Гош - четвърта глава: "Култ на злото"

                                                                                   

Култ на злото

    Едва дошъл на себе си на заранта Гош усети, че е вързан отново.  Този път бяха успели да го разпънат на кръст, но без да ползват пирони, с които да удължат агонията му. Нещо предстоеше. Нещо щеше да се случи в следващите мигове…

Гош не знаеше, но след толкова опити да бъде убит не се съмняваше. Нито за миг дори, че ония кръвясали  очи, които видя за момент снощи в църквата щяха да го измъчват и после може би, убият…

Грамадните кучета, които видя снощи, и чиито очи светеха отвратително в червено, сега през деня бяха завързани на няколко кола в полукръг в близост до мястото, където Гош висеше разпънат на кръст.

Не го оставиха дълго да чака. Облечени в черно с качулки, десетина служители на църквата се изправиха пред Гош.

Най-старият, чиито очи светеха в червено го запита:

–         Кой си ти?

–         Гош от Гетото! – чу се да отговаря беглецът и отново се заслуша в приказките на демона, човек.

–          Гош, защо бягаш от съдбата си? Трябва да се примириш. Твоят път човече свършва тук. Нашият култ към дявола ще те принесе в жертва. Но понеже не сме зверове, а все пак хора ние лично не ще ти сторим нещо. Виждаш ли кучетата как те гледат? Как точат зъбите си и слюнката им вече капе по земята…

Те ще бъдат твоите палачи…!

След тези думи на демона човек, Гош беше развързан. Показаха му посоката, накъдето се налагаше да бяга. Тикнаха в ръцете му тояга. По скоро да се подпира с нея по последния си път в живота, отколкото да се отбранява.

–         Имаш точно час да се опиташ да избягаш. Но едва ли ще стане това, защото знай Гош, че никой досега не е избягал от вълчите зъби на моите подчинени приятели.

От теб не ще остане нищо, защото кучетата се хранят с такива като теб веднъж на седмица.

Нямаше време за размисъл. Всяка секунда беше ценна. Минутите също. А всеки знае един час от шейсет минути не стига за да се усмихнеш или озъбиш на съдбата си.

Блъснаха го в указаната посока насред гората и го оставиха. Гош се опита да бяга, но краката го боляха. Омаломощен, но не и загубил тръпка за живот той се отдалечи, но не в указаната  посока, а към реката, която го бе спасила от войниците. Заобиколи отдалече селото на канибалите и тъкмо надзърташе през клоните на дърветата, когато най-после донякъде с късмет стигна водите ѝ. Тогава кучетата тихомълком го настигнаха. Така бяха обучени. Тихи убийци, които не прощаваха на никому. Гош скочи в последния момент в реката и се понесе устремно надолу към неизвестното.

„По добре удавен вместо изяден жив!“ – докато тази мисъл минаваше на гости през главата на Гош, един изкъртен дънер, който се носеше в близост до него му помогна да се задържи над водата. Горчиво се лъжеше ако си мислеше, че кръвясалите очи на кучетата убийци ще се откажат от  плячката си. Две от тях продължиха по брега преценявайки, къде реката ще им позволи да скочат върху плячката си. Другите три, а те всъщност бяха общо пет, скочиха след Гош във водата и заплуваха доколкото можеха да плуват в бързи води. На това място течението на реката се усилваше. Гош не знаеше. Но кучетата, които го преследваха внезапно нададоха остър вой  предупреждение и заплуваха с явно последно усилие към брега. Гош нямаше избор. Той трябваше да следва съдбата си. Може би там някъде напред го чакаше спасението? Или пък оная непримиримата дето отнасяше всички с косата си. Смъртта точеше зъбите си за Гош също като кучетата на водача на култа на злото. Някой щеше да спечели надбягването. Предстоеше да се случи. Неочакваното дойде на време, за да може водопадът, който отдавна стоеше на това място и предлагаше комфорт за самоубийците да бутне долу в пропастта дънера и Гош…

Водите на реката, вирът който водопадът беше оформил го приветства в лоното си и го дръпна към дъното. Напразно Гош се опитваше да изплува. Дънерът се оказа по тежък но и по пъргав от него. Беше успял да стигне дъното и сега се изтласкваше нагоре. В момента преди да се разминат Гош успя да се хване за клоните му. Полу удавен но още дишащ Гош се озова горе при „дяволите“. Всъщност на брега наблизо в дрехи имитиращи скелети стояха хората от някакво неизвестно племе. Лицата, и телата  им бяха изрисувани.  Виждаха се черепи и кости… Ръцете им държаха малки брадвички. На кръста имаха ножове. На рамената, лъкове и стрели надничаха безкомпромисно към евентуални жертви, които можеха да се появят от някъде.

Гош беше стигнал края на силите си. Скелетите го измъкнаха го от реката и го поведоха нанякъде.

Вече му беше все едно. Стреляха, опитаха се да го изядат; да го принесат в жертва на култ, а сега ли… Какво му предстоеше? Надали въпреки волята си Гош щеше да издържи дълго. Дори реката, която го спасяваше за втори път го предаде. Вече дори съжали, че не се остави благосклонно на дъното ѝ.

Но съдбата беше решила друго. Тепърва тя щеше да издевателства над Гош. Тепърва той щеше да плува по волята ѝ. Неговият шанс беше да стиска зъби и да се пусне по-течението ѝ. Някъде там, където при Скелетите го чакаше ново застрашаващо живота му приключение.

В.Софин  18.05.2024год.