Кой си е позволил?

 

                                                                       

Кой си е позволил?

   Тихо. Толкова тихо е, че се чува единствено капчука отвън. Само дъждът, който нахлува в душата на всеки от работещите в сградата пада безмълвен.

 И в тази прекалено тягостна тишина изведнъж нахлува песен от включено радио. След него сякаш изпод земята се чува строг питащ глас:

–Кой си е позволил?

Съвсем тих едва бръмнал като на мушичка треперлив гласец отговаря:

–Пуснах радиото да чуем актуалните новини за Еврото...

–Е, то е ясно! От нова година влиза в сила. И веднага изгаси радиото, да не изгася, теб! -безкомпромисен зазвучава гласът на шефа, който предупреждава, а после наказва.

След миг настъпва пак блажена, тягостната тишина.

Но миг само по късно мъжки глас я порязва:

–Ще пием ли кафе? Аз черпя!

Отвън проврял се между капките дъжд влиза портиерът, онова говедо, оня плазмодий позволил си не да пълзи, а да раздава шум в ушите на колегите си. Той се материализира на бара и иска веднага да се направят кафетата от сервитьорите.

   Уви! Строг гласът шефски прозвучава пак:

–Какво не разбрахте!? Каква е тази дандания? Портиерче какво си се разкрещял, бе?  Да не си случайно на футболен мач?

По нисък от тревата портиерския глас намира сили да се обади:

–Ами... Питах дали ще пием кафе? Черпя, аз!

–Млък! когато кажа аз тогава ще се пие кафе! Вие мързеливци такива... Първо поработете пък после ще видим!...  Искам от вас, тих труд. Без думи, само действия! Какво правите, портиер? Защо шумите?

Портиерът с глас, който сякаш сега се нагажда с тая обстановка измучава тихо с досадно бръмчене на комар:

– Извинете, шефе! Това е картонената чаша с кафето, което изпуснах преди малко...!

– Че аз разреших ли да се пие кафе? 

–Само за мен, шефе. Аз си го направих. Другите колеги няма да пият! 

–А на теб, който ти позволи да си направиш?

– Бях го пуснал вече, когато казахте да не се пие...

– И вие!?

– Ами изпуснах картонената чаша за да не пия, шефе!

–Ти си бил много умен, бе! От сега нататък ще идваш вътре в сградата само, когато колегите ти се обадят. Вътре нямаш работа. Ясен ли бях?

– Прекалено ясен, шефе! - осмелява се да надигне гласец, портиерът.

Това нарушава правилата на тишината затова шефът му изкрещява:

–Вън!!!

    Не знам дали е истина това, но зная, че тишината в тая сграда беше победила езиците на служителите дотолкова, че те бяха успели да научат безмълвно знаците с ръце на глухонемите. Лошото беше, че дори с клиентите отбягваха да разговарят. Просто тикваха написана бележка в очите им с въпроса: "Какво обичате", "Поръчката, моля!". 

Абе тих труд! Има ли такъв?

В парламента, не! В болниците и там също не!

   Ами тогава да работим, но и езикът щом ни е даден трябва да говори. Поне що се отнася за любов. Не винаги погледите дори и разменени успешно помагат за връзката. Друго си е езикът. честен и откровен:

–Кой си е позволил?

Вие там... Да, да Вие? Да не чувам шум!

В. Софин 10.11.2025год.