Станах човек:
Правилата ги определя съдбата - втора част
Докато един ден любовта ме спря на пътя. Ако не я търсиш, тя ще те намери! Но трябва да имаш очи не само да я видиш, да я усетиш, но и разбереш!... Тя единствената, която те прави човек и ти дава шанс да живееш!
Следва продължение: "Правилата определят съдбата"
Моят начин на живот... Моят избор! Много от хората, с които имах вземане даване не знаеха истинското ми име. Случайно един от тях лежал за дребна кражба в затвора и излязъл само след три месеца за добро поведение там, беше разбрал, че ме наричаха "Единака"- Стана нарицателно. По документи се водех Васил, но то беше забравено, бе пометено под килима на миналото. Миналото, което вече бях забравил. Първите мои, детски години...
Навсякъде, където и да отивах, всеки ме наричаше Единак.
И така аз Единакът, човекът или "Откаченият" с книгите трябваше да закарам спешно до Германия домати. Някой ще каже, че няма производство в България. Няма и това е факт! Но имаше частни ферми, които след ликвидирането на селскостопанските кооперативи се бяха заели с производство. Всеки знаеше, че в миналото бяхме на едно от челните места в Европа по производство на домати. Карам, домати в германия и връщам от там замразено двадесет годишно месо... Някои ще кажат, че това е лъжа. Може! Но истината беше с мен и аз я споделям само защото зная, че беше именно така... В първите години на лелеяната свобода. Първите години, когато хитрите ловяха едра риба в мътните води на демокрацията... Моля!? Демокрация за едни, за други мизерия...
Та както казах тръгвах с камиона- Карах домати за Германия. Бизнес в който, някои успяха да построят бъдеще с картофи. Може би, нали! А може би не!?
Карам си аз по Ботевградско. Карам по околовръстното на Ботевград. По принцип избягвам да спирам на проститутките край пътя. Хвърлям очи набързо, въздъхвам за управията у нас и малко ме е срам да кажа... просто отминавам. Всеки сам определя съдбата си! Но понякога, може би не винаги, правилата на парите определят съдбата.
И тоя път със сигурност щях да отмина, но нещо прикова погледа ми. Там край пътя един... не бих го нарекъл човек биеше... Риташе една млада жена на пътя. Побеснях! Те жриците на любовта се трепеха да работят за това говедо сутеньора, /а имаха ли избор?/ вечер и дори през цялата нощ... И това говедо биеше, защото явно мислеше / а говедо като това дали изобщо можеше да мисли?/, че е богопомазан, недосегаем. Говедото се мислеше за Бог. Трябваше ли аз, който бях станал вече човек да допусна това да се случва пред очите ми...!? Вярвайте ми! Падна ми перде! А паднеше ли Единакът в мен също като върколак избиваше напред... Заковах спирачките! За момент това накара Говедото, сутеньора да се обърне. Може би си мислеше, че съм поредния клиент. Но както казах не му се удаваше да мисли за това. Единствената му мисъл беше, за пари и жени, влияние и пак пари! Уви! Разочаровах го. Нещо изригна в мен:
–Защо биеш жената, бе?...
Мизерника се обърна към мен с думите:
–Върви си по пътя и не спирай! Защото ще те спукам от бой!
Той мен да спука от бой!? Засмях се. Нима? Не случайно бях тренирал самбо, а и с карате се занимавах понякога в свободното си време.
Погледнах го право в лицето:
–Само опитай!!!
Сутеньорът се захили. Нахвърли се срещу ми с юмруци. Не успя да направи много крачки. Падна подкосен от удара ми близо до младата жена, на чието лице освен сълзи имаше и кръв. Окопити се бързо. Трябваше да му го призная! Измъкна "Желязото ". Така и не видях как стана това. Измъкна пистолет и стреля по мен. Слава Богу куршумът профуча покрай лицето ми. Не успя даже да ме одраска. Но виж Говедото одраска душата ми. Ритнах "Желязото" от ръката му и като го почнах! Лошото дойде после. Докато го биех, негова съучастничка, която явно държеше контрола на околовръстното се беше обадила в полицията. Още го мачках. Бавно методично и може би отчаяно... Още не знаех тогава! Съдбата ме беше срещнала със Светла! Така се казваше, жрицата, младата жена пребита на пътя...
Но преди да се запозная с нея, от пътя откъм града се зададоха три полицейски коли. Спряха до камиона с доматите, които трябваше да доставя В Германия. Без да ме питат нещо, те повярваха на очите си. Употребиха палките си по мен. Или просто направиха тренировката си. Контрол, който им се даваше безплатно.
Присвих се от удара! Опитах се да кажа нещо, но не ми дадоха възможност. Най-възрастният от тях изхриптя заповедно в лицето ми:
– Всичко, което кажеш ще бъде използвано срещу теб в съда!
Замълчах още и вдигнах ръце, че се предавам. Някой се беше обадил и на телефон 112. Пристигна линейка и спешен медицински екип. Сутеньорът и момичето, с което още не се познавах, Светла бяха превързани и откарани за лечение...
А аз, пребит с подути устни бях откаран в районното управление за справка със самоличността ми.
Запознаха се със съдебното ми досие. Стана им ясно. За тях бях поредния рецидивист. Човек извън закона. Като такъв мястото ми беше в затвора.
Определиха ми съдебен адвокат. Той така и не ми помогна. Защо ще попитате? Просто беше купен. Сутеньорът имаше влиятелен приятел. Мастит бизнесмен, който държеше града в страх.
Изобщо не мислеха да се церемонят с мен. Набързо изфабрикуваха, че съм пребил жестоко техния човек и то само, защото съм имал пистолет. Въпреки отричането от моя страна това не убеди съдебните заседатели. Осъдиха ме! Нови шест години! Шест дълги години! Аз, който бях прочел толкова книги и си мислех, че правото ще просъществува... Уви! Убедих се, че правосъдието е купено. Пари, влияние и страх! Така работеше правосъдието. Правилата, които определяха съдбата! Вкараха ме в килията... Плаках! Но не за себе си аз вече бях поел по нанадолнището. Забележете бях поел към справедливостта! Мъчно ми беше за Светла. Научих името и на делото скалъпено срещу мен. Тя се оказа /после разбрах от нея/сираче израсло с бой и принуда. Още едва на шестнайсет била принудена да излезе на околовръстното.
Обвинението, което ми скалъпиха допълнително беше, че не съм искал да дам пари за услугата. Бил съм с нея със Светла и съм отказал да платя. Добре, че бил пристигнал намиращия се наблизо Милан, така се казваше говедото за да ме накара да съжалявам, че съм се родил. Стана обратното, но вече бях в затвора. Плачех! Тежко ми беше на душата! Опитаха се няколко от затворниците да ми сторят нещо срещу пари за тях. Може би да ме убият, искаха...!? Така работеше системата. Щом си неудобен просто изчезваш! Не успяха, защото още отначало успях да ги туширам. В резултат виснах за пореден път в карцера. Накрая на надзирателите, по скоро на директора на затвора му писна и ме заключи в самостоятелна килия.
Един ден... Какво да Ви кажа? Един ден си чу името. Васил Ст. имаше свиждане. Нима!? И кой след като аз странях от всички, а и хората ме избягваха! Мен, Единакът!
Оказа се... младата жена Светла, лъч светъл в моята изтерзана душа... Беше дошла да ме види. Използвала времето, в което била в болницата... използвала го за да избяга. И когато дори наложения ми служебен адвокат изобщо не я потърси, дори не беше обърнал внимание на думите му, че момичето е свидетел никой не беше я потърсил...
Късмет! Или може би съдбата беше помогнала? Или пък сълзите ми, които бях ронил в продължение на седмица в карцера на затвора?
Не знаех, какво се случва! Но разбирах, че съдбата ми дава шанс. Може би последен, но не трябваше да го изпускам.
СЛЕДВА: "Сламката, последен шанс".
В. Софин 25.11.2025год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар