ГОШ - трета глава: "Лъжливи женски очи"

 

                                                                             

Трета глава

Лъжливи женски очи

Когато дойде на себе си Гош видя надвесена красива девойка над него. Косите ѝ галеха изтерзано пребитото тяло на момъка, който ги прие като милувка. Момичето се опитваше да го върне към живота. Явно успяваше да се справи с непосилната задача, защото Гош отвори очи. Видя му се като сирена надвесена над него.

„Дали не сънувам? Иска ми се ако е така сънят да продължи!“ – помисли си той, но девойката го плесна по лицето и Гош дойде на себе си.

Тя беше тук на риболов. Вече беше успяла да провери заложените капани, изплетени кошове и тъкмо си тръгваше с уловената плячка към селото, където живееше, когато видя водите на реката да носят безпомощното тяло на Гош.

Оказа се добра плувкиня. Не и представляваше трудност да измъкне Гош, който си мислеше, че реката го е изхвърлила на брега. Имаше късмет, че едно непознато младо момиче го беше спасило.

Сякаш воден за сиджимка Гош последва девойката. Тя го заведе на мегдана в центъра на едно селище, където скоро се натрупаха хора. Пристигна и старейшината. Огледа Гош сякаш оглеждаше теле за заколение. Дори го опипа като стока за продан. Може би искаше да прецени мускулите му.  Видя му се немощен. Без да каже нещо на глас старейшината, реши, че Гош има нужда от помощ. Трябваше да нахрани този човек. Даже да се опита, да го угои. Но го направи, явно защото мислеше и за глада в племето си, което се изхранваше в други случаи от реката с риболов.

Девойката, която го доведе не му каза нищо. Погледна го мълчаливо в очите, а после собственоръчно отведе Гош в някаква кошара от, която нямаше измъкване.

Гош се опита да каже нещо, но момичето сложи пръст в предупреждение на устата си, че разговорът е просто излишен.

Озадачен, отново арестуван, гладен момъкът прие предложената му храна. Нямаше избор. Все пак беше още жив. Дишаше и това бе най-важното за тоя миг на отчаяние, който го обземаше на моменти.

„Пък после, каквото дойде.“ -минаха мисли в главата му преди да заспи.

На следващата сутрин го нахраниха отново. Малко риба, някакви треви и неизвестни плодове, които приличаха на ябълки, но не и по вкус.

Вече минаваше обяд, когато от една друга кошара до неговата изведоха  човек. Приличаше на ония хора, които първи го бяха пленили. Да, това беше един от немите.

Старейшината го привърза на кола в средата на мегдана. Сложи превръзка на очите му и после… После посегна към ножа. Закла човека като яре. Той дори нямаше време да изхърка. Нямаше време да се опомни и се сети, какво се върши с него. Всъщност немият не знаеше какво го чака. Свършил мръсната работа, старейшината нареди на помощника си да разполови тялото на части. Всеки от племето получи своя дял. Всички се прибраха по колибите си да сготвят разпределеното месо.

Видял страховитото клане през дупките на оградата на кошарата,  където беше затворен  Гош, припадна.

Разбра, че милите женски очи, които го спасиха всъщност не са били мили, а лъжливи. Налагаше му се да бяга докато още можеше. Утре може би щеше да е неговият последен ден, ако не успееше да се измъкне от капана на канибалите.

Опита се да стори нещо, но оградата не помръдваше.

„Тази нощ или никога!“ – реши се Гош на последна отчаяна стъпка и измисли план.

Когато вечерта пристигна безлунна и облаци начумерени виснаха от небето заваля. Дъждът барабанеше по- покрива на кошарата и дори няколко струйки вода успяха да проникнат вътре. Гош погледна нагоре и разбра, че над него се процеждаха капки. Стана му ясно, че макар и масивна кошарата, покривът и беше покрит със слама. Да, но не можеше да се достигнат горе пречките, които поддържаха стабилността на колибата. Защото всъщност това си беше колиба със сламен покрив.

Отвън всички хора от племето се бяха скрили на сухо по домовете си.

„Сега или никога! – едва промълви тия думи, Гош и започна да чука по вратата на колибата. Пазачът, който беше наблизо, но скрит под друг покрив изтърча да види, защо затворника вдига шум, когато вече е време за спане. Всеки знае, че най-добрия сън е, когато отвън вали и капките дъжд чука напевно по покривите на къщите. Стичат се по стените и очите се затварят. Раздразнен от това, че не може да си легне пазачът реши да накаже жертвата.

Отвори вратата и се вцепени. Вътре нямаше никого. Ами нали някой преди малко хлопаше или пък му се бе сторило това!? Озърна се да види, къде се е изпарил Гош. Той пък скрит зад вратата я хлопна с все сила в лицето на пазача. После без да се колебае, вмъкна изпадналия в безсъзнание канибал вътре в кошарата и го затвори. Веднага след това, побърза да избяга през дъжда, който не го усети докато се измъкваше от селото. Добре, че нямаше кучета. Всъщност тия канибали нямаха и някакви животни, които да отглеждат за храна. Хранеха се с треви, човешко месо и ако успееха да хванат риба от реката.

Благодарен на лошото време Гош се измъкваше в посока неизвестна за него. Молеше се само този път, тя да се окаже спасителна, но не той, а съдбата мащеха решаваше какво да се случи.

Студът от дъжда не го плашеше. Цял мокър до кости, Гош навлезе в дебрите на една трудно, проходима гора. На моменти пълзеше, провираше се между нападали дървета и клони. Висока трева за момент спираше бягството му. Но Гош не се отказваше. Нямаше да го върнат в Гетото мъртъв, като майка му баща му, някога.

   Неизвестно как канибалите разбраха за бягството му. Макар и тъмно те не се отказаха да го последват и преследват. Миризмата на уплашено човешко месо лесно се следваше от старейшината чийто нос улавяше страха на жертвата.

Добре, че беше тъмнината. Дъждът също помагаше. Да но, канибалският нюх изострен не се отказваше от плячката.

Прелетяха в тъмнината няколко копия. Дори изсвистяха  стрели от лъкове. Всичко беше напразно.

Докато се промъкваше през дървета и треви, ушите на Гош доловиха спасителен камбанен звън.

Кой ли беше това? Нима имаше наблизо църква, която щеше да спаси, Гош от преследвачите?

Някъде далеч пред него проблесна светлина. Беглецът се устреми към нея. Огънят е даден от Прометей на хората. Значи, реши Гош, това със сигурност ще ме спаси.

  И наистина. Преследвачите изостанаха. Явно това свято място ги плашеше по някакъв начин. Въпреки това, Гош нямаше избор. Ако се върнеше назад щяха да го убият и изядат, канибалите. Предпочете неизвестното пред известното, което щеше да сложи край на живота му.

Най после стигна до църквата и камбаната, която биеше сякаш го призоваваше. Няколко огъня горяха отвън и правеха сенките на дърветата причудливи и  особено страшни.

Гош извика за помощ. Вратата на храма се отвори и той без да мисли се втурна вътре…

Едва влязъл, портата зад него хлопна. 

Нямаше да има измъкване! Пък и нали беше спасен. Поне така си мислеше Гош докато се оглеждаше.

Отстрани няколко едри кучета налетяха върху му. Но бяха вързани с вериги. Не можаха да го стигнат. В тоя момент камбаната, която за момент беше притихнала при влизането на Гош в църквата заби отново със злоба. Всички кучета нададоха вцепеняващ вой от, който кръвта се смразяваше, а косата ако имаше такава настръхваше права..

Съвсем изплашен от видяното Гош реши да се върне назад. Но обратен път нямаше. Вратата беше здраво залостена и към него се устремиха две очи, които не му се искаше да вижда. Червени също като на кучетата, които бяха вързани вътре с вериги.

„Къде ли съм попаднал?“ – запита се Гош преди окончателно да припадне от умора натрупана при бягството му от канибалите.

Когато се опомни, а той нямаше какво да губи освен себе си, Гош надникна смело в следващото приключение, което неуморно го очакваше на заранта.

 

В.Софин 17.05.2024год.