На връх Свети Дух в Рила

 

                                                                                   

На връх Свети Дух в Рила

        Пет минути! Само пет за да взема решението... Тръгвам към един от върховете на Рила или лягам да си почивам. След нощна смяна човек обикновено е изморен. Изморен съм и аз. Но като си помисля, че преди няколко дни пропуснах тази възможност. Сънят избяга от очите ми. Нямаше време за подготовка. Тръгвам или оставам. 

   Дилема решена от мен без хвърляне на зар или монета, която да реши.  Колкото и безразсъдно да беше решението взех, аз. Пежакът на сина ми Боян планинския водач изръмжа одобрително и се отправи към царството на орлите.

  Всъщност тръгваме от Самоков в девет и петнайсет минути. Пристигаме над село Мала Църква, където Пежакът остава да чака завръщането ни. Тръгваме по-долината нагоре покрай река Леви Искър. Минаваме покрай ВЕЦ "Роса" над село Мала Църква. Стигаме до поляна, където има маса и пейка за почивка. От другата страна на Леви Искър към нас гледат Костадинкини скали. Скално образование оформено от процесите вилнели някога на това място оп утробата на майката Земя.

    Тук правим първи снимки, заедно със слънчева зората, която едва наднича в долината. Слана и температура на въздуха три градуса. Облечени подходящо за месец Ноември за да не зъзнем продължаваме по маршрута, който е... разбира се връх Свети Дух -2112 м. н. в..

      Преди две години с Боян се наслаждавахме на панорама от високите  Костадинкини скали. Е, днес беше дошло времето на връх Свети дух, който явно заради нас се радваше на прекалено хубаво време. На небето преобладаваше синьото като цвят. Бялото липсваше за да може удоволствието от видените картини за нас да бъде пълно.

    Почти невидима, но все пак пътека нагоре, наляво ни показва посоката накъдето трябва да вървим. Ако бяхме тръгнали направо по долината щяхме да стигнем до забранена вододейна зона с бариера. 

  Е нали съм с планински водач... Намираме маркировка по пътеката нагоре в бяло и червено закована по белите мури преобладаващи на това място. Тя води в посоката на връх Пчелина - 2422 м.н.в. и заслона Алиница 1674 м. н. в.  Изкачването е трудно. Пресичаме един от притоците на Леви Искър, който щастливо запълва ушите ни с ромоленето си. Сякаш ни говореше. Може би ни увещаваше да се върнем. Пренебрегваме молбите на потока като го прескачаме. Следвам Боян. Младостта си е младост. На моменти се задъхвам, но това не пречи на волята ми да ме дърпа напред и нагоре. Най-после стигаме до по- голям път бих казал, който ни отвежда до голяма поляна. А на нея... освен заслон Алиница 1674м.н.в. виждаме и поглед към върховете Пчелина 2422м.н.в. и Свети дух. Тук срещаме изсипани сякаш от въображението многобройни малки мравуняци. Толкова хълмчета, но без мравките. Явно в студеното време на никой не му се излизаше навън освен на нас с Боян. На поляната съзираме и горски теменужки, които сякаш едва се събуждаха за пролетен живот.

       Влизаме в заслона обзети от любопитство. Две маси, табуретка, пейки, шкаф, стълба, закачалка, няколко икони с лика на света Богородица; една на Исус Христос... На закачалката някакви дрехи и плик, в който имаше изсушена мащерка за чай. Да не забравя и празното шише с уиски и пълния буркан с краставички неотворен още за ракията, но ако само си носите с вас. Е както казах, този път просто моя милост си беше пишман турист. С малко 330 грамово шише с вода, вярно бях  добре облечен, а в малката ми раница имаше освен лекарства и една тарелка кифлички със сирене. Вътре се мъдреше и любимият ми тефтер за случайни хрумвания, които трябваше ако се наложеше да запиша веднага.

 В заслона на закачалка до вратата погледа ни уловя и две скари, но само ако си носите кебапчетата и пържолите с вас. Освен това коса за косене. Закачена  в близост до закачалката с дрехи. До нея на стената часовник спрял на единадесет без петнадесет.

Надниквам от любопитство на втория етаж, където са осигурени завивки и дюшеци за спане. За момент ми се приспива като ги виждам, но тръпката да се изкача на връх Свети дух надделява у мен.

   Тръгваме с джипиеса на сина ми. Верният му компас ни отвежда до чешма, която е отрупана от зеленина. Трева сякаш е пролет а не ноември при това 14 -ти. И тук вече липсва маркировка. Намираме в нас само усилия и морени, които карат краката ни тръгнали право нагоре да внимават с движенията си. Избираме с Боян да се мъкнем полека до тях. На места обаче се наложи да ги пресечем. Изсъхнали туфи с трева по пътя ни. Бял бол, бяла мура и на места смърч беше видяното от нас. Пътят беше толкова стръмен, че често се налага да спираме за почивка. Дори карам Боян да ми съобщава височината, която достигаме докато се изкачвам  запъхтян и останал без сили. Струва ми се, че пълзим. Е поне аз се мъкнех едва нагоре.

Очите ми забелязват естествена маркировка. Явно коне или мулета често се изкачват на това място. На много места, та чак до върха на Свети дух срещаме тор. Сякаш оттук бяха  минали стада, които са пасли лятос по тия стръмни места, или пък пишман туристи възползвали се от по лесното изкачване на върха. Е аз като такъв ползвам единствено краката си от желязо. Едното коляно ми заговори, но кой  му обръща внимание, когато от висините ме зяпа с насмешка връх Свети дух. Явно наистина се усещам мазохист. Колкото и да ми е трудно, не се отказвам до края. Няма мрънкане от моя страна, само любопитство дали пък вече не сме в близост до върха. Уви!  Предстоеше трудно изкачване. Накрая Боян успява пръв. Стигам при него, където седнал на туфа изсъхнала от слънцето трева уточнява нещо по джиесема си. 

    В далечината някъде зад нас съзираме как с красотите си прозират белите върхове на Мальовишкия дял на Рила планина. 

   Най после ние с Боян тръгваме към първата панорамна площадка, която се намира малко по ниско от самия връх Свети Дух. Докато вървим по билото погледа ми улавя язовир Искър, град Самоков и долу по близо до мен село Бели Искър. Тази картина остава зад мене. Следвам Боян и пред нас изкачат така наречените върхове Скакавци и връх Алеко. Над тях едва видима в чистия въздух Мусала с нейната наблюдателница горе. Вдясно в далечината връх Налбант или Ковач. А най-близо до на Голям Мечит, Будачки камик и Пчелина. Голяма панорама, която с белотата на повечето от върховете привлича погледите ни като магнит, който не иска да се откъсне дори за момент захвата си. Време за почивка и снимки. Часът е някъде към два следобед. Хапваме ябълки и кифлички. Изпивам си последните глътки с вода. И пак като се сетя за чешмата долу на заслон Алиница... Пропуснах да се заредя с вода. Време е за истинската кота, където е върха - Свети дух -2112м.н.в. На това място виждаме зад нас още върховете Иванов камък и  Соколец. Ако обичате красивите планински панорами това е вашият връх, на който може да се насладите истински и напълно. Но ако краката ви са прекалено слаби просто не тръгвайте. Останете на заслон Алиница и се наслаждавайте от там не само на скарата, ако направите такава; не само на уискито ако си носите такова, но и на погледите нагоре, които се мамят. Сякаш сте на един дъх разстояние, а не далече далеч нагоре. 

   Стигаме през няколко по точно минаваме две височини, препятствия до самия връх Свети дух 2112м.н.в.- От тук пречат на красивите панорами мурите и борчетата, ти да видиш порасли доста високи на това място. Намираме празен, кол и почти окъсано в основата му наше българско знаме. Все пак съзираме с наслаждение за душата, Алеко и Мусала от това място. До нас в близост прозира и връх Соколец. Толкова красоти струпани за погледите на туриста и то само видими от това място. 

      Освен снимки за спомен взимаме и решение. Може би съдбоносно за нас. Тръгваме напред по по- лек за слизане маршрут вместо да се върнем към заслон Алиница. На това място също няма маркировка, но пък пътеката беше видима. За момент се отклоняваме, но Боян бързо я открива пак с помощта на компаса си. Безкрайното слизане правим в 15,00 часа следобед. Имайте на предвид, че в 17 часа вече се стъмнява. А в 17 и 30 е доста тъмничко.

 Колкото и да бързаме, времето неумолимо напредва повече от нас. Най-после стигаме до път наляво водещ до село Мала църква. Явно пък напред пред нас пък другият да води до Село Бели Искър.

   Вече се намираме сред ливадите. Светлините на село Мала църква и залезът над него ни посрещат с облекчение. Да но само те, а тъмното ни посрещна с ехидната си страшна усмивка. Минаваме покрай няколко явно обработвани нивички и се мушкаме отново в тъмната смърчова гора, която преобладава на това място в близост до селото. Вече сме пред препятствието за краката ни. Това е Леви Искър реката, която минаваме трудно по камъните. При това с помощта на фенерчето на Боян пуснато от джиесема му. На няколко пъти се връщаме назад, и най-после успяваме да преминем... и то само за да изправим очите си за истината пред нас. Телената ограда на Санитарната зона, която не пуска през мрежата си никого. Тръгваме в тъмното. Часът е някъде след 17 и 30. Тъмно като в рог. От другата страна блестят светлините на почивния дом "Енерго" Мала Църква. До оградата от там ни наблюдава не кой да е друг, а с нескрито любопитство паркирания от сутринта Пежак на сина ми. Сякаш струва ми се дочувам смеха му. Тръгваме смело, но не и безотговорно през шипки, тръни и храсталаци наляво. Тръгваме, хубаво, но скоро объркали посоката се връщаме покрай оградата надясно. Ехе! Писва ми от тоя танц игран на тъмно и заявявам съвсем спокойно на Боян, да прекосим минното поле. Да минем през забранената зона. Разумът на сина ми обаче, настоява да вземем правилната посока, и най после изскачаме почти невредими от тъмното при колата на сина ми. 

За момент взимаме облекчени от нощния въздух, който се прекъсва с дразнещия глас на моя джиесем. 

    Търсят ме от вкъщи. Успокоявам обаждането и после поемаме, или Пежакът тръгва докато ние правим равносметка на деня. Тринадесет километра... Хубаво, но стръмното изкачване не е за препоръчване за хора със слаби нерви. За сетен път оцелявам. За сетен път се наслаждавам на приключението. Ако това е и вашият екстремен път приятели туристи... Тръгвайте! Там горе, където е трудно, където на места невъзможно минаването, но въпреки това... въпреки си заслужава всяка една изцедена докрай крачка напред!...

В. Софин 16.11.2025год.