Няма ли да отвориш?

    Докато се трудех измъчвайки снега с не щадяща лопата, която имаше наглостта да го изхвърля от една премръзнала от студа тераса, джиесемът в джоба ми напомни, че имам приятел.

-Ало! –чух хриптящият му глас, който прозвуча в искрящата белота на зимата, пресипнал от прекалено хапване на сладолед.

-Да, моля –чух и моят порядъчно запъхтян, зает да гълта студения, режещ вятър,идващ от планината.

-Няма ли да отвориш?! –прозвуча  заповедно в ушите ми не свикнали на такова грубо отношение.

-Ракия ли или вино предпочиташ, приятелю? –отзовах се веднага аз с усмивка.

В отговор чувам хилене.

-Премръзнах!

-Какво съм виновен за това? –питам аз вместо да изкажа, съжаление.

-Ами стоя пред вас и чакам да ми отвориш! –още по-настоятелно прозвуча хриптящият, премръзнал до неузнаваемост глас на моя приятел.

-Може би искаш шампанско да ти отворя? –продължавах да го обработвам, с моя ироничен хумор.

-А, бе! Я съм тука пред дома ти, и чакам да вляза...

-Невъзможно! –отрязах мераците му.

-Защо? –изненадан приятелят ми забрави да хрипти.

-Ами на работа съм! На Боровец!

-Ти пък! Все си на работа!

-Е ако си свободен утре, заповядай! –поканих го аз.

Този път той изхриптя почти, раздразнен:

-Невъзможно!

-Е друг път тогава! Друг път! –пробвам да го успокоя.

-Да бе! Тая съм я чувал! Все друг път ще черпиш, друг път, а? Това значи, да ми вържеш тенекия.

-Аз на приятели тенекия не връзвам, но работата, връзва. Снегът чака, а ти ме занимаваш с твоето премръзване. Я виж ти! И лопатата кашля вече заледена, а терасата направо трепери  от чувства снежни...

    Чух го да затваря. Облекчен избърсах изпотеното си чело и впрегнах последни усилия за овладяване на положението, докато през цялото време си мислех за вечерта, топлата камина и чашата с греяна ракия, която още не бях успял да сгрея!

В.СОФИН