометено под килима на миналото. Миналото, което вече бях забравил. Първите мои, детски години...
Навсякъде, където и да отивах, всеки ме наричаше Единак.
И така аз Единакът, човекът или "Откаченият" с книгите трябваше да закарам спешно до Германия домати. Някой ще каже, че няма производство в България. Няма и това е факт! Но имаше частни ферми, които след ликвидирането на селскостопанските кооперативи се бяха заели с производство. Всеки знаеше, че в миналото бяхме на едно от челните места в Европа по производство на домати. Карам, домати в германия и връщам от там замразено двадесет годишно месо... Някои ще кажат, че това е лъжа. Може! Но истината беше с мен и аз я споделям само защото зная, че беше именно така... В първите години на лелеяната свобода. Първите години, когато хитрите ловяха едра риба в мътните води на демокрацията... Моля!? Демокрация за едни, за други мизерия...
Та както казах тръгвах с камиона- Карах домати за Германия. Бизнес в който, някои успяха да построят бъдеще с картофи. Може би, нали! А може би не!?
Карам си аз по Ботевградско. Карам по околовръстното на Ботевград. По принцип избягвам да спирам на проститутките край пътя. Хвърлям очи набързо, въздъхвам за управията у нас и малко ме е срам да кажа... просто отминавам. Всеки сам определя съдбата си! Но понякога, може би не винаги, правилата на парите определят съдбата.
И тоя път със сигурност щях да отмина, но нещо прикова погледа ми. Там край пътя един... не бих го нарекъл човек биеше... Риташе една млада жена на пътя. Побеснях! Те жриците на любовта се трепеха да работят за това говедо сутеньора, /а имаха ли избор?/ вечер и дори през цялата нощ... И това говедо биеше, защото явно мислеше / а говедо като това дали изобщо можеше да мисли?/, че е богопомазан, недосегаем. Говедото се мислеше за Бог. Трябваше ли аз, който бях станал вече човек да допусна това да се случва пред очите ми...!? Вярвайте ми! Падна ми перде! А паднеше ли Единакът в мен също като върколак избиваше напред... Заковах спирачките! За момент това накара Говедото, сутеньора да се обърне. Може би си мислеше, че съм поредния клиент. Но както казах не му се удаваше да мисли за това. Единствената му мисъл беше, за пари и жени, влияние и пак пари! Уви! Разочаровах го. Нещо изригна в мен:
–Защо биеш жената, бе?...
Мизерника се обърна към мен с думите:
–Върви си по пътя и не спирай! Защото ще те спукам от бой!
Той мен да спука от бой!? Засмях се. Нима? Не случайно бях тренирал самбо, а и с карате се занимавах понякога в свободното си време.
Погледнах го право в лицето:
–Само опитай!!!
Сутеньорът се захили. Нахвърли се срещу ми с юмруци. Не успя да направи много крачки. Падна подкосен от удара ми близо до младата жена, на чието лице освен сълзи имаше и кръв. Окопити се бързо. Трябваше да му го призная! Измъкна "Желязото ". Така и не видях как стана това. Измъкна пистолет и стреля по мен. Слава Богу куршумът профуча покрай лицето ми. Не успя даже да ме одраска. Но виж Говедото одраска душата ми. Ритнах "Желязото" от ръката му и като го почнах! Лошото дойде после. Докато го биех, негова съучастничка, която явно държеше контрола на околовръстното се беше обадила в полицията. Още го мачках. Бавно методично и може би отчаяно... Още не знаех тогава! Съдбата ме беше срещнала със Светла! Така се казваше, жрицата, младата жена пребита на пътя...
Но преди да се запозная с нея, от пътя откъм града се зададоха три полицейски коли. Спряха до камиона с доматите, които трябваше да доставя В Германия. Без да ме питат нещо, те повярваха на очите си. Употребиха палките си по мен. Или просто направиха тренировката си. Контрол, който им се даваше безплатно.
Присвих се от удара! Опитах се да кажа нещо, но не ми дадоха възможност. Най-възрастният от тях изхриптя заповедно в лицето ми:
– Всичко, което кажеш ще бъде използвано срещу теб в съда!
Замълчах още и вдигнах ръце, че се предавам. Някой се беше обадил и на телефон 112. Пристигна линейка и спешен медицински екип. Сутеньорът и момичето, с което още не се познавах, Светла бяха превързани и откарани за лечение...
А аз, пребит с подути устни бях откаран в районното управление за справка със самоличността ми.
Запознаха се със съдебното ми досие. Стана им ясно. За тях бях поредния рецидивист. Човек извън закона. Като такъв мястото ми беше в затвора.
Определиха ми съдебен адвокат. Той така и не ми помогна. Защо ще попитате? Просто беше купен. Сутеньорът имаше влиятелен приятел. Мастит бизнесмен, който държеше града в страх.
Изобщо не мислеха да се церемонят с мен. Набързо изфабрикуваха, че съм пребил жестоко техния човек и то само, защото съм имал пистолет. Въпреки отричането от моя страна това не убеди съдебните заседатели. Осъдиха ме! Нови шест години! Шест дълги години! Аз, който бях прочел толкова книги и си мислех, че правото ще просъществува... Уви! Убедих се, че правосъдието е купено. Пари, влияние и страх! Така работеше правосъдието. Правилата, които определяха съдбата! Вкараха ме в килията... Плаках! Но не за себе си аз вече бях поел по нанадолнището. Забележете бях поел към справедливостта! Мъчно ми беше за Светла. Научих името и на делото скалъпено срещу мен. Тя се оказа /после разбрах от нея/сираче израсло с бой и принуда. Още едва на шестнайсет била принудена да излезе на околовръстното.
Обвинението, което ми скалъпиха допълнително беше, че не съм искал да дам пари за услугата. Бил съм с нея със Светла и съм отказал да платя. Добре, че бил пристигнал намиращия се наблизо Милан, така се казваше говедото за да ме накара да съжалявам, че съм се родил. Стана обратното, но вече бях в затвора. Плачех! Тежко ми беше на душата! Опитаха се няколко от затворниците да ми сторят нещо срещу пари за тях. Може би да ме убият, искаха...!? Така работеше системата. Щом си неудобен просто изчезваш! Не успяха, защото още отначало успях да ги туширам. В резултат виснах за пореден път в карцера. Накрая на надзирателите, по скоро на директора на затвора му писна и ме заключи в самостоятелна килия.
Един ден... Какво да Ви кажа? Един ден си чу името. Васил Ст. имаше свиждане. Нима!? И кой след като аз странях от всички, а и хората ме избягваха! Мен, Единакът!
Оказа се... младата жена Светла, лъч светъл в моята изтерзана душа... Беше дошла да ме види. Използвала времето, в което била в болницата... използвала го за да избяга. И когато дори наложения ми служебен адвокат изобщо не я потърси, дори не беше обърнал внимание на думите му, че момичето е свидетел никой не беше я потърсил...
Късмет! Или може би съдбата беше помогнала? Или пък сълзите ми, които бях ронил в продължение на седмица в карцера на затвора?
Не знаех, какво се случва! Но разбирах, че съдбата ми дава шанс. Може би последен, но не трябваше да го изпускам.
СЛЕДВА: "Сламката, последен шанс".
В. Софин 25.11.2025год.
КЪДЕ ДА ГО СЛОЖИМ?
Все още го можем
все още сме млади!
Къде да го сложим,
кой как да изложим!?
Търсим още наслади,
но не в шоколади!
Горчивина да приложим -
изненада да сложим!
Все още го можем -
май още сме млади!?
Но дали ще се вържем -
дали живота, излъжем?
Кой, къде ще ни каже -
дали на нас ще покаже,
как се взима награда,
ако я няма тая досада -
СИСТЕМА дето ни връзва -
постоянно дето омръзва,
троши прасенцата наши -
не спира все ни тараши,
а ние все още сме млади
дали наистина можем,
да чупим и ние, прегради:
"Дайте, къде да го сложим"?
В.Софин 25.11.2025год.
Вълните на любовта
Падат с тъга капките сами.
Без любов стичат се сълзи.
В душата тиха дъжд ръми -
червей съмнителен пълзи!
Телефонът тих е не звъни.
Тъжно е сърцето, не тупти.
На помощ морските вълни
пристигат смели със мечти!
Гълтат жадно капките сами.
Тъгата спират, няма и сълзи.
В душата тиха вече не ръми
любовта сърцето веч' държи!
В.Софин
В КОШАРАТА
Изморени но щастливи, че са успели... Огледаха се. Поляна, която макар и голяма изглеждаше оградена. естествена преграда от всички страни. Дори към връх Пчелина не се виждаше проход. Такъв липсваше и към Свети Дух. Там, където предстоеше изкачването на следващия ден. За момент им се стори, че се намират в кошара. Те невинните... сякаш бяха овце, които бяха затворени на това място. Всъщност изходът беше от там откъдето бяха дошли. Но мисълта, да си тръгнат обратно и веднага все още не ги блазнеше.
Баданосаните стени в бяло на заслон Алиница вече загадъчно фосфорецираха в тъмното. Сякаш даваха предупреждение, че ако си тръгнеха сега това ще е безумие.
Пристанът към който искаха да завържат съня си всъщност бе, заслон Алиница.
Доказала вече не един път любопитството си, Борянка изтича пред всички напред. Когато видя зад заслона, че вратата зееше отворена докрай се учуди. Може би вятърът беше сторил това!? Никой а и тя не знаеше какво е станало. или пък нещо тепърва предстоеше!
Всички от групата още стояха отвън в припадналата вечер и си приказваха за утрешния щурм на връх Свети Дух. Борянка тъкмо влизаше в заслона, когато наблизо в гората се проточи тягостен вик. Някой наблизо крещеше. Чуваха дрезгавият му глас звучащ сякаш излизащ от гроб. Тръпки внезапно прободоха всички.
"О-у-у!, А-а-а!" -прозвуча и веднага след това странна тишина. още не бяха се отърсили от вцепенението, в което бяха изпаднали всички, когато друг, но тоя път познат женски глас се обади от вътрешността на заслон Алиница.
–Моля, ви! Побързайте да видите! Някой май съвсем наскоро е бил тука. И сега го няма! Странно!
Гласът на Борянка отекна и проби тишината, която още не беше свикнала да чува добре човешките гласове и да различава злото от доброто.„Траян подкани групата и всички заедно влязоха в заслона. На масата имаше пълна чаша с чай. При това не изстинала още докрай. Видяха и чашка с кафе. В кюмбето още имаше живи въглени... Пълна мистерия! Траян като опитен планински водач огледа обстановката. Очите му прободоха тъмнината, напипа наблизо шкафа върху, който имаше празни шишета от вода и свещ. Намери и кибрит. Драсна клечката и мъждивата светлина проникна вътре в заслона. Всички се огледаха.
Две маси, табуретка, пейки, шкаф в близост до вратата., закачалка, няколко икони с лика на Света Богородица; една на Исус Христос... На закачалката някакви дрехи и найлонов плик с мащерка в него. Празно шише от уиски и пълен неотворен още буркан с кисели краставички спряха погледа на Траян като отвори шкафа. Зад тях в близост до вратата на пирони бяха закачени две скари готови да влязат в действие, когато се наложеше да се пекат кюфтета или сланина ако някой от групата носеше.
В близост до кюмбето висеше закачена на дървена малка окачалка наточена коса за трева. По нейния остър ръб се стичаха капки... Траян светна фенерчето, което извади от раницата. капките бяха червени. Дали пък не беше кръв. Пропълзяха тръпки на страх. Бяха смели обаче. Нямаше да се предадат току така лесно. С тях беше психоложката Ева, която успокои духовете.
–Няма страшно! сигурна съм, че това не е кръв! Може би от боровинки!?
В средата на ноември и боровинки!? Но при изкачването нагоре към заслон Алиница бяха намерили оцелели червени боровинки. Така че, приеха спокойно факта, че това е така.
Траян се изкачи по дървената стълба и надникна на тавана, където видя осигурени завивки и няколко дюшека за спане. Нямаше обаче други хора. а и в тъмното да търсят не посмяха.
На една от стените висеше часовник от дърво, но стрелките му бяха спрели на единадесет без петнадесет.
Пълна загадка за групата. Траян поведе със себе си Иван за вода. В края на поляната имаше поток и на него направена с тръба, чешма. Макар и тъмно успяха да донесат вода благодарение на челника, който имаше Траян. Събраха се вътре да обсъдят обстановката. Всъщност ги заинтригуваха две неща. Защо някой набързо беше напуснал заслона? Защо вратата зееше докрай отворена? А и косата символизираща Смъртта? Ръбът по нея с кръв ли бе или боровинки?
Какъв беше тоя вик в тъмното и трябваше ли да потърсят тоя, който го беше предизвикал?
Според Траян положението не беше отчайващо. Имаха си дърва в заслона. Кюмбето топлеше добре. Вода си бяха донесли. Защо пък да не се нахранят, да пийнат по глътка ракия и на сутринта да поемат към Свети Дух.
Шейсет и три годишния Лозан ветеран в различни изкачвания сподели, че никога не му се е случвало такова нещо. Никога не е имало такъв глас и то в планината Рила. Страшен, направо плашещ, глас.
Психоложката Ева успокои групата. Всичко щяло да е наред. Някой пиян явно бродеше като дух наблизо като целта му била да изплаши някого. Трябваше ли и те да се хванат на опита на лудия човек да ги изплаши?
Иван и Николай се спогледаха, но нищо не казаха. Първият Иван опитен алпинист и не му пукаше за това, че някой създаваше паника с виковете си. Николай беше лекар, травматолог.
Интересна група. Траян планински водач, Лозан, портиер дълги години и Борянка, студентка по право.
И за тях късмет, психоложката Ева, която наблюдаваше с интерес реакциите на групата.
Никой от тях, всички не беше семеен. Единствено Лозан имаше син. Иначе и той беше разведен.
Ако някой изчезнеше едва ли някой щеше да се сети да ги търси и оплаква. Ева се досети за числото шест. Ами как не се сети до сега. Те бяха шестима. А всеки знаеше, че шестицата е числото на дявола. Траян като чу теорията просто се засмя. Борянка също се захили. Но Лозан, пребледня.
– Няма страшно старче - се опита да го успокои травматолога Николай.
– Това са само глупости! - пък заяви алпинистът Иван.
– Всичко ще бъде наред! Ще видите на сутринта. -опита се да разчупи нажежената атмосфера и Борянка.
– А сега наздраве и да не му мислим толкова! - обади се Траян планинския водач и вдигна наздравица. Всички отпиха мълчаливо. Явно настроението беше паднало на нула. Лозан решително залости вратата, но жените писнаха:
–Ами като ни се допишка нощес, къде ще ходим?
– Ще стискате! – засмя се Иван.
Но това не се хареса на Ева и Борянка. Решиха преди да си легнат всички да се облекчат. И после никой да не ходи самичък навън. Траян даде обещание, че ако се наложи щял да придружи всеки един от групата навън в тъмното.
Иван пък отново се засмя. Личеше му, че и той е нервен въпреки думите си:
– Засрамете се! възрастни хора сте все пак! И мечка да има в околността, какво от това. Няма да дойде нощес да ни изяде я!
– Хайде и ти! - обади се Траян. -Стига си плашил хората.
И като взе лоената свещ пръв се изкачи на тавана, където бяха завивките и дюшеците. Всички се настаниха. Иван последен се изкачи по дървената стълба. Ева и Борянка легнаха по средата, а мъжете отстрани до тях, да ги пазят. Пожелаха си лека нощ и се опитаха да спят. Отвън внезапно прошумя вятърът. При това доста силен. Нещо ставаше на поляната пред заслона. Психоложката се усмихна нервно.
– Върколаци! -констатира, тя.
–Глупости! - отряза мераците и да плаши групата алпиниста Иван. - Още малко ще кажете, че дявола е отвън и ни чака да ни сгащи...!
Лозан въздъхна уплашено. Той нощният портиер беше обхванат не толкова от студ, колкото от страх.
– И ти си ми бил, пазач! - констатира травматологъг Николай с кисела усмивка.
– Моля ви! Стига сте ни плашили! - обади се и Борянка. -Хайде да спим!
Очертаваше се странна нощ. едва ли някой щеше да заспи. Може би само алпинистът Иван. За Траян планинския водач си беше оцеляване. Беше поел голяма отговорност и сега просто му се налагаше да опази групата.
Въпреки синьото небе на залез мракът тук беше черен. През прозорчето на тавана не се виждаше нищо. Всички слушаха странните въздишки на вятъра отвън. Скърцането, хлопането и от време на време странните викове:
"О-у-у! А-а-а! И-и-й!"
Кръвта бавно се стичаше от вените на всички в групата. Имаха чувство, че замръзва въпреки, че се бяха покрили със завивките и не беше студено.
Така мина дългата... прекалено дългата нощ!
А на сутринта ги чакаше отвън, изненада!
Следва: "Сред мравуняка"
В.Софин 23.11.2025год.
Станах човек
Бях на двадесет, когато при автомобилна катастрофа загинаха родителите ми. Останах сам в търсене на истината за живота. Отначало поплаках вкъщи. При това поне месец бях разстроен. Но да ви кажа правичката не плачех за това, че родителите ми бяха загинали. Плаках за себе си. Просто от съжаление и яд, че хубавите детски години бяха свършили.
Опитах се да си намеря работа. Не ми се получиха нещата. Бях мързелив. Прекалено мързелив затова и училище не бях завършил. Имах едва осми клас.
Живеех с малки кражби като избягвах срещите с полицията. Толкова внимавах, че не се сближих никога с някого, с когото заедно можехме да крадем.
Хормоните обаче ми изиграха, късмета.
Една вечер докато се прибирах в жилището си, което приличаше на разхвърлян и изоставен дом видях една девойка, която привлече вниманието ми. Проследих я. Видя ми се доста смела. Сама и то в парка привечер. Настигнах я. И тук вече ми падна пердето. Бях освирепял. Вече не бях човек, а див звяр. Хванах девойката и се опитах да я целуна. Тя изписка и ми удари шамар. Това вместо да ме отблъсне ми даде повече, кураж. Но и куражът на момичето си струваше. Тъкмо я бях повалил настрани в тревата зад една самотна пейка, когато писъкът и се проточи в тъмнината. Изневиделица се появиха две момчета. По едри от мен. Засмях се:
– И вие ли искате? Изчакайте поне реда си!
Вместо да ме послушат те, или по точно единия ми изви ръката болезнено. Докато се чудех какво става, другият звънна на полицията. Опитах се да се измъкна. Не ми се получи. Държаха ме здраво. Когато пристигна полицията вече беше станало тихо. Момичето не пищеше а през сълзи благодареше на спасителите си.
Бях осъден на шест месеца за провинението. Какво провинение само!? Не успях да направя нищо с девойката, но в съда решиха, че съм виновен. Двамата свидетели, които ме хванаха се оказаха, достатъчни.
В затвора се опитах да пазя дистанция от другите затворници. Някой от надзирателите вече беше съобщил новината. Бяха ме титулували с прозвището "Изнасилвач".
Ами не знаех тогава... Но после разбрах, че такива като мен не ги обичаха в затвора. Нахвърлиха ми се в умивалнята. Двама ме държаха, а третият с бръсната глава... тая глава ще я помня цял живот... Когато свършиха ме оставиха на пода. Вече бях сам. Съвсем сам в умивалнята и затова заплаках. Плачех, не затова, че ме боля много от стореното ми. Плачех от съжаление към мен. Затова, че бях си изиграл погрешно картите. Сетих се за момичето и нейният писък ми даде увереност, че каквото и да стане за в бъдеще вече не бих сторил никому, нищо.
Може би, но нерезът с бръснатата глава си бе проблем, който трябваше да реша. При това без да се церемоня. Бях поискал от един надзирател молив за да напиша писмо. Нямаше на кого да пиша, но моливът си е оръжие. И ето, че още същата вечер Венко Звяра ме дръпна и нареди да го последвам към умивалнята. Докато бе зает да смъква гащите си, аз бях заел подходяща удобна поза за него. Внезапно бързо извадих молива от моите гащи и го забих с острото в шията му. Плисна кръв. Венко Звяра, изписка. Докато се суетях с вдигането на моите гащи нахлуха други затворници.
Преместиха ме в карцера като опасен. Тоя де пак, плаках. Но не от това, че промуших молив в шията на Венко Звяра, а затова, че не успях да го убия. Плаках от съжаление за себе си, че бях толкова слаб.
Новото съдебно дело срещу мен изобщо не се проточи. Служебният адвокат, който ми бяха наели си свърши работата. Бях осъден като опасен за обществото, рецидив. Лепнаха ми десет години поради младостта ми навярно. Но ме изолираха в самостоятелна килия. Първите дни, когато ме затвориха, плаках. Гледах постоянно в една точка. Бях напълно отчаян. Но, когато "Количкарят" мина покрай килията ми за миг погледнах към него и количката му. Всеки ден той разнасяше книги от затворническата библиотека. Аз, който никога не бях чел нещо повече от спортен вестник, взех първата си книга. Оказа се, "Корабокрушенецът". Главният герой също като мен беше затворник. Но той беше на остров. Единственият спасил се при аварирал в океана самолет. Далеч от всички хора той си беше изградил живота. Трудно, но не и невъзможно. Годините минаваха, а спасението го нямаше. Усетих го много близък. Просто като брат. Прочетох книгата на един дъх. Вечерта, когато легнах да спя, плаках. Тоя път обаче за злощастната съдба на героя от "Корабокрушенецът" .
Няма справедливост в тоя странно изграден свят! Свят на акули и правила, които всеки трябва да следва. А мечтите? Те са химера, която съпътства жалкия ни живот.
В тоя ред на мисли успях да прочета повечето книги от затворническата библиотека. И не само бях успял да прочета всичко, но и да науча много за нещата от живота.
Надзирателите бяха забелязали моето залитане по книгите и вече вместо "Изнасилвача" ми викаха "Откаченият". Че кой чете днес? Изобщо защо са буквите? Всичко прави изкуственият интелект. А и ако решиш да четеш ще изпуснеш по важните неща от живота. Според надзирателите това, бяха жените, пиенето и хазарта. Всичко друго не си струвало усилието. Но когато имаш на разположение десет години; когато си корабокрушенец търсиш спасение. Моето се оказаха книгите, които ми отвориха очите. Често пъти, когато четях сякаш излизах от килията си. Бях на свобода отвън; бях щастлив и витаех в розови небеса.
Надзирателите видяха и осъзнаха едно. Решиха да се намесят и убият спокойствието ми. Те не ме лишиха от книгите, които ми носеше почти всеки ден "Количкарят", а просто докладваха на управата, че съм станал безобиден. Често гледали как плача и явно бях се оправил и тръгнал по правилен път.
Директорът на затвора въпреки молбите ми да ме остави в самостоятелната килия ме премести в друга с още трима в нея. Трябваше да спя на едно от горните легла. Първоначално съкилийниците ми се зарадваха като ме видяха. Извадиха тесте карти и ме помолиха да се включа с тях на Белот. Останаха разочаровани, когато отказах. Всъщност те играеха на хазарт. Разбирах ги беше им прекалено скучно, но не и на мен. Когато разбраха, че ще продължа с четенето на книги решиха да ме накарат да се откажа от буквите. Особено, когато виждаха, че по лицето ми да разцъфва щастлива усмивка. Издебнаха ме и книгата, беше накъсана на хиляди, малки парчета. Толкова малки, че просто нямаше как да я слепя отново. Плаках! Те се хилеха! Плаках но за тях от съжаление. Бях попаднал на подходяща книга в затвора и станах човек. Но знаех, че отмъщението е сладко нещо. Изчаках ги да заспят. Вече бях решил, че няма да играят повече на Сантасе. Знаех и къде оставят тестето с карти. Накъсах ги. Нахвърлих по всеки от тях отгоре на леглата им късчета от картите. На сутринта обаче видяха доволната ми усмивка... Решиха без да се замислят и за миг, да ми хвърлят одеяло. Хвърлиха го и така ме наложиха, че ако не беше минал "Количкарят" с книгите с мен беше свършено. Оставиха ме на лечение в затворническата клиника. Плаках! Пак за тях, като че ли за мен бедите никога не свършваха.
Оставаха ми само два месеца до освобождението. Директорът на затвора и институциите бяха решили, че няма смисъл да ме връщат в друга килия със затворници. Знаеха за мен, че съм различен. Единак, който не може да живее и се разбира с други хора.
Бях на двадесет и девет, когато излязох на свобода. Първоначално не можах да позная родния си град. Беше се изменил до неузнаваемост. Но щом и аз се бях променил значи всичко беше наред.
Времето тече бавно, когато си в затвор, но изтича през пръстите, когато си на свобода Свобода, която си жадувал; която си сънувал; пътешествал само в книгите по света...
Колите бяха се променили. Вече имаше електрички. А и хората ми се видяха едни такива... отнесени. Сякаш не бяха земляни, а от друга планета. Всеки държеше телефон; всеки втори бърникаше или разговаряше по него. И, което осъзнах като странно, никой почти никой не контактуваше с другите хора. Всички бяха станали единаци. Но и аз... самият!? Нали и аз се бях превърнал в единак, който просто беше влязъл в книгите и намерил там спасение?
Бях се запознал с правилата на движение по пътищата. Знаех наизуст правилника. Липсваше ми книжка.
Прибрах се вкъщи и установих... Всъщност в нея вече живееше далечен братовчед на баща ми заедно с жена и дете. Почувствах се като натрапник. В собствения си дом. Пък и вътре като влязох в подредения апартамент, изобщо не го познах.
Братовчедът на баща ми Стоян, реши да ми помогне. Заплати таксата за книжка като професионален шофьор. Бях решил, че това е моето бъдеще. Да пътувам и опознавам други градове, но не и хора... Бях се отдръпнал толкова много от всички. Останах в собствения си дом, докато взема книжка и намеря работа, въпреки уверението на братовчеда Стоян, че не преча. Тръгнах си. Животът ми пое по други коловози. Вземах една след друга, поръчки. Пропътувах толкова много... Цяла Европа и Турция даже опознах. Почти никога не се връщах в родния си град. Моят дом стана пътят. И камионът ТИР, в който спях, и не спирах да чета книги в свободната си време...
Докато един ден любовта ме спря на пътя. Ако не я търсиш, тя ще те намери! Но трябва да имаш очи не само да я видиш, да я усетиш, но и разбереш!... Тя единствената, която те прави човек и ти дава шанс да живееш!
Следва продължение:
В.Софин 23.11.2025год.
Път без изход
Някои неща предстояха да се случат. Други вече се бяха случили. Никой от групата не знаеше какво предстои. Може би ако не бяха толкова подготвени нямаше да тръгнат към неизвестното. Всъщност преходът си беше известен. Трябваше да изкачат връх Свети Дух в Рила. На пръв поглед възможен. Но духът на планината, който често се меси в хорските съдби може би бе решил друго?
Предстоеше изкачване. Планинският водач Траян на няколко пъти беше отлагал именно тоя маршрут. Свети дух върхът, беше превзет от вековни мури, които пречеха на изпитанието. Само най-смелите или безразсъдни хора биха тръгнали без да е маркиран пътят им. Но групата на Траян беше съставена именно от такова тесто, което щом залепнеше някъде не се отказваше до края. Или очаквай, неочакваното! Приключението предстоеше.
Подготовката осъществена. Колите на петимата членове на групата пристигнаха над Село Мала Църква. Слязоха от автомобилите си и се огледаха безпомощно във водите на Леви Искър. Очакваше се Траян техният водач да пристигне. Оказа се, че той е вече тук. Беше паркирал джипа си малко по нагоре по пътя, край реката.
Траян погледна часовника си, с който не се разделяше никога и звънна на първия от групата:
– Борянче, наблизо ли си? Аз съм тук наблизо зад завоя тук наблизо нагоре по течението на реката.... Търсят се още четирима от групата Ви. Не е лошо да се запознаете предварително преди да дойдете при мен напред, където ви очаквам. Това са Иван, Николай, Лозан и Ева!
– Да, тук има и други хора, Траяне! Нима никой не познава, никого от групата? - съвсем учуден прозвуча гласът на Борянка.
Отговорът я шокира донякъде:
– Групата беше съставена от ентусиасти, планинари. Различното е, че намерих хора, които искаха два изкачат връх, на който почти не е стъпвал човешки крак. Отне ми време докато осъзная, че това е наш общ шанс да направим един незабравим преход. Връх Свети дух ни очаква и не трябва да губим и миг повече. а дали е изкачван, някога? Не зная, но съм чувал от други планинари, че местността била прокълната. Хората избягвали да се навъртат в местността. Но хайде, идвайте и да я почваме тая планина... Или връх Свети Дух е предизвикателство, което може би ще остави на всички спомени в душата.
Боряна затвори джиесема си и се обърна към другите от групата:
– Извинете ме, но нали Вие сте от групата на Траян, планинския водач?
Той е нагоре по пътя и ни очаква. Да тръгваме! А между другото, аз съм Боряна! Приятно ми е да се запознаем.
Срещнаха я погледи слисани. Но много скоро се окопитиха и всеки се представи поотделно. после вече сформирана групата пое по пътя си към връх "Свети дух"!
Траян не бързаше. Знаеше, че преходът е за два дена. Предстоеше им да преспят в заслон Алиница преди на другия де да тръгнат към неизвестното. Или очите виждаха върха, но краката още не бяха усетили усилието и нежеланието на върха да ги посрещне там горе, където единствено орли си даваха среща.
И ето ги... След кратко здрависване и представяне всички от групата поеха мълчаливо напред. Единствено шума на Леви Искър и В Е Ц, Роса, който произвеждаше ток се чуваше до известно време. После долината сякаш замлъкна. Реката изчезна сякаш никога не е била тук. Виждаха се само камъните по които беше текла някога преди. Групата се спогледа озадачено. Траян също беше впечатлен. За да ги разсее и не им даде да задават неудобни въпроси, той сподели:
–Погледнете към отсрещния бряг и скалите горе. Това са Костадинкини скали. Има интересна легенда...
Траян омая групата за това, че някога една мома на име Костадинка е скочила от там, за да не стане невеста на местния бей по време на османското иго. Докато се усетят, а той не им даде и дъх да си поемат внезапно завиха наляво и после започна изкачването им през гора от мури, борове и смърчове.
Слънцето и безкрайното синьо небе току що се бяха показали. Създаваше се приказна илюзия пречупена през лъчи сред дървета и храсти. Сланата още не се беше вдигнала в долината въпреки, че часът вече беше десет и половина сутринта.
Гласът на Траян не спираше да ободрява групата по пътя нагоре. Обясняваше им, че се движат по маркирана пътека. И наистина на някои от дърветата висяха заковани малки табели с две бели и една червена линии.
Преминаха през един шумящ планински поток, който с песента си през пожълтели туфи треви създаваше мир на това място и нямаше как групата да не се поддаде на очарованието му.
Много скоро всички се задъхаха. Изкачването беше изключително трудно. Пътят нагоре изчезваше от време на време за да се покаже неочаквано пак. Траян беше принуден да използва компаса си, с който не се разделяше никога. Връзки телефонни липсваха. Никой не можеше да се обади или получи съобщение от някого. Пътят за спасение беше само напред. или може би... Никой не знаеше, какво предстои. Или може би си мислеха, че връх Свети дух 2121м.н.в. е лесен маршрут, който те като опитни планинари щяха да изкачат на един дъх. Но ето, че дъхът не стигаше на никого. Почиваха. изкачваха. После кратка почивка за пиене на вода. И покрай едни скали, които внезапно се показаха по маршрута нагоре към заслон Алиница.
Борянка и нейните трийсет години не издържаха и на мълчанието, което беше обхванало групата.
За да разведри положението попит, водача Траян:
–Траяне, любопитно ми е... А другият връх Пчелина изкачван ли е някога?
Траян се усмихна. Младостта винаги е любопитна. Тя иска да знае. Разбираемо е. И той някога все задаваше въпроси на баща си. И търсеше отговори. Отговори, които да му обяснят света. Да му покажат пътищата напред. Някои трудни, но ние и непреодолими.
–Борянче имаш право да знаеш. Миналата година най-после се намериха двама смелчаци, Дамян и Свилен изкачиха Връх Пчелина 2422м.н.в.. Имаше снимки във Фейсбук. А и в Уикипедия беше писано за върха.
–Не знаех! Уж следя всичко свързано с планината Рила, а това съм изпуснала... -усмихна се Боряна на Траян, който и се видя отнесен. Дали пък не беше взел наркотик? На пръв поглед нищо не личеше. Но знае ли човек?
Само за миг минаха ката мълния тия мисли през русата главица на Боряна. Миг, който отшумя щом зърна приветливата вече станала усмивка на Траян.
Внезапно един от ветераните, възрастен планинар на шейсет и три години попита дали вече не са близо до заслона.
– Имай търпение, Лозане!
– А бе , търпение имам, ама краката нямат. Усещат се изморени.
– Да направим тогава почивка! - предложи Траян, но другите казаха, че ако продължават така бавно да се мъкнат нагоре може и да се стъмни. А никой не иска да е в мрака, който дебне наоколо и търси... или може би не търси, а взима каквото падне в капана му.
Тръгнаха пак нагоре сред мури с отчупени от снеговете клони. Траян водеше отпред. Веднага след него, Борянка. Следваха Николай и Ева. Групата завършваше с четиридесет годишния Иван и ветеранът, Лозан, който си помагаше с щеки по трудния терен.
Изведнъж стигнаха път и някаква скована дървена решетка поставена като преграда. На нея имаше табела с надпис: "ВНИМАВАЙ!"
Кой я беше написал? И защо се намираше на това място табела с предупреждение?
Никой дори Траян не знаеше. Но щом миналата година бяха успели Свилен и Дамян да минат от тук, защо не и те!?
Дървената преграда беше преместена и групата продължи напред. Времето или синьото небе и слънцето още не си бяха отишли. Завиха рязко надясно по пътя и внезапно се намериха на една осветена поляна, на която по средата ги посрещна с белотата на стените си къщичка сред нищото. Всъщност това беше заслон Алиница 1674 м.н.в.
Следва продължение: "В КОШАРАТА"
В.Софин
Вълшебен дъх
Бих искал в сетния си ден
планинско изкачване поредно!
Бих искал, една ръка за мен -
ръка за покоряване, последно!
Там горе, на вятърния връх,
където орлите правят срещи;
където взимат сетния си дъх
слънчевите месеци горещи...!
Бих искал една ръка за мен -
ръка приятелска потребна,
която в последния ми ден
с любов да бъде и вълшебна!
В.Софин 22.11.2025год.
Вечно млада любовта
Издишам повече от есенната тишина.
Потънал съм там сред жълтите листа.
В тъмно забравил къде има светлина,
но още с мисъл все за нея, младостта!
Някога бе знам, все още имам спомен -
срещнах... намери ме веднъж, любовта!
Вълшебна тя, покани ме на танц удобен,
където вечна остава и живее младостта!...
В.Софин 19.11.2025год.
Моят жаргон
Опитах мил с моят жаргон
да усмихна момиче с поклон.
Но рязък отвърна нейният тон -
свали ме тя от високия трон!
Размаха заканителен пръст-
без жал настъпи ме с мъст.
Докато аз, се мислех за "гъст"-
тя се изправи срещу ми със "ръст"!
Започна ме с нейния остър жаргон.
Хвърли в лицето безжалостен тон;
глупак ме нарече, въздухар и балон -
пък аз си бях, невъзпитан още и кон!
В. Софин 18.11.2025год.
На връх Свети Дух в Рила
Пет минути! Само пет за да взема решението... Тръгвам към един от върховете на Рила или лягам да си почивам. След нощна смяна човек обикновено е изморен. Изморен съм и аз. Но като си помисля, че преди няколко дни пропуснах тази възможност. Сънят избяга от очите ми. Нямаше време за подготовка. Тръгвам или оставам.
Дилема решена от мен без хвърляне на зар или монета, която да реши. Колкото и безразсъдно да беше решението взех, аз. Пежакът на сина ми Боян планинския водач изръмжа одобрително и се отправи към царството на орлите.
Всъщност тръгваме от Самоков в девет и петнайсет минути. Пристигаме над село Мала Църква, където Пежакът остава да чака завръщането ни. Тръгваме по-долината нагоре покрай река Леви Искър. Минаваме покрай ВЕЦ "Роса" над село Мала Църква. Стигаме до поляна, където има маса и пейка за почивка. От другата страна на Леви Искър към нас гледат Костадинкини скали. Скално образование оформено от процесите вилнели някога на това място оп утробата на майката Земя.
Тук правим първи снимки, заедно със слънчева зората, която едва наднича в долината. Слана и температура на въздуха три градуса. Облечени подходящо за месец Ноември за да не зъзнем продължаваме по маршрута, който е... разбира се връх Свети Дух -2112 м. н. в..
Преди две години с Боян се наслаждавахме на панорама от високите Костадинкини скали. Е, днес беше дошло времето на връх Свети дух, който явно заради нас се радваше на прекалено хубаво време. На небето преобладаваше синьото като цвят. Бялото липсваше за да може удоволствието от видените картини за нас да бъде пълно.
Почти невидима, но все пак пътека нагоре, наляво ни показва посоката накъдето трябва да вървим. Ако бяхме тръгнали направо по долината щяхме да стигнем до забранена вододейна зона с бариера.
Е нали съм с планински водач... Намираме маркировка по пътеката нагоре в бяло и червено закована по белите мури преобладаващи на това място. Тя води в посоката на връх Пчелина - 2422 м.н.в. и заслона Алиница 1674 м. н. в. Изкачването е трудно. Пресичаме един от притоците на Леви Искър, който щастливо запълва ушите ни с ромоленето си. Сякаш ни говореше. Може би ни увещаваше да се върнем. Пренебрегваме молбите на потока като го прескачаме. Следвам Боян. Младостта си е младост. На моменти се задъхвам, но това не пречи на волята ми да ме дърпа напред и нагоре. Най-после стигаме до по- голям път бих казал, който ни отвежда до голяма поляна. А на нея... освен заслон Алиница 1674м.н.в. виждаме и поглед към върховете Пчелина 2422м.н.в. и Свети дух. Тук срещаме изсипани сякаш от въображението многобройни малки мравуняци. Толкова хълмчета, но без мравките. Явно в студеното време на никой не му се излизаше навън освен на нас с Боян. На поляната съзираме и горски теменужки, които сякаш едва се събуждаха за пролетен живот.
Влизаме в заслона обзети от любопитство. Две маси, табуретка, пейки, шкаф, стълба, закачалка, няколко икони с лика на света Богородица; една на Исус Христос... На закачалката някакви дрехи и плик, в който имаше изсушена мащерка за чай. Да не забравя и празното шише с уиски и пълния буркан с краставички неотворен още за ракията, но ако само си носите с вас. Е както казах, този път просто моя милост си беше пишман турист. С малко 330 грамово шише с вода, вярно бях добре облечен, а в малката ми раница имаше освен лекарства и една тарелка кифлички със сирене. Вътре се мъдреше и любимият ми тефтер за случайни хрумвания, които трябваше ако се наложеше да запиша веднага.
В заслона на закачалка до вратата погледа ни уловя и две скари, но само ако си носите кебапчетата и пържолите с вас. Освен това коса за косене. Закачена в близост до закачалката с дрехи. До нея на стената часовник спрял на единадесет без петнадесет.
Надниквам от любопитство на втория етаж, където са осигурени завивки и дюшеци за спане. За момент ми се приспива като ги виждам, но тръпката да се изкача на връх Свети дух надделява у мен.
Тръгваме с джипиеса на сина ми. Верният му компас ни отвежда до чешма, която е отрупана от зеленина. Трева сякаш е пролет а не ноември при това 14 -ти. И тук вече липсва маркировка. Намираме в нас само усилия и морени, които карат краката ни тръгнали право нагоре да внимават с движенията си. Избираме с Боян да се мъкнем полека до тях. На места обаче се наложи да ги пресечем. Изсъхнали туфи с трева по пътя ни. Бял бол, бяла мура и на места смърч беше видяното от нас. Пътят беше толкова стръмен, че често се налага да спираме за почивка. Дори карам Боян да ми съобщава височината, която достигаме докато се изкачвам запъхтян и останал без сили. Струва ми се, че пълзим. Е поне аз се мъкнех едва нагоре.
Очите ми забелязват естествена маркировка. Явно коне или мулета често се изкачват на това място. На много места, та чак до върха на Свети дух срещаме тор. Сякаш оттук бяха минали стада, които са пасли лятос по тия стръмни места, или пък пишман туристи възползвали се от по лесното изкачване на върха. Е аз като такъв ползвам единствено краката си от желязо. Едното коляно ми заговори, но кой му обръща внимание, когато от висините ме зяпа с насмешка връх Свети дух. Явно наистина се усещам мазохист. Колкото и да ми е трудно, не се отказвам до края. Няма мрънкане от моя страна, само любопитство дали пък вече не сме в близост до върха. Уви! Предстоеше трудно изкачване. Накрая Боян успява пръв. Стигам при него, където седнал на туфа изсъхнала от слънцето трева уточнява нещо по джиесема си.
В далечината някъде зад нас съзираме как с красотите си прозират белите върхове на Мальовишкия дял на Рила планина.
Най после ние с Боян тръгваме към първата панорамна площадка, която се намира малко по ниско от самия връх Свети Дух. Докато вървим по билото погледа ми улавя язовир Искър, град Самоков и долу по близо до мен село Бели Искър. Тази картина остава зад мене. Следвам Боян и пред нас изкачат така наречените върхове Скакавци и връх Алеко. Над тях едва видима в чистия въздух Мусала с нейната наблюдателница горе. Вдясно в далечината връх Налбант или Ковач. А най-близо до на Голям Мечит, Будачки камик и Пчелина. Голяма панорама, която с белотата на повечето от върховете привлича погледите ни като магнит, който не иска да се откъсне дори за момент захвата си. Време за почивка и снимки. Часът е някъде към два следобед. Хапваме ябълки и кифлички. Изпивам си последните глътки с вода. И пак като се сетя за чешмата долу на заслон Алиница... Пропуснах да се заредя с вода. Време е за истинската кота, където е върха - Свети дух -2112м.н.в. На това място виждаме зад нас още върховете Иванов камък и Соколец. Ако обичате красивите планински панорами това е вашият връх, на който може да се насладите истински и напълно. Но ако краката ви са прекалено слаби просто не тръгвайте. Останете на заслон Алиница и се наслаждавайте от там не само на скарата, ако направите такава; не само на уискито ако си носите такова, но и на погледите нагоре, които се мамят. Сякаш сте на един дъх разстояние, а не далече далеч нагоре.
Стигаме през няколко по точно минаваме две височини, препятствия до самия връх Свети дух 2112м.н.в.- От тук пречат на красивите панорами мурите и борчетата, ти да видиш порасли доста високи на това място. Намираме празен, кол и почти окъсано в основата му наше българско знаме. Все пак съзираме с наслаждение за душата, Алеко и Мусала от това място. До нас в близост прозира и връх Соколец. Толкова красоти струпани за погледите на туриста и то само видими от това място.
Освен снимки за спомен взимаме и решение. Може би съдбоносно за нас. Тръгваме напред по по- лек за слизане маршрут вместо да се върнем към заслон Алиница. На това място също няма маркировка, но пък пътеката беше видима. За момент се отклоняваме, но Боян бързо я открива пак с помощта на компаса си. Безкрайното слизане правим в 15,00 часа следобед. Имайте на предвид, че в 17 часа вече се стъмнява. А в 17 и 30 е доста тъмничко.
Колкото и да бързаме, времето неумолимо напредва повече от нас. Най-после стигаме до път наляво водещ до село Мала църква. Явно пък напред пред нас пък другият да води до Село Бели Искър.
Вече се намираме сред ливадите. Светлините на село Мала църква и залезът над него ни посрещат с облекчение. Да но само те, а тъмното ни посрещна с ехидната си страшна усмивка. Минаваме покрай няколко явно обработвани нивички и се мушкаме отново в тъмната смърчова гора, която преобладава на това място в близост до селото. Вече сме пред препятствието за краката ни. Това е Леви Искър реката, която минаваме трудно по камъните. При това с помощта на фенерчето на Боян пуснато от джиесема му. На няколко пъти се връщаме назад, и най-после успяваме да преминем... и то само за да изправим очите си за истината пред нас. Телената ограда на Санитарната зона, която не пуска през мрежата си никого. Тръгваме в тъмното. Часът е някъде след 17 и 30. Тъмно като в рог. От другата страна блестят светлините на почивния дом "Енерго" Мала Църква. До оградата от там ни наблюдава не кой да е друг, а с нескрито любопитство паркирания от сутринта Пежак на сина ми. Сякаш струва ми се дочувам смеха му. Тръгваме смело, но не и безотговорно през шипки, тръни и храсталаци наляво. Тръгваме, хубаво, но скоро объркали посоката се връщаме покрай оградата надясно. Ехе! Писва ми от тоя танц игран на тъмно и заявявам съвсем спокойно на Боян, да прекосим минното поле. Да минем през забранената зона. Разумът на сина ми обаче, настоява да вземем правилната посока, и най после изскачаме почти невредими от тъмното при колата на сина ми.
За момент взимаме облекчени от нощния въздух, който се прекъсва с дразнещия глас на моя джиесем.
Търсят ме от вкъщи. Успокоявам обаждането и после поемаме, или Пежакът тръгва докато ние правим равносметка на деня. Тринадесет километра... Хубаво, но стръмното изкачване не е за препоръчване за хора със слаби нерви. За сетен път оцелявам. За сетен път се наслаждавам на приключението. Ако това е и вашият екстремен път приятели туристи... Тръгвайте! Там горе, където е трудно, където на места невъзможно минаването, но въпреки това... въпреки си заслужава всяка една изцедена докрай крачка напред!...
В. Софин 16.11.2025год.
