Гош

                                                                                                              

                                                                                       ГОШ

        В гетото не живееше добре. Искаше му се да се измъкне от там. Лошото беше, че нямаше измъкване. Все пак съществуваше шанс. Един единствен, но го имаше.

   Нужен беше кураж. Такъв на Гош не липсваше.

Беше пораснал в гетото без да познае майчина и бащина ласка.

Някога и родителите му още, когато беше пеленаче бяха тръгнали… Бяха минали през триметровата ограда. Там някъде напред в неизвестното се намираше Територията. Бяха преминали оградата, но не  и успели. Някой беше върнал труповете им в гетото. Обикновено това ставаше нощем, когато всички вече спяха и сънуваха, че някога нещо ще се промени.

Уви! Който и да прескочеше оградата и навлезеше в Територията рано или малко по-късно го намираха сутрин убит и захвърлен в гетото.

  Въпреки всички това, Гош беше решил. В гетото нямаше път. Единственият минаваше през Територията.

   Една нощ, когато облаците бяха успели да скрият от погледите на всички звездите, Гош промъкна решителността си напред. Изкачи безпроблемно триметровата ограда. Прехвърли се от другата страна, където растеше висока трева и пое към неизвестното.

Първоначално стъпваше тихо. Усещаше само дишането си и пулса, който биеше неистово с предупреждение. Имаше защо. Тъмнината криеше много опасности. Невидими, трудно предвидими, капаните ги имаше…

 Беше успял да се отдалечи на километър от оградата навътре в Територията. Заобикаляше светлините, които криеха опасности. Късметът му изневери едва на съмване. Набрал кураж, Гош се опита да мине през боровата гора пред него. Там, той се надяваше да избегне евентуалната среща с лошото неизвестно.

  Предадоха го краката. Очите не фиксираха нищо обезпокоително напред. Въпреки това Гош се подхлъзна. Ушите му уловиха внезапния звън на чанове.

  Изведнъж сякаш от земята изплюти изпълзяха от невидими дупки, хора.

Без колебания, и без да го попитат нещо, немите почнаха да го бият. Дълго време го ритаха. Гош се въргаляше безпомощен в краката на непознатите. Но имаше чест! Въпреки свирепия побой, който му хвърлиха, той не се подаде на мисълта, че трябва да им се помоли.

Молбите каквито и да бяха на това място ставаха излишни.

Който се разплачеше от заловените хора от гетото го убиваха още на това място.

Гош беше решил за себе си. Заловен, той не молеше, пронизваше само враговете си с очи.

Внезапно един от биячите вдигна ръка. Това означаваше достатъчно. Явно водачът просто реши, че е излишно да продължава побоя на Гош.

Изправиха го и поведоха нанякъде. Стигнаха до едно на пръв поглед безкрайно ширнало се пред погледите, поле. На него имаше безброй малки хълмчета разхвърляни безразборно навсякъде. На Гош му заприлича на гробище. Липсваха обаче, кръстове…

До тоя момент никой от вражеската група не попита нещо, Гош, нито пък и той си отвори устата за да каже нещо в своя защита.

Безмълвен Водачът на групата тикна в ръцете на пребития права лопата. После му посочи празно място, където нямаше хълмче.

  Гош разбра. Трябваше да копае. Самата мисъл за това, беше ужасяваща. Налагаше се да изкопае сам гроба си.

Но, защо беше нужно това? Защо не бяха го убили като други от неговия клан? И после подхвърлят в гетото като майка му и баща му, някога!?

Не разбираше, защо всички мълчат? Защо не долавяше никакъв звук освен тоя на правата лопата, с която дълбаеше сам, гроба си?

Скоро щеше да разбере.

Любопитно му беше, как щяха да го довършат. Дали с правата лопата, с която копаеше, или пък с нещо друго!

„Само не и жив“ – сети се Гош и изтръпна цял от появата на тая ужасяваща мисъл  да го вкарат в гроба още дишащ.

Вече беше готов. Изправи се неохотно почти, но смело успя да забие лопатата в пръстта, която беше изкопал. После зачака.

Не му оставиха време за повече размишления. Водачът избра трима от групата с посочване. Явно те бяха определени да свършат мръсната работа.

„Какво пък, така било писано!“ – мислеше Гош и дори си позволи да се усмихне. Една последна усмивка дошла внезапно никога не е излишна!

Стисна зъби в очакване. Имаше време да изтрие потеклата кръв от устните и разбития си нос. Едното му око доста насинено вече беше затворено. На групата „убийци“ предстоеше да затворят завинаги и другото око на Гош.

     Тримата палачи пристъпиха напред. Внезапно измъкнаха скрити под дрехите си пистолети. Заредиха ги бавно, един по един докато гледаха дали Гош ще трепне при щракането при освобождаването на предпазителя. Въпреки демонстрацията, която изнесоха показно, Гош не трепна дори за миг.

 Определените палачи погледнаха към водача в очакване за знак от негова страна.

Съвсем бавно той, като на забавен кадър или с особено желание, с идея да поизмъчва още миг, Гош вдигна заповедно, ръка.

Вкупом прозвучаха изстрели. Гош остана прав. Изобщо не трепна. Само мисълта му пристигна на помощ за да го извести, че мъчението продължаваше.

Тримата палачи се приготвиха отново да стрелят. Още преди водачът им да вдигне за втори път ръка прозвучаха изстрели.

Последни изстрели, които решиха всичко! Водачът и тримата му палачи така и не успяха да натиснат спусъците на пистолетите си. Автоматен откос дошъл на помощ  сякаш от нищото беше разрешил проблема.

Петима войници изникнаха от най-близките хълмчета разположени в полето. Там, където се бяха скрили, докато се придвижваха към мястото на разстрела. Преди малко докато извършваха разузнаване в Територията, бяха дочули изстрелите. И само забавянето на изпълнението на екзекуцията на Гош помогна той да бъде спасен.

В знак, че се предават, оцелелите, неми зрители на ликвидирания водач вдигнаха безропотно ръце.

Внезапно тишината беше нарушена от гласа не един от войниците:

–         Идваш с нас!? Или оставаш тук с немите?

Гош не се поколеба дори за миг. Устата му мълчала досега, обещаващо пропя:

–         Идвам с Вас!

Без повече да обръщат внимание на немите с вдигнати ръце, войниците се оттеглиха през полето. С тях пое към неизвестното си приключение  и Гош!...

В. Софин