Ранен неделен девети ноемврийски следобед. Слънцето показваше едва лъчите си, които мързеливо докосваха земята.
Решаваме... Всъщност избираме с Боян, планински маршрут. На 1495 м. надморска височина се намираше за покоряване в очакване връх Тапанковица в Лакатишка Рила.
Не трябваше повече да се чака! Времето раздава блясък, но и прибира вечер сънни очите си.
Пежакът поема към село Говедарци. Малко над него се намира вдясно мост над река Черни Искър. Минаваме в близост до хотелски комплекс построен на това място и спираме. Малки раници с две ябълки в тях; петдесет грама ракия и пет кифлички останали от нощната смяна, когато бях на работа. Всичко на всичко това без да се брои водата, която носим и фотоапаратите готови за приключението, което предстоеше.
Паркираме на никнала късна трева Пежакът за да се наслаждава на зелената обстановка под гумите си, а ние с Боян поемаме по широкия път нагоре. Очаровани сме от сълзите на опадалите листа. Личеше си, че красотата ширнала се пред нас е навсякъде. По все още останалите клоните на широколистни дървета.; по игличките на иглолистните гори съпътстващи ни по пътя; гъбите, които крият срамежливо гуглите си под борчетата...
Срещаме погледите в далечината наляво от нас на високите върхове на Будачки камик, и Малък Мечит. Прекалено облачно, но на места слънцето пробиваше с лъчите си цялата местност.
Стигаме до широка поляна. Вляво от нас се намира маршрута, който бяхме избрали. Право нагоре по коларски път. Личеше си, че мощни джипове бяха успели да се възкачат нагоре към параклиса "свети Илия" намиращ се на връх Тапанковица -1495м.н.в.
Но преди да стигнем до него изкачваме Карчовец - 1396м.н.в. Целият хълм е превзет от иглолистна гора. Мушкаме се в нея за да намерим Котата. Най-високото място, където има циментиран квадратен камък, който се използва и днес за ориентир на върхове скрити от погледите на туристи. В миналото по времето на социализма - Г.У.Г.К. -Т.Т. 40. 1969год. Главно управление по геодезия и картография. Това виждаме покрай циментирано по пътя ни нагоре към следващия връх Тапанковица. При ясно време оттук се виждат умопомрачителни панорамни картини на някои от върховете на Рила планина. Дори връх Мальовица издига побеляла от първия сняг високо главата си над всички други, които също блестят и радват очите ни. Но както казах, облаците в повечето случаи пречеха на гледките. Пристигаме аз със задъхване, Боян с усмивка до параклиса Свети Илия, където две явно местни семейства празнуваха нещо или просто бяха излезли на неделна разходка. Поздравяваме ги и после хукваме през гората да търсим котата. обрасла с шипки мъх и иглолистни иглички тя се криеше от очите ни. но планинския водач с мен лесно я открива. Снимаме за спомен и после отново към поляната с параклиса "Свети Илия". сядаме на една полуразрушена пейка с изтормозена от времето маса за почивка и погледи към планината Рила отсреща. Върховете едва прозираха. Все пак успяваме да се наследим на природната картина. Глътка ракия за мен и глътка за майката земя. Това последното ми е станало ритуал. Не зная, защо но винаги в тоя миг на успешно изкачени от мен върхове на планини у нас, нещо се отваря в сърцето ми. Мил спомен за починали приятели, които никога повече няма да могат да се радват на красотите на майката Природа. Миг мълчание, цяла вечност!... Хапвам кифличките, пия глътка вода. По една ябълка с Боян и после леко бързо надолу. Връщаме се по същия маршрут на идване. Слизаме. Изкачваме пак връх Карчовец - 1396м-н.в. Пак слизаме, изкачваме и най-сетне стигаме голямата поляна, където чуваме хлопатари да подрънкват от стадо овци връщащи се от паша. Бял джип и овчарско куче също са на пътя. Миг колебание и те изчезват надолу по широкия вече станал път. Тръгваме и ние с Боян натам, където вече в припадащия мрак още ни чака на зелената трева Пежакът довел ни до приключението в Лакатишка Рила.
Изчакваме за момент овчия бяг надолу. Следваме шума на хлопатарите вдигани от тях. Пристигаме почти на смрачило до хотелския комплекс. Пежакът си взима довиждане с моста над Черни Искър и после без да кашля и протестира ни отнася към дома ни в Самоков.
Но вкусът, глътката планина, която бяхме изяли и отпили си остана завинаги и на двама ни в сърцата!
В.Софин 12.11.2025год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар