Станах човек
Бях на двадесет, когато при автомобилна катастрофа загинаха родителите ми. Останах сам в търсене на истината за живота. Отначало поплаках вкъщи. При това поне месец бях разстроен. Но да ви кажа правичката не плачех за това, че родителите ми бяха загинали. Плаках за себе си. Просто от съжаление и яд, че хубавите детски години бяха свършили.
Опитах се да си намеря работа. Не ми се получиха нещата. Бях мързелив. Прекалено мързелив затова и училище не бях завършил. Имах едва осми клас.
Живеех с малки кражби като избягвах срещите с полицията. Толкова внимавах, че не се сближих никога с някого, с когото заедно можехме да крадем.
Хормоните обаче ми изиграха, късмета.
Една вечер докато се прибирах в жилището си, което приличаше на разхвърлян и изоставен дом видях една девойка, която привлече вниманието ми. Проследих я. Видя ми се доста смела. Сама и то в парка привечер. Настигнах я. И тук вече ми падна пердето. Бях освирепял. Вече не бях човек, а див звяр. Хванах девойката и се опитах да я целуна. Тя изписка и ми удари шамар. Това вместо да ме отблъсне ми даде повече, кураж. Но и куражът на момичето си струваше. Тъкмо я бях повалил настрани в тревата зад една самотна пейка, когато писъкът и се проточи в тъмнината. Изневиделица се появиха две момчета. По едри от мен. Засмях се:
– И вие ли искате? Изчакайте поне реда си!
Вместо да ме послушат те, или по точно единия ми изви ръката болезнено. Докато се чудех какво става, другият звънна на полицията. Опитах се да се измъкна. Не ми се получи. Държаха ме здраво. Когато пристигна полицията вече беше станало тихо. Момичето не пищеше а през сълзи благодареше на спасителите си.
Бях осъден на шест месеца за провинението. Какво провинение само!? Не успях да направя нищо с девойката, но в съда решиха, че съм виновен. Двамата свидетели, които ме хванаха се оказаха, достатъчни.
В затвора се опитах да пазя дистанция от другите затворници. Някой от надзирателите вече беше съобщил новината. Бяха ме титулували с прозвището "Изнасилвач".
Ами не знаех тогава... Но после разбрах, че такива като мен не ги обичаха в затвора. Нахвърлиха ми се в умивалнята. Двама ме държаха, а третият с бръсната глава... тая глава ще я помня цял живот... Когато свършиха ме оставиха на пода. Вече бях сам. Съвсем сам в умивалнята и затова заплаках. Плачех, не затова, че ме боля много от стореното ми. Плачех от съжаление към мен. Затова, че бях си изиграл погрешно картите. Сетих се за момичето и нейният писък ми даде увереност, че каквото и да стане за в бъдеще вече не бих сторил никому, нищо.
Може би, но нерезът с бръснатата глава си бе проблем, който трябваше да реша. При това без да се церемоня. Бях поискал от един надзирател молив за да напиша писмо. Нямаше на кого да пиша, но моливът си е оръжие. И ето, че още същата вечер Венко Звяра ме дръпна и нареди да го последвам към умивалнята. Докато бе зает да смъква гащите си, аз бях заел подходяща удобна поза за него. Внезапно бързо извадих молива от моите гащи и го забих с острото в шията му. Плисна кръв. Венко Звяра, изписка. Докато се суетях с вдигането на моите гащи нахлуха други затворници.
Преместиха ме в карцера като опасен. Тоя де пак, плаках. Но не от това, че промуших молив в шията на Венко Звяра, а затова, че не успях да го убия. Плаках от съжаление за себе си, че бях толкова слаб.
Новото съдебно дело срещу мен изобщо не се проточи. Служебният адвокат, който ми бяха наели си свърши работата. Бях осъден като опасен за обществото, рецидив. Лепнаха ми десет години поради младостта ми навярно. Но ме изолираха в самостоятелна килия. Първите дни, когато ме затвориха, плаках. Гледах постоянно в една точка. Бях напълно отчаян. Но, когато "Количкарят" мина покрай килията ми за миг погледнах към него и количката му. Всеки ден той разнасяше книги от затворническата библиотека. Аз, който никога не бях чел нещо повече от спортен вестник, взех първата си книга. Оказа се, "Корабокрушенецът". Главният герой също като мен беше затворник. Но той беше на остров. Единственият спасил се при аварирал в океана самолет. Далеч от всички хора той си беше изградил живота. Трудно, но не и невъзможно. Годините минаваха, а спасението го нямаше. Усетих го много близък. Просто като брат. Прочетох книгата на един дъх. Вечерта, когато легнах да спя, плаках. Тоя път обаче за злощастната съдба на героя от "Корабокрушенецът" .
Няма справедливост в тоя странно изграден свят! Свят на акули и правила, които всеки трябва да следва. А мечтите? Те са химера, която съпътства жалкия ни живот.
В тоя ред на мисли успях да прочета повечето книги от затворническата библиотека. И не само бях успял да прочета всичко, но и да науча много за нещата от живота.
Надзирателите бяха забелязали моето залитане по книгите и вече вместо "Изнасилвача" ми викаха "Откаченият". Че кой чете днес? Изобщо защо са буквите? Всичко прави изкуственият интелект. А и ако решиш да четеш ще изпуснеш по важните неща от живота. Според надзирателите това, бяха жените, пиенето и хазарта. Всичко друго не си струвало усилието. Но когато имаш на разположение десет години; когато си корабокрушенец търсиш спасение. Моето се оказаха книгите, които ми отвориха очите. Често пъти, когато четях сякаш излизах от килията си. Бях на свобода отвън; бях щастлив и витаех в розови небеса.
Надзирателите видяха и осъзнаха едно. Решиха да се намесят и убият спокойствието ми. Те не ме лишиха от книгите, които ми носеше почти всеки ден "Количкарят", а просто докладваха на управата, че съм станал безобиден. Често гледали как плача и явно бях се оправил и тръгнал по правилен път.
Директорът на затвора въпреки молбите ми да ме остави в самостоятелната килия ме премести в друга с още трима в нея. Трябваше да спя на едно от горните легла. Първоначално съкилийниците ми се зарадваха като ме видяха. Извадиха тесте карти и ме помолиха да се включа с тях на Белот. Останаха разочаровани, когато отказах. Всъщност те играеха на хазарт. Разбирах ги беше им прекалено скучно, но не и на мен. Когато разбраха, че ще продължа с четенето на книги решиха да ме накарат да се откажа от буквите. Особено, когато виждаха, че по лицето ми да разцъфва щастлива усмивка. Издебнаха ме и книгата, беше накъсана на хиляди, малки парчета. Толкова малки, че просто нямаше как да я слепя отново. Плаках! Те се хилеха! Плаках но за тях от съжаление. Бях попаднал на подходяща книга в затвора и станах човек. Но знаех, че отмъщението е сладко нещо. Изчаках ги да заспят. Вече бях решил, че няма да играят повече на Сантасе. Знаех и къде оставят тестето с карти. Накъсах ги. Нахвърлих по всеки от тях отгоре на леглата им късчета от картите. На сутринта обаче видяха доволната ми усмивка... Решиха без да се замислят и за миг, да ми хвърлят одеяло. Хвърлиха го и така ме наложиха, че ако не беше минал "Количкарят" с книгите с мен беше свършено. Оставиха ме на лечение в затворническата клиника. Плаках! Пак за тях, като че ли за мен бедите никога не свършваха.
Оставаха ми само два месеца до освобождението. Директорът на затвора и институциите бяха решили, че няма смисъл да ме връщат в друга килия със затворници. Знаеха за мен, че съм различен. Единак, който не може да живее и се разбира с други хора.
Бях на двадесет и девет, когато излязох на свобода. Първоначално не можах да позная родния си град. Беше се изменил до неузнаваемост. Но щом и аз се бях променил значи всичко беше наред.
Времето тече бавно, когато си в затвор, но изтича през пръстите, когато си на свобода Свобода, която си жадувал; която си сънувал; пътешествал само в книгите по света...
Колите бяха се променили. Вече имаше електрички. А и хората ми се видяха едни такива... отнесени. Сякаш не бяха земляни, а от друга планета. Всеки държеше телефон; всеки втори бърникаше или разговаряше по него. И, което осъзнах като странно, никой почти никой не контактуваше с другите хора. Всички бяха станали единаци. Но и аз... самият!? Нали и аз се бях превърнал в единак, който просто беше влязъл в книгите и намерил там спасение?
Бях се запознал с правилата на движение по пътищата. Знаех наизуст правилника. Липсваше ми книжка.
Прибрах се вкъщи и установих... Всъщност в нея вече живееше далечен братовчед на баща ми заедно с жена и дете. Почувствах се като натрапник. В собствения си дом. Пък и вътре като влязох в подредения апартамент, изобщо не го познах.
Братовчедът на баща ми Стоян, реши да ми помогне. Заплати таксата за книжка като професионален шофьор. Бях решил, че това е моето бъдеще. Да пътувам и опознавам други градове, но не и хора... Бях се отдръпнал толкова много от всички. Останах в собствения си дом, докато взема книжка и намеря работа, въпреки уверението на братовчеда Стоян, че не преча. Тръгнах си. Животът ми пое по други коловози. Вземах една след друга, поръчки. Пропътувах толкова много... Цяла Европа и Турция даже опознах. Почти никога не се връщах в родния си град. Моят дом стана пътят. И камионът ТИР, в който спях, и не спирах да чета книги в свободната си време...
Докато един ден любовта ме спря на пътя. Ако не я търсиш, тя ще те намери! Но трябва да имаш очи не само да я видиш, да я усетиш, но и разбереш!... Тя единствената, която те прави човек и ти дава шанс да живееш!
Следва продължение:
В.Софин 23.11.2025год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар