Път без изход - първа част

 

                                                                              

                                                                   Път без изход

      Някои неща предстояха да се случат. Други вече се бяха случили. Никой от групата не знаеше какво предстои. Може би ако не бяха толкова подготвени нямаше да тръгнат към неизвестното. Всъщност преходът си беше известен. Трябваше да изкачат връх Свети Дух в Рила. На пръв поглед възможен. Но духът на планината, който често се меси в хорските съдби може би бе решил друго?

Предстоеше изкачване. Планинският водач Траян на няколко пъти беше отлагал именно тоя маршрут. Свети дух върхът, беше превзет от вековни мури, които пречеха на изпитанието. Само най-смелите или безразсъдни хора биха тръгнали без да е маркиран пътят им. Но групата на Траян беше съставена именно от такова тесто, което щом залепнеше някъде не се отказваше до края. Или очаквай, неочакваното! Приключението предстоеше.

     Подготовката осъществена. Колите на петимата членове на групата пристигнаха над Село Мала Църква. Слязоха от автомобилите си и се огледаха безпомощно във водите на Леви Искър. Очакваше се Траян техният водач да пристигне. Оказа се, че той е вече тук. Беше паркирал джипа си малко по нагоре по пътя, край реката. 

  Траян погледна часовника си, с който не се разделяше никога и звънна на първия от групата:

– Борянче, наблизо ли си? Аз съм тук наблизо зад завоя тук  наблизо нагоре по течението на реката.... Търсят се още четирима от групата Ви. Не е лошо да се запознаете предварително преди да дойдете при мен напред, където ви очаквам. Това са Иван, Николай, Лозан и Ева! 

– Да, тук има и други хора, Траяне! Нима никой не познава, никого от групата? - съвсем учуден прозвуча гласът на Борянка.

Отговорът я шокира донякъде:

– Групата беше съставена от ентусиасти, планинари. Различното е, че намерих хора, които искаха два изкачат връх, на който почти не е стъпвал човешки крак. Отне ми време докато осъзная, че това е наш общ шанс да направим един незабравим преход. Връх Свети дух ни очаква и не трябва да губим и миг повече. а дали е изкачван, някога? Не зная, но съм чувал от други планинари, че местността била прокълната. Хората избягвали да се навъртат в местността. Но хайде, идвайте и да я почваме тая планина... Или връх Свети Дух е предизвикателство, което може би ще остави на всички спомени в душата.

Боряна затвори джиесема си и се обърна към другите от групата:

– Извинете ме, но нали Вие сте от групата на Траян, планинския водач?

Той е нагоре по пътя и ни очаква. Да тръгваме! А между другото, аз съм Боряна! Приятно ми е да се запознаем.

Срещнаха я погледи слисани. Но  много скоро се окопитиха и всеки се представи поотделно. после вече сформирана групата пое по пътя си към връх "Свети дух"!

  Траян не бързаше. Знаеше, че преходът е за два дена. Предстоеше им да преспят в заслон Алиница преди на другия де да тръгнат към неизвестното. Или очите виждаха върха, но краката още не бяха усетили усилието и нежеланието на върха да ги посрещне там горе, където единствено орли си даваха среща.

  И ето ги... След кратко здрависване и представяне всички от групата поеха мълчаливо напред. Единствено шума на Леви Искър и В Е Ц, Роса, който произвеждаше ток се чуваше до известно време. После долината сякаш замлъкна. Реката изчезна сякаш никога не е била тук. Виждаха се само камъните по които беше текла някога преди. Групата се спогледа озадачено. Траян също беше впечатлен. За да ги разсее и не им даде да задават неудобни въпроси, той сподели:

–Погледнете към отсрещния бряг и скалите горе. Това са Костадинкини скали. Има интересна легенда...

   Траян омая групата за това, че някога една мома на име Костадинка е скочила от там, за да не стане невеста на местния бей по време на османското иго. Докато се усетят, а той не им даде и дъх да си поемат внезапно завиха наляво и после започна изкачването им през гора от мури, борове и смърчове.

   Слънцето и безкрайното синьо небе току що се бяха показали. Създаваше се приказна илюзия пречупена през лъчи сред дървета и храсти. Сланата още не се беше вдигнала в долината въпреки, че часът вече беше десет и половина сутринта.

   Гласът на Траян не спираше да ободрява групата по пътя нагоре. Обясняваше им, че се движат по маркирана пътека. И наистина на някои от дърветата висяха заковани малки табели с две бели и една червена линии. 

Преминаха през един шумящ планински поток, който с песента си през пожълтели туфи треви създаваше мир на това място и нямаше как групата да не се поддаде на очарованието му.

  Много скоро всички се задъхаха. Изкачването беше изключително трудно. Пътят нагоре изчезваше от време на време за да се покаже неочаквано пак. Траян беше принуден да използва компаса си, с който не се разделяше никога. Връзки телефонни липсваха. Никой не можеше да се обади или получи съобщение от някого. Пътят за спасение беше само напред. или може би... Никой не знаеше, какво предстои. Или може би си мислеха, че връх Свети дух 2121м.н.в. е лесен маршрут, който те като опитни планинари щяха да изкачат на един дъх. Но ето, че дъхът не стигаше на никого. Почиваха. изкачваха. После кратка почивка за пиене на вода. И покрай едни скали, които внезапно се показаха по маршрута нагоре към заслон Алиница. 

  Борянка и нейните трийсет години не издържаха и на мълчанието, което беше обхванало групата.

За да разведри положението попит, водача Траян:

–Траяне, любопитно ми е... А другият връх Пчелина изкачван ли е някога?

Траян се усмихна. Младостта винаги е любопитна. Тя иска да знае. Разбираемо е. И той някога все задаваше въпроси на баща си. И търсеше отговори. Отговори, които да му обяснят света. Да му покажат пътищата напред. Някои трудни, но ние и непреодолими.

–Борянче имаш право да знаеш. Миналата година най-после се намериха двама смелчаци, Дамян и Свилен изкачиха Връх Пчелина 2422м.н.в.. Имаше снимки във Фейсбук. А и в Уикипедия беше писано за върха.

–Не знаех! Уж следя всичко свързано с планината Рила, а това съм изпуснала... -усмихна се Боряна на Траян, който и се видя отнесен. Дали пък не беше взел наркотик? На пръв поглед нищо не личеше. Но знае ли човек?

Само за миг минаха ката мълния тия мисли през русата главица на Боряна. Миг, който отшумя щом зърна приветливата вече станала усмивка на Траян.

Внезапно един от ветераните, възрастен планинар на шейсет и три години попита дали вече не са близо до заслона. 

– Имай търпение, Лозане!

– А бе , търпение имам, ама краката нямат. Усещат се изморени.

– Да направим тогава почивка! - предложи Траян, но другите казаха, че ако продължават така бавно да се мъкнат нагоре може и да се стъмни. А никой не иска да е в мрака, който дебне наоколо и търси... или може би не търси, а взима каквото падне в капана му.

Тръгнаха пак нагоре сред мури с отчупени от снеговете клони. Траян водеше отпред. Веднага след него, Борянка. Следваха Николай и Ева. Групата завършваше с четиридесет годишния Иван и ветеранът, Лозан, който си помагаше с щеки по трудния терен.

  Изведнъж стигнаха път и някаква скована дървена решетка поставена като преграда. На нея имаше табела с надпис: "ВНИМАВАЙ!"

Кой я беше написал? И защо се намираше на това място табела с предупреждение? 

Никой дори Траян не знаеше. Но щом миналата година бяха успели Свилен и Дамян да минат от тук, защо не и те!?

     Дървената преграда беше преместена и групата продължи напред. Времето или синьото небе и слънцето още не си бяха отишли. Завиха рязко надясно по пътя и внезапно се намериха на една осветена поляна, на която по средата ги посрещна с белотата на стените си къщичка сред нищото. Всъщност това беше заслон Алиница 1674 м.н.в. 

Следва продължение: "В КОШАРАТА"

В.Софин