Не знам защо, но отдавна я познавам. Идва
често... Дразни ме. Лаенето и отеква глухо в гърдите ми. Гадната кучка, не
престава да хапе. Сутрин, вечер, по-всяко време на денонощието. Без да съм я
предизвикал, нито пък да съм я канил, тя присъства навсякъде. На закуска, на
обяд на вечеря, дори. Не мога да разбера, защо трябва да идва и в мислите ми.
Да ги разбърква, сякаш прави коктейл от чувства. Тъкмо се унеса в дрямка и
отново, тя идва... На хилена до уши, понякога озъбена скача върху ми.
Естествено е да се опитам, да се отбранявам. Не ми се получава особено. Посягам безпомощен
към шишето с алкохол дремещо на масата. Временно се унасям. Тъкмо успявам да
откъсна безметежно от ароматните гроздове на любовта в съновиденията си и тя,
гадната кучка, отново пристига. Съвсем настоятелно, тика лигавата си муцуна в
лицето ми, облизва го, и виждайки страха в очите ми, грубо ме захапва. Опитвам се да изкрещя. Всички
косъмчета по-тялото ми, настръхват, ужасени...! Потта се стича на струйки по
лицето ми, превзема възглавницата,под главата, а от очите дори и още затворени,
капят горещи, сълзи. Последните пълзят намерили място във врата ми, и ме
събуждат... Кучката я няма! Поне за
момент си е отишла. Може би някъде при друг страдалец. Хапе го, без милост, без
пощада и кара чувствата му да треперят.
Усещам я особено близка днес, когато виждам промените в
света и чувствата на хората. Не я искам! Не я желая! Но тя идва и ме обзема...
Изцяло!
Болката в душата на
човек идва с раждането му. Идва и накрая...! Идва кучката, и хапе без милост
всеки от нас. Лишава от сън, терзае мислите, хвърля пясък в очите и унижава
мечтите!
Все пак именно заради нея живеем! Заради нея се мъчим,
страдаме, обичаме и плачем...
Кучката идва и си отива... Но не и чувствата, които остават,
докрай у нас!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар