Без право на глас

 

                                                                        

Без право на глас, но и без да се пише истината!

       Блокираха го. Всъщност не му дадоха да каже нещо. Все пак беше писал. Това не се смяташе за грях, но сътвореното не се побираше в нормите на правителство, което контролираше света.

„Виж го ти, израстъкът! Кълн някакъв саморасъл! Такива като него някога ги разстрелваха…“

Сега е обаче много по лесно. Изкуствения интелект докладва за произшествието и журналистът е хванат в капан. Негова статия вече няма как да влезе в новините. Особено ако е истинска. Нещо, което правителството отказваше да признае. Нима трябва да се признават грешките?

Тези, които не пишат не грешат, а се оригват блажено, но без да са доволни от системата.

Да ама израстъкът взел, че избуял. Гадината! До вчера му давахме пари да мълчи, а днес се прави на „прогледнал“. Може би трябва да се подрежат малките израстъци, които е пуснал! А, защо не и големият?

Тогава би бил разрешен проблемът. Няма журналист. Дрогирал се и скочил от покрива на кооперацията. Някой му е помогнал!? Не. Доброволно е взел наркотици, за които трябваше да лежи в затвора.

Имал късмет. Изплъзнал се от дългите ръце на системата, но не успял да се справи с тия на правителството. Всеки знае, че щом парите играят, значи силата е там, където са те. А нима са сред бедния слой на населението! Или пък растат по-дърветата?

В.Софин

 

Гош - четвърта глава: "Култ на злото"

                                                                                   

Култ на злото

    Едва дошъл на себе си на заранта Гош усети, че е вързан отново.  Този път бяха успели да го разпънат на кръст, но без да ползват пирони, с които да удължат агонията му. Нещо предстоеше. Нещо щеше да се случи в следващите мигове…

Гош не знаеше, но след толкова опити да бъде убит не се съмняваше. Нито за миг дори, че ония кръвясали  очи, които видя за момент снощи в църквата щяха да го измъчват и после може би, убият…

Грамадните кучета, които видя снощи, и чиито очи светеха отвратително в червено, сега през деня бяха завързани на няколко кола в полукръг в близост до мястото, където Гош висеше разпънат на кръст.

Не го оставиха дълго да чака. Облечени в черно с качулки, десетина служители на църквата се изправиха пред Гош.

Най-старият, чиито очи светеха в червено го запита:

–         Кой си ти?

–         Гош от Гетото! – чу се да отговаря беглецът и отново се заслуша в приказките на демона, човек.

–          Гош, защо бягаш от съдбата си? Трябва да се примириш. Твоят път човече свършва тук. Нашият култ към дявола ще те принесе в жертва. Но понеже не сме зверове, а все пак хора ние лично не ще ти сторим нещо. Виждаш ли кучетата как те гледат? Как точат зъбите си и слюнката им вече капе по земята…

Те ще бъдат твоите палачи…!

След тези думи на демона човек, Гош беше развързан. Показаха му посоката, накъдето се налагаше да бяга. Тикнаха в ръцете му тояга. По скоро да се подпира с нея по последния си път в живота, отколкото да се отбранява.

–         Имаш точно час да се опиташ да избягаш. Но едва ли ще стане това, защото знай Гош, че никой досега не е избягал от вълчите зъби на моите подчинени приятели.

От теб не ще остане нищо, защото кучетата се хранят с такива като теб веднъж на седмица.

Нямаше време за размисъл. Всяка секунда беше ценна. Минутите също. А всеки знае един час от шейсет минути не стига за да се усмихнеш или озъбиш на съдбата си.

Блъснаха го в указаната посока насред гората и го оставиха. Гош се опита да бяга, но краката го боляха. Омаломощен, но не и загубил тръпка за живот той се отдалечи, но не в указаната  посока, а към реката, която го бе спасила от войниците. Заобиколи отдалече селото на канибалите и тъкмо надзърташе през клоните на дърветата, когато най-после донякъде с късмет стигна водите ѝ. Тогава кучетата тихомълком го настигнаха. Така бяха обучени. Тихи убийци, които не прощаваха на никому. Гош скочи в последния момент в реката и се понесе устремно надолу към неизвестното.

„По добре удавен вместо изяден жив!“ – докато тази мисъл минаваше на гости през главата на Гош, един изкъртен дънер, който се носеше в близост до него му помогна да се задържи над водата. Горчиво се лъжеше ако си мислеше, че кръвясалите очи на кучетата убийци ще се откажат от  плячката си. Две от тях продължиха по брега преценявайки, къде реката ще им позволи да скочат върху плячката си. Другите три, а те всъщност бяха общо пет, скочиха след Гош във водата и заплуваха доколкото можеха да плуват в бързи води. На това място течението на реката се усилваше. Гош не знаеше. Но кучетата, които го преследваха внезапно нададоха остър вой  предупреждение и заплуваха с явно последно усилие към брега. Гош нямаше избор. Той трябваше да следва съдбата си. Може би там някъде напред го чакаше спасението? Или пък оная непримиримата дето отнасяше всички с косата си. Смъртта точеше зъбите си за Гош също като кучетата на водача на култа на злото. Някой щеше да спечели надбягването. Предстоеше да се случи. Неочакваното дойде на време, за да може водопадът, който отдавна стоеше на това място и предлагаше комфорт за самоубийците да бутне долу в пропастта дънера и Гош…

Водите на реката, вирът който водопадът беше оформил го приветства в лоното си и го дръпна към дъното. Напразно Гош се опитваше да изплува. Дънерът се оказа по тежък но и по пъргав от него. Беше успял да стигне дъното и сега се изтласкваше нагоре. В момента преди да се разминат Гош успя да се хване за клоните му. Полу удавен но още дишащ Гош се озова горе при „дяволите“. Всъщност на брега наблизо в дрехи имитиращи скелети стояха хората от някакво неизвестно племе. Лицата, и телата  им бяха изрисувани.  Виждаха се черепи и кости… Ръцете им държаха малки брадвички. На кръста имаха ножове. На рамената, лъкове и стрели надничаха безкомпромисно към евентуални жертви, които можеха да се появят от някъде.

Гош беше стигнал края на силите си. Скелетите го измъкнаха го от реката и го поведоха нанякъде.

Вече му беше все едно. Стреляха, опитаха се да го изядат; да го принесат в жертва на култ, а сега ли… Какво му предстоеше? Надали въпреки волята си Гош щеше да издържи дълго. Дори реката, която го спасяваше за втори път го предаде. Вече дори съжали, че не се остави благосклонно на дъното ѝ.

Но съдбата беше решила друго. Тепърва тя щеше да издевателства над Гош. Тепърва той щеше да плува по волята ѝ. Неговият шанс беше да стиска зъби и да се пусне по-течението ѝ. Някъде там, където при Скелетите го чакаше ново застрашаващо живота му приключение.

В.Софин  18.05.2024год.

Невзрачния писател

 

                                                                                             

       Невзрачния писател

      Забелязаха го. Всъщност така и не го видяха. Но все пак имаше характерен стил, който извираше като старо, отлежало вино. Щом бутилката се отвореше безброй идеи в нея кипваха. И така пенливото вино се изливаше върху белия лист. Понякога сладко, тръпчиво, но имаше и дни, когато нагарчаше. Но стилът му беше запазена марка. Ако някой се опитваше да го копира веднага други запознати с отлежалото вино намиращо се в произведенията му, разбираха, че не е любимият им автор.

Но всъщност как се става любим?

Любими сме на майка, баща, момиче, което се е влюбило в нас. Дори на приятел, който разсмиваме с хумор. Да, но в писател?

Пфу! Едва ли има нещо по-глупаво да се влюбим в него. Няма смисъл дори ако забележим на улицата, че диша трябва до отвърнем глава в друга посока.

„Тоя пък за какъв се мисли!“ – минават  в тоя момент свежи мисли в умната ни главица и подминаваме невзрачния писател имал наглостта да мине покрай нас.

Но виж, ако зачетем нещо от произведенията му ухаещи на рози, или може би на люляк, карамфил  и лавандула…

Ами омаяни сме. Вдишваме аромата лъхащ с любов от разказите на невзрачния нарекъл се писател и се усещаме леки, красиви и истински обичани.

И се започва. Щом усетим вълнението, което книгите на любимия писател, носи в душата ни, тръгваме на поход. Нахалстваме в местната библиотека с въпроси:

-Ами извинете, но днес търся един малко известен автор? – питате вие.

Тутакси библиотекарят решава да усмихне утрото си с Вас. Затова Ви отговаря с усмивка и намигане:

–         Автори тук няма! Повечето от класиците не са между живите. Новите още не са наложили отпечатъка си във времето! Ако пък търсите любов едва ли тук ще я намерите.

Става ви ясно, че се подиграват с чувствата Ви. Но вие сте решили да вземете всички произведения на невзрачния писател станал Ви любим с творбите си. Затова преглъщате, обидата, защото все пак за Вас това са сериозни неща, а не майтап.

Чувате се да казвате:

–         Искам да взема всички написани книги от автора на пенливото вино, което хем нагарча, но и сладни…

–         И кой е той, млада госпожице?

–         Ами не зная! Не помня имена. Знам само, че го предпочитам пред всички автори четени  досега от мен.

–         Как ще го открием тогава? – гледа в очите Ви библиотекарят и търси нещо в дълбината там. Аха и за малко да се удави. Все пак вие сте млада привлекателна дама заслужаваща внимание. Затова като много опитен и вещ в работата си, библиотекарят се опита да помогне.

–         Ето ги и на…! – казва той и Ви връчва книги на един писател, който и за Вас самата не е известен.

Библиотекарят прави това с надеждата дамата да клъвне.

Пренебрежително, тя отхвърля тези книги, на този неизвестен за нея писател и като потропва възмутително с  крак на, който много дами биха завидели, казва:

–         Искам си любимия писател!

–         Ами кажете името му и готово!

Тутакси момичето обижда библиотекаря с иронията си:

–         Не бях забелязала, че библиотекарят е некомпетентен…

–         Напротив госпожице Вие сте такава. Идвате тук рано в библиотеката и не знаете какво искате.

–         Напротив! Искам произведенията на любимия си писател!

–         И кой е, той! – мърмори вече ядосан от неразбирането, библиотекарят.

–         Нали Ви казах! Той е пишещия за красотата в розите, за аромата на карамфила, лавандулата и люляка… Аромат като старо отлежало вино…

Библиотекарят чете много, но такъв автор не познава. Не  го е срещал. Има си хас.

На улицата вчера Вие невнимателно момиче за малко да се блъснете в един невзрачник. Все пак нежното ви рамо реши да го стори вместо вас. Нещастника се пльосна на площада и всички зрители оказали се там се смяха…

Без да каже нищо в защита само дето се усмихна заедно с другите, невзрачният стана, изтупа дрехата си и зави зад ъгъла на първата улица мярнала се пред очите му.

–         Ако не чуя името му едва ли ще Ви помогна. – дочу младата дама гласът на изнервения библиотекар.

–         Оставете! Аз сама ще го открия! – казвате и си тръгвате без книгите на любимия Ви автор без име.

Вечерта влизате във Фейсбук за да прочетете новото произведения от любимия ви писател, на когото още не знаете името. Потопена в четене с аромат на лавандула, жасмин, роза и карамфил внезапно осъзнавате вчера, когато блъснахте нарочно един невзрачник по пътя си именно този индивид не блестящ с нищо е бил не друг, а самия Ваш непознат, любимия автор. Осъзнавате това, защото писателят е успял по един доста привлекателен начин да опише случката за, която Вие млада госпожице би трябвало да се срамувате. Но все пак да бутнеш долу сред праха на улицата любимия си пък бил и дори писател е наистина привилегия, която не се дава на всеки. И когато осъзнавате това звънкият Ви момичешки смях прониква на улицата вън далеч от вашата къща, където един невзрачен писател броди с желанието отново съдбата да го блъсне с Вас.

В.Софин 18.05.2024год.

 

 

ГОШ - трета глава: "Лъжливи женски очи"

 

                                                                             

Трета глава

Лъжливи женски очи

Когато дойде на себе си Гош видя надвесена красива девойка над него. Косите ѝ галеха изтерзано пребитото тяло на момъка, който ги прие като милувка. Момичето се опитваше да го върне към живота. Явно успяваше да се справи с непосилната задача, защото Гош отвори очи. Видя му се като сирена надвесена над него.

„Дали не сънувам? Иска ми се ако е така сънят да продължи!“ – помисли си той, но девойката го плесна по лицето и Гош дойде на себе си.

Тя беше тук на риболов. Вече беше успяла да провери заложените капани, изплетени кошове и тъкмо си тръгваше с уловената плячка към селото, където живееше, когато видя водите на реката да носят безпомощното тяло на Гош.

Оказа се добра плувкиня. Не и представляваше трудност да измъкне Гош, който си мислеше, че реката го е изхвърлила на брега. Имаше късмет, че едно непознато младо момиче го беше спасило.

Сякаш воден за сиджимка Гош последва девойката. Тя го заведе на мегдана в центъра на едно селище, където скоро се натрупаха хора. Пристигна и старейшината. Огледа Гош сякаш оглеждаше теле за заколение. Дори го опипа като стока за продан. Може би искаше да прецени мускулите му.  Видя му се немощен. Без да каже нещо на глас старейшината, реши, че Гош има нужда от помощ. Трябваше да нахрани този човек. Даже да се опита, да го угои. Но го направи, явно защото мислеше и за глада в племето си, което се изхранваше в други случаи от реката с риболов.

Девойката, която го доведе не му каза нищо. Погледна го мълчаливо в очите, а после собственоръчно отведе Гош в някаква кошара от, която нямаше измъкване.

Гош се опита да каже нещо, но момичето сложи пръст в предупреждение на устата си, че разговорът е просто излишен.

Озадачен, отново арестуван, гладен момъкът прие предложената му храна. Нямаше избор. Все пак беше още жив. Дишаше и това бе най-важното за тоя миг на отчаяние, който го обземаше на моменти.

„Пък после, каквото дойде.“ -минаха мисли в главата му преди да заспи.

На следващата сутрин го нахраниха отново. Малко риба, някакви треви и неизвестни плодове, които приличаха на ябълки, но не и по вкус.

Вече минаваше обяд, когато от една друга кошара до неговата изведоха  човек. Приличаше на ония хора, които първи го бяха пленили. Да, това беше един от немите.

Старейшината го привърза на кола в средата на мегдана. Сложи превръзка на очите му и после… После посегна към ножа. Закла човека като яре. Той дори нямаше време да изхърка. Нямаше време да се опомни и се сети, какво се върши с него. Всъщност немият не знаеше какво го чака. Свършил мръсната работа, старейшината нареди на помощника си да разполови тялото на части. Всеки от племето получи своя дял. Всички се прибраха по колибите си да сготвят разпределеното месо.

Видял страховитото клане през дупките на оградата на кошарата,  където беше затворен  Гош, припадна.

Разбра, че милите женски очи, които го спасиха всъщност не са били мили, а лъжливи. Налагаше му се да бяга докато още можеше. Утре може би щеше да е неговият последен ден, ако не успееше да се измъкне от капана на канибалите.

Опита се да стори нещо, но оградата не помръдваше.

„Тази нощ или никога!“ – реши се Гош на последна отчаяна стъпка и измисли план.

Когато вечерта пристигна безлунна и облаци начумерени виснаха от небето заваля. Дъждът барабанеше по- покрива на кошарата и дори няколко струйки вода успяха да проникнат вътре. Гош погледна нагоре и разбра, че над него се процеждаха капки. Стана му ясно, че макар и масивна кошарата, покривът и беше покрит със слама. Да, но не можеше да се достигнат горе пречките, които поддържаха стабилността на колибата. Защото всъщност това си беше колиба със сламен покрив.

Отвън всички хора от племето се бяха скрили на сухо по домовете си.

„Сега или никога! – едва промълви тия думи, Гош и започна да чука по вратата на колибата. Пазачът, който беше наблизо, но скрит под друг покрив изтърча да види, защо затворника вдига шум, когато вече е време за спане. Всеки знае, че най-добрия сън е, когато отвън вали и капките дъжд чука напевно по покривите на къщите. Стичат се по стените и очите се затварят. Раздразнен от това, че не може да си легне пазачът реши да накаже жертвата.

Отвори вратата и се вцепени. Вътре нямаше никого. Ами нали някой преди малко хлопаше или пък му се бе сторило това!? Озърна се да види, къде се е изпарил Гош. Той пък скрит зад вратата я хлопна с все сила в лицето на пазача. После без да се колебае, вмъкна изпадналия в безсъзнание канибал вътре в кошарата и го затвори. Веднага след това, побърза да избяга през дъжда, който не го усети докато се измъкваше от селото. Добре, че нямаше кучета. Всъщност тия канибали нямаха и някакви животни, които да отглеждат за храна. Хранеха се с треви, човешко месо и ако успееха да хванат риба от реката.

Благодарен на лошото време Гош се измъкваше в посока неизвестна за него. Молеше се само този път, тя да се окаже спасителна, но не той, а съдбата мащеха решаваше какво да се случи.

Студът от дъжда не го плашеше. Цял мокър до кости, Гош навлезе в дебрите на една трудно, проходима гора. На моменти пълзеше, провираше се между нападали дървета и клони. Висока трева за момент спираше бягството му. Но Гош не се отказваше. Нямаше да го върнат в Гетото мъртъв, като майка му баща му, някога.

   Неизвестно как канибалите разбраха за бягството му. Макар и тъмно те не се отказаха да го последват и преследват. Миризмата на уплашено човешко месо лесно се следваше от старейшината чийто нос улавяше страха на жертвата.

Добре, че беше тъмнината. Дъждът също помагаше. Да но, канибалският нюх изострен не се отказваше от плячката.

Прелетяха в тъмнината няколко копия. Дори изсвистяха  стрели от лъкове. Всичко беше напразно.

Докато се промъкваше през дървета и треви, ушите на Гош доловиха спасителен камбанен звън.

Кой ли беше това? Нима имаше наблизо църква, която щеше да спаси, Гош от преследвачите?

Някъде далеч пред него проблесна светлина. Беглецът се устреми към нея. Огънят е даден от Прометей на хората. Значи, реши Гош, това със сигурност ще ме спаси.

  И наистина. Преследвачите изостанаха. Явно това свято място ги плашеше по някакъв начин. Въпреки това, Гош нямаше избор. Ако се върнеше назад щяха да го убият и изядат, канибалите. Предпочете неизвестното пред известното, което щеше да сложи край на живота му.

Най после стигна до църквата и камбаната, която биеше сякаш го призоваваше. Няколко огъня горяха отвън и правеха сенките на дърветата причудливи и  особено страшни.

Гош извика за помощ. Вратата на храма се отвори и той без да мисли се втурна вътре…

Едва влязъл, портата зад него хлопна. 

Нямаше да има измъкване! Пък и нали беше спасен. Поне така си мислеше Гош докато се оглеждаше.

Отстрани няколко едри кучета налетяха върху му. Но бяха вързани с вериги. Не можаха да го стигнат. В тоя момент камбаната, която за момент беше притихнала при влизането на Гош в църквата заби отново със злоба. Всички кучета нададоха вцепеняващ вой от, който кръвта се смразяваше, а косата ако имаше такава настръхваше права..

Съвсем изплашен от видяното Гош реши да се върне назад. Но обратен път нямаше. Вратата беше здраво залостена и към него се устремиха две очи, които не му се искаше да вижда. Червени също като на кучетата, които бяха вързани вътре с вериги.

„Къде ли съм попаднал?“ – запита се Гош преди окончателно да припадне от умора натрупана при бягството му от канибалите.

Когато се опомни, а той нямаше какво да губи освен себе си, Гош надникна смело в следващото приключение, което неуморно го очакваше на заранта.

 

В.Софин 17.05.2024год.

 

Гош - втора глава: Късмет!

                                                                             

Втора глава:

Късмет

Едва пристигнал в базата на войниците, която се намираше в планина, където имаше непроходими гори, дълбоки реки с долини, Гош, който се мислеше за спасен беше арестуван.

На въпроса му, защо - един наперен капитан от групата на войниците, отвърна с думата:

–         Шпионин!

–         Как така!? -възпротиви се Гош. - Аз съм човек, който търси свободни простори….

–         И намери ли ги? – безцеремонно зададен въпроса озадачи арестувания.

–         Мислех, че съм открил приятели…

–         Ние пък шпионин, който ще разпитаме. – усмихна се неприятно в отговор, капитанът.

–         Защо все пак ме спасихте?

–         За да получим отговори. – отвърна капитанът и даде разпореждане Гош да бъде вързан за едно дърво видяло и други такива ексцесии в ущърб на свободния човек.

Малко след като сториха това, новите мъчители на Гош го нахраниха за да дадат сила на езика му да говори.  Когато Гош отказа подкупа, а прие само водата, войниците не се поколебаха с въпросите си.

–         Кой те изпрати? Защо избяга от гетото! Защо мълча докато немите издевателстваха с теб? Каква е мисията ти! Как се казваш? Кой те подкрепя в безумното ти дело?

На всички въпроси, Гош отговори с не знам. Това, което зная, е че името ми и през зима и през лято е Гош!

Това се видя подозрително на войниците, по-точно на мъчителя капитан и той пристъпи към действия.

Гош беше завързан с главата надолу на клона на дървото видяло и други такива изстъпления с хора.

Оставиха го за малко за да налеят ум в главата ми и да го накарат да говори. Когато видяха, че се задушава го обърнаха, хвърлиха вода върху му за да дойде на себе си и продължиха с въпросите си:

–         Кой те изпрати в Територията, Гош?

–         Кой друг освен краката ми – присмя им се той, а те мъчителите взеха, клечки от кибрит, които набиха под ноктите му.

Въпреки болката, Гош не се предаде. Внезапно получил припадък, Гош попадна в лапите на мрака и мълчанието.

Въпреки опитите да го свестят, войниците не успяха. Докторът, който го прегледа каза, че е свършил земния си път.

Капитанът даде разпореждане на сутринта, Гош да бъде погребан. И за да не се чувства пренебрегнат да бъде използван гробът, който сам беше изкопал при немите, които искаха да го екзекутират.

Нощта мина спокойно. Всъщност Гош се събуди два часа преди съмване. Усети се отвързан и пропълзя в тъмното сред дърветата. Търсеше спасение. Добре, че краката този път го послушаха вместо да го хлъзнат. Провираше се между гъсталаци, тъмни сенки и бодливи храсти. Целият издран посрещна утрото, което надзърна над короните на дърветата и му се усмихна. С оная мила усмивка, която сгряваше сърцето му и в гетото. Усетил прилив на сили Гош продължи да се отдалечава в посоката, където се чуваше шум от падаща вода. Може би, водопад наблизо и река, която търсеше спасение от гората!?

Ненадейно зад него прозвучаха изстрели. Не бяха се отказали. Войниците водени от капитана, който контролираше тая част от Територията го преследваха. Просто бяха решили, че мъртъв е по-добре да бъде, отколкото жив и създаващ проблеми. Гош се опита да бяга. Изтощен, но неуморен търсещ правото си на живот, стигна водопада. Стръмната част на реката предлагаше достойно самоубийство или бягство. Гош не знаеше, но не се поколеба дори за миг. Докато покрай него свистяха куршуми и дори псувни, той успя да скочи и се потопи в дълбокото. Реката го грабна и захвърли надолу, където куршумите не можаха да го стигнат.

Отново чу трясъкът на автоматите насочени към него. Но всичко за тях беше напразно. Жертвата извадила късмет вече беше далече надолу по-течението на реката, спасител.

–Ами сега! – помисли, Гош преди да бъде прихванат от водовъртеж, който се опита да го удави.

Явно не успя. Но след кратка борба от негова страна почти предал се беше изхвърлен на брега. А там…

Гош не знаеше. Почти удавен, той се събуди  или беше събуден за новото си приключение.

В. Софин

 

Гош

                                                                                                              

                                                                                       ГОШ

        В гетото не живееше добре. Искаше му се да се измъкне от там. Лошото беше, че нямаше измъкване. Все пак съществуваше шанс. Един единствен, но го имаше.

   Нужен беше кураж. Такъв на Гош не липсваше.

Беше пораснал в гетото без да познае майчина и бащина ласка.

Някога и родителите му още, когато беше пеленаче бяха тръгнали… Бяха минали през триметровата ограда. Там някъде напред в неизвестното се намираше Територията. Бяха преминали оградата, но не  и успели. Някой беше върнал труповете им в гетото. Обикновено това ставаше нощем, когато всички вече спяха и сънуваха, че някога нещо ще се промени.

Уви! Който и да прескочеше оградата и навлезеше в Територията рано или малко по-късно го намираха сутрин убит и захвърлен в гетото.

  Въпреки всички това, Гош беше решил. В гетото нямаше път. Единственият минаваше през Територията.

   Една нощ, когато облаците бяха успели да скрият от погледите на всички звездите, Гош промъкна решителността си напред. Изкачи безпроблемно триметровата ограда. Прехвърли се от другата страна, където растеше висока трева и пое към неизвестното.

Първоначално стъпваше тихо. Усещаше само дишането си и пулса, който биеше неистово с предупреждение. Имаше защо. Тъмнината криеше много опасности. Невидими, трудно предвидими, капаните ги имаше…

 Беше успял да се отдалечи на километър от оградата навътре в Територията. Заобикаляше светлините, които криеха опасности. Късметът му изневери едва на съмване. Набрал кураж, Гош се опита да мине през боровата гора пред него. Там, той се надяваше да избегне евентуалната среща с лошото неизвестно.

  Предадоха го краката. Очите не фиксираха нищо обезпокоително напред. Въпреки това Гош се подхлъзна. Ушите му уловиха внезапния звън на чанове.

  Изведнъж сякаш от земята изплюти изпълзяха от невидими дупки, хора.

Без колебания, и без да го попитат нещо, немите почнаха да го бият. Дълго време го ритаха. Гош се въргаляше безпомощен в краката на непознатите. Но имаше чест! Въпреки свирепия побой, който му хвърлиха, той не се подаде на мисълта, че трябва да им се помоли.

Молбите каквито и да бяха на това място ставаха излишни.

Който се разплачеше от заловените хора от гетото го убиваха още на това място.

Гош беше решил за себе си. Заловен, той не молеше, пронизваше само враговете си с очи.

Внезапно един от биячите вдигна ръка. Това означаваше достатъчно. Явно водачът просто реши, че е излишно да продължава побоя на Гош.

Изправиха го и поведоха нанякъде. Стигнаха до едно на пръв поглед безкрайно ширнало се пред погледите, поле. На него имаше безброй малки хълмчета разхвърляни безразборно навсякъде. На Гош му заприлича на гробище. Липсваха обаче, кръстове…

До тоя момент никой от вражеската група не попита нещо, Гош, нито пък и той си отвори устата за да каже нещо в своя защита.

Безмълвен Водачът на групата тикна в ръцете на пребития права лопата. После му посочи празно място, където нямаше хълмче.

  Гош разбра. Трябваше да копае. Самата мисъл за това, беше ужасяваща. Налагаше се да изкопае сам гроба си.

Но, защо беше нужно това? Защо не бяха го убили като други от неговия клан? И после подхвърлят в гетото като майка му и баща му, някога!?

Не разбираше, защо всички мълчат? Защо не долавяше никакъв звук освен тоя на правата лопата, с която дълбаеше сам, гроба си?

Скоро щеше да разбере.

Любопитно му беше, как щяха да го довършат. Дали с правата лопата, с която копаеше, или пък с нещо друго!

„Само не и жив“ – сети се Гош и изтръпна цял от появата на тая ужасяваща мисъл  да го вкарат в гроба още дишащ.

Вече беше готов. Изправи се неохотно почти, но смело успя да забие лопатата в пръстта, която беше изкопал. После зачака.

Не му оставиха време за повече размишления. Водачът избра трима от групата с посочване. Явно те бяха определени да свършат мръсната работа.

„Какво пък, така било писано!“ – мислеше Гош и дори си позволи да се усмихне. Една последна усмивка дошла внезапно никога не е излишна!

Стисна зъби в очакване. Имаше време да изтрие потеклата кръв от устните и разбития си нос. Едното му око доста насинено вече беше затворено. На групата „убийци“ предстоеше да затворят завинаги и другото око на Гош.

     Тримата палачи пристъпиха напред. Внезапно измъкнаха скрити под дрехите си пистолети. Заредиха ги бавно, един по един докато гледаха дали Гош ще трепне при щракането при освобождаването на предпазителя. Въпреки демонстрацията, която изнесоха показно, Гош не трепна дори за миг.

 Определените палачи погледнаха към водача в очакване за знак от негова страна.

Съвсем бавно той, като на забавен кадър или с особено желание, с идея да поизмъчва още миг, Гош вдигна заповедно, ръка.

Вкупом прозвучаха изстрели. Гош остана прав. Изобщо не трепна. Само мисълта му пристигна на помощ за да го извести, че мъчението продължаваше.

Тримата палачи се приготвиха отново да стрелят. Още преди водачът им да вдигне за втори път ръка прозвучаха изстрели.

Последни изстрели, които решиха всичко! Водачът и тримата му палачи така и не успяха да натиснат спусъците на пистолетите си. Автоматен откос дошъл на помощ  сякаш от нищото беше разрешил проблема.

Петима войници изникнаха от най-близките хълмчета разположени в полето. Там, където се бяха скрили, докато се придвижваха към мястото на разстрела. Преди малко докато извършваха разузнаване в Територията, бяха дочули изстрелите. И само забавянето на изпълнението на екзекуцията на Гош помогна той да бъде спасен.

В знак, че се предават, оцелелите, неми зрители на ликвидирания водач вдигнаха безропотно ръце.

Внезапно тишината беше нарушена от гласа не един от войниците:

–         Идваш с нас!? Или оставаш тук с немите?

Гош не се поколеба дори за миг. Устата му мълчала досега, обещаващо пропя:

–         Идвам с Вас!

Без повече да обръщат внимание на немите с вдигнати ръце, войниците се оттеглиха през полето. С тях пое към неизвестното си приключение  и Гош!...

В. Софин

 

Влезе в мен

 

                                                                                                         

Влезе в мен

С очи проникна. Мушна с пръсти.

Видя ме жалък. Взе, че се усмихна.

Спря сълзите. После ме прелъсти.

Любовта в мен влезе и не стихна!

В. Софин 16.05.2024год.