Имането на хайдут Велко

                                                                           

                                                             Имането на хайдут Велко

        Небето стана кървавочервено. Нещо се задаваше от запад. Той не знаеше. Не подозираше. Но някъде там високо в небето нещо се случваше. Закъсняваше. Снегът му предлагаше алтернатива. Или да замръкне по средата на пътя, или да продължи някъде там, където имаше топлина, имаше любов и Коледа. Беше помогнал да спасят закъсал турист в планината. Но, когато поиска да се прибере заедно с другите планински спасители, пострадалият, каза, че имало и жена с него. Това реши всичко! Остави групата да се прибере, а той остана. Беше длъжен да направи нещо. Но защо я беше оставил сама? Тоя въпрос го измъчваше. Туристът беше споделил, че са се заблудили в мъглата. Да, но според прогнозите такава не бе имало. Нещо не се връзваше. Трябваше да потърси отговорите. Те бяха някъде напред пред него. Надяваше се да намери жената и да разбере какво беше станало. Бинокълът му беше верен помощник. В бялото поле търсеше черна точка. Уви така не я откри. Въпреки ясното небе и студа,  и върха, който беше открил леко оголен, друго нямаше. Налагаше се да се откаже. И тогава може би предизвикан от залеза или вятъра, който играеше горе, небето стана кървавочервено. Нещо се задаваше от запад. Той спасителят не знаеше какво му предстои.

     Изведнъж притъмня сякаш някой отрязваше с нож последните, слънчеви лъчи. Червеното, което доскоро му беше спътник изчезна. Добре екипиран спасителят нямаше проблеми с пътя. Вярваше на компаса и на фенерчето, което носеше винаги на спасителни мисии в планината.

Заваля сняг. Вятърът ставаше нахален. Пъхаше снежинките право в лицето на спасителя. Налагаше се да потърси близката долина и да се скрие между смърчовете и елите преобладаващи на това място. Благодарение на спътника си, компасът бързо я откри. Някъде там имаше стара постройка. Знаеше, че няма да му е трудно дори и в нощта да я открие. Въпреки снега, вятъра и тъмнината наоколо. Снабден със снегоходки, спасителят бързаше колкото може. Лошото беше, че на това забравено от Бога място липсваше обхват за джиесема му.

     Когато вече взе да се съмнява, че се е заблудил внезапно видя старата хижа, която беше в окаяно положение. Никой не живееше отдавна в нея.  Част от покрива ѝ беше пропаднал, но още имаше оцеляла част. Спасителят се надяваше на това място да прекара нощта. Щеше да запали огън. Дърва не липсваха за това. Само трябваше да внимава да не се срути нещо над главата му. Влезе в хижата. Някога тук на това забравено от Бога място имаше хора. Сега изглеждаше невъзможно. Част от гредите, които поддържаха покрива бяха рухнали. Въпреки това спасителят откри стая, който все още беше с таван. Лошото беше, че нямаше врата. Студът влизаше заедно с вятъра разбойник. Бурята отвън беше започнала.

Успя да запали огън с части останали от маса и счупени столове. Когато огънят се разгоря спасителят видя, че в ъгъла на стаята, където беше има капак. Май се оказваше мазе? Защо пък да не го провери! Ако долу беше по-топло щеше да остане там. Със сигурност нямаше да духа и навява сняг долу.

Опита да вдигне капака. Не успяваше, колкото и сила да приложи. Нещо заяждаше. Като, че ли беше заключено. Но нямаше ключалка. Стана му интересно. Кой ще затвори това мазе и защо?

Налагаше се да намери отговорите като го отвори. Нощта беше негова помощница. Не се очертаваше да съмне скоро. Спасителят потърси нещо с което да отвори капака на мазето.

Откри го сред частите от рухналия на места покрив. Арматурно желязо, което щеше да използва като лост.

Напъна здраво, но капакът не помръдваше. Тогава реши да го разбие. Започна да удря, колкото сила имаше. Съсредоточи се върху една точка. Знаеше, че когато трябва да се разбие нещо дървено това е разковничето. Най-после една от дъските, която си беше избрал за ударите подаде. Това му даде шанс да успее и със следващата. Най- накрая стълбите под него бяха освободени. Любопитството надделя в спасителя. Бавно с помощта на фенерчето си той слезе по стълбите. Намираше се в нещо като пещера. Естествена донякъде. Просто хората, които бяха построили някога хижата бяха решили да си направят склад  долу. Това място се оказваше почти приятно. Не духаше вятър, но въпреки това си беше студено. Метър по метър спасителят оглеждаше разхвърляните мебели. Тук поне вандалите не бяха стигали още. Интересно защо ли? Излезе в стаичката горе за да разбере защо. Май някой беше скрил пещерата долу. Стана му ясно. Някой беше разчиствал боклука и открил капака. Но кой беше се залостил долу? Слезе решително по стълбите с фенерчето. Налагаше се да провери всеки ъгъл сантиметър по сантиметър. Нищо!  Струпани на една страна мебели. Трябваше да се разчисти малко. Премести маса, столове, дори дървен креват и нощни шкафчета. Тогава я откри…

    Нещо му се мярна червено. Шалче ли беше това? И защо се намираше тук? Подръпна го! Шалчето не подаде. Нещо или някой го задържаше! Кой ли беше това?

Сантиметър по сантиметър спасителят откриваше съкровището. Или може би престъплението. Но как? Все пак пещерата беше залостена отвътре?

Махна няколко покривки, скъсани чаршафи и изядени от молци прашни одеяла. Колкото повече откриваше от скритото пред него се откри лице. Женско лице със затворени очи.

Да не би!? Може би жената, която търсеше!? Дали съдбата не си правеше шегички с него!? На тепсия му поднасяше изненада. Разбърза се. Успя да открие изцяло жената. Оказа се младо момиче. Опипа пулса ѝ. Почти недоловим, но спасителят разбра, че е напипал златната жила. Всъщност беше открил момичето, което беше търсил безуспешно през деня. Какво ли правеше в това забравено от Бога място? Примъкна я горе при огъня, който беше запалил в камината. С част от мебелите направи преграда. Макар и без врата стаята предлагаше уют. Трябваше да действа. Винаги носеше в раницата си неща от първа необходимост. Трябваше да спаси момичето, което явно беше в хипотермия. Беше се опитало да се завие с прокъсаните чаршафи и изядените от молците, одеяла. Но това не беше спряло студа. Носеше термос с чай, който предвидливо пестеше. Сега се надяваше той да му помогне. Знаеше, че има един шанс; Колкото и да беше замръзнала кръвта във вените на момичето и сърцето едва да биеше, спасителят приложи мерки. Съблече девойката. Свали и своите дрехи. Тяло в тяло. Така го беше учил някога баща му. Ако искаш да спасиш някого в планината от хипотермия това е единствения начин. Не го ли приложиш значи смъртта ще успее да възтържествува. Спасителят, чието име беше Божидар избра няколко от по здравите одеяла и разпали силно огъня.  Легна при девойката и започна да я разтрива с час от чаршаф, като непрекъснато следеше дали тя ще си поеме дъх.

Почти се беше отказал. Измори се. Цял плувна в пот. И когато се отпусна за момент да си почине девойката отвори внезапно зелените си очи. Когато разбра, че до нея има мъж и при това гол, тя изписка като уловена в капан, сърна.

–         Спокойно! Няма да ти сторя нищо! Само се опитвам да ти помогна! -каза Божидар.

–         Това не помогна много, защото набрала незнайно откъде сила, девойката не само, че се отдръпна, но успя да удари слаб шамар на спасителя си.

Божидар се усмихна. Стори му се, че е получил милувка. Даде и дрехите за да се облече. Самият той също се облече. Тогава заваляха въпросите. Задаваше ги момичето. Кой е и какво търси на това място?

-          Може би търсех, Вас!? -отговори Божидар. Не си ли ти тая, която от два дни се опитвахме да спасим в планината и то безуспешно. Аз съм планински спасител. Намерихме оцелял приятелят ти, Асен. Той ни каза за теб. Беше ме насочил към планинския връх. Така и не открих там, нещо…

Момичето погледна с интерес, Божидар.

–         Не ми беше приятел. Само познат. Спътник, който искаше да се възползва от мен…

–         Да, но как ще обясниш, че той каза за теб и така ме накара да те търся?

–         Всички долу в хижата ни видяха, когато тръгнахме за върха. Със сигурност е трябвало да си изгради алиби.

–         Значи решил е да убие двама с един куршум?

–         Ти го каза! Не аз! Но със сигурност това щеше да му изгради безопасност.

–         Как се казваш? – попита спасителят, момичето.

–         Даниела…

–         Значи, Даниела твърдиш, че си тръгнала с непознат към върха? Но как си се озовала в тая полуразрушена хижа?

–         Двамата заедно с Асен я открихме. Той имаше карта. Каза, че е останала от баща му. На нея наистина видяхме маркирана хижата. И поехме към нея…

На Асен му беше любопитно. Знаеше за естествената пещера. Разчисти, откри капака и го вдигна. Слязохме долу. Той се отправи към един от ъглите. Разрови го. Извади от там нещо завито в парцали. Когато го попитах какво е той ми каза, че съм много любопитна , и че любопитството ще ме убие. Погледнах в очите му. Видях, че говореше напълно сериозно. Засмях се уплашена. Той ме погледна за момент. Взе да изкачва стълбите нагоре. Остави намереното горе и се върна при мен. Гледаше ме странно. Видях решителност в очите му. Това ме накара да се дръпна в един от ъглите на пещерата, където имаше струпани мебели и други неща. Скочи, но го ударих, с един стол. За момент той изгуби опората си. Падна, но успя да стане. Върна се обратно горе. Беше оставил раницата си там и ножа… Стана ми ясно, че е много разярен.

„Първо ще те изнасиля, а после с ножа ще те заколя като яре… !“

Когато разбрах какво смята да ми стори изобщо не се колебах. Последвах го горе. Когато той вадеше ножа си от раницата, дръпнах капака надолу към пещерата и го залостих. Той опита да отвори, но безуспешно…

Изведнъж Даниела се взря в Божидар и го попита:

–         Ами ти, как успя!

–         Имах цялото време на нощта. Бях любопитен. Пък и бях слушал за имане скрито някъде тук в долината. Ставаше дума за жълтиците на хайдут Велко.

–         И така ме намери? Търсеше съкровище, а не си търсил да ме спасиш?

–         Какво говориш Даниела?

–         Ами ако ти си на моето място? Събуждаш се и някой те е съблякъл и може би иска да се възползва от теб?

–         Нали чуваш отвън как вятъра стене. Ако не бях дошъл тук, където те открих едва ли щях да се спася и аз.

–         Извинявай! Все пак ако ти си на моето място…

–         Знам! – прекъсна я Божидар.

Неусетно и за двамата нощта превали. Вятърът отвън стихваше примирен. Но и дървата в камината догоряха. За час два и двамата бяха заспали. Студът ги вдигна. Време беше за тръгване.

Божидар отстъпи на Даниела снегоходките си. А той намерил парчета от дъска, успя да завърже обувките си за тях. Потеглиха надолу към топлината, любовта и Коледа, която вече беше дошла.

Бяха им нужни три часа за да стигнат до мястото, откъдето вече имаха вяра, че са спасени. След още три часа ги намериха другите спасители тръгнали да търсят, Божидар.

На всички зададени му въпроси усмихнат той, даде отговора:

–         Честита Коледа, колеги! Не е време за въпроси, а за бързина от наша страна…

–         И защо? – не се стърпя да попита, Иван.

–         Долу ли е Асен. Чака ли в хижата? – този път въпросите бяха на Божидар.

–         Ами… Тръгнал си е още през нощта макар, че го предупредихме за пътя към града и опасността от снегонавявания… -отговори, Иван.

Ставаше ясно, че Асен е излъгал всички. Взел е златото и е хукнал панически да се спасява. И от спасителите, които не подозираха нищо. Божидар се обади по -телефона в града на полицейското управление. Обещаха да пресрещнат Асен.

От своя страна и Божидар тръгна с джипа си от хижата, където остави Даниела да си почине от преживяното.

Само след няколко завоя видя колата на Асен преобърната на пътя. Когато успя да стигне до нея разбра, че в нея нямаше никой. Липсваха и жълтиците.

Потегли напред. По средата на пътя се срещна с полицейския патрул тръгнал да залови Асен.

Не откриха и следа от него.

Мистерията се разкри едва напролет, когато снегът се стопи. Беше времето на боровинките. Намериха Асен под една ела, където беше търсил подслон. В ръцете си държеше разсипана торбичка. Жълтиците проблеснаха, но не с оная позната жълта светлина, която знаем всички… Кървавочервения проблясък даваше отговори, но задаваше и въпроси. Някои от тях, бяха. Откъде Асен е знаел, къде е съкровището на хайдут Велко. И защо по дяволите беше взел момиче за спътница в планината?

Въпроси без отговори. Но Даниела, хубавата Даниела също изчезна макар, че беше обещала на Божидар да останат приятели.

Някои неща като кървавочервеното небе, което беше видял Божидар, останаха загадка. Като и жълтиците откраднати от града. Някой беше проникнал в музея. Някой опитен с ловки ръце. Някой или тя, може би?

Единствено Божидар прозря, истината. Но кой щеше да му повярва, ако я беше разказал на някого?

В. Софин 29.12.2024год.

 

На яве или на сън!?

                                                                        

На яве или на сън?

Гледам те насън с влюбени очи.

В морето търся - не те намирам.

Но нощта ме се сгрява от лъчи,

с които буден в теб се взирам!

 

Ръцете ми желаят твоето лице.

Мечтаят устните ми за целувка.

Гледам те влюбен със сърце,

лишено от повод за преструвка!

 

Наяве ли си или пък, си на сън?

Шуми отдалече някъде морето.

Вълни връхлитат пеещи отвън –

с твоя глас пленяват ми сърцето!

В.Софин 29.12.2024год. на Ива

 

Дядо Коледа пристигна - "Перипетии през погледа на едно петгодишномомиче"

                                                                            

Дядо Коледа пристигна

     Вчера бяхме на гости на дядо и баба. Било Коледа. И какво като е Коледа!?

Мама каза, че тогава идвал дядо Коледа! Е, че той дойде в детската градина, мамо!

Бил дошъл там по рано, а иначе щял да посети и дядо и баба. Пък тях, защо? Не са ли вече стари за подаръци?!

Мама каза, че Дядо Коледа оставял за внуците подаръци и при тях. Ура! Тогава с радост отидохме на гости при тях.

И се почна…

Пъзели, играчки, играчки и пъзели…

Добре, че дядо Коледа се беше сетил и да ми напише книжка. Само за мен, Софи.

Мама пък, каза, че не дядо Коледа е написал тази книжка, а някой друг…

Че кой? Да не би да е, дядо?

Мама каза, че не е, дядо. И други писали Коледни истории и приказки. Докато си говорим изведнъж:

Колко много сняг се беше натрупал отвън…

Мама каза, че отдавна не била виждала такава приказна бяла Коледа. Сняг, който чакал само децата да се пързалят на него.

–         А как, мамо?

–         Ами с шейнички!

–         А който няма?

–         Дядо Коледа ще се погрижи за дечицата, да имат. Нали отвън е приказна Коледа, Софи.

Ти да видиш! Направихме на двора снежен човек. Тате и мама ми помогнаха, а аз пък му сложих морков за носле…

Но най- хубаво беше, когато се пуснахме с тате с шейничката. Тя бяга така бързо… Мама дори не можа да я стигне. Спуснахме се от високото на рида. Имаше и други деца. Беше толкова весело, че не исках да се прибирам при дядо и баба в къщата им.

На Коледа беше толкова хубаво… Дойдоха на гости при дядо, леля Веска и кака Ния! Изненадаха ме с това, че добрият старец, така леля му казваше дошъл и при тях. Голяма работа си казах. Но ти да видиш! Оставил и при тях подаръци за мен, Софи. Че как да не съм щастлива! Никой не събра толкова много подаръци от дядо Коледа, колкото мен! Сигурно, защото много слушках през годината!? Мама пък каза, че не било вярно.

–         Кое мамо?

–         Ако си изяждаше самичка супата и си играеше с всички деца в детската градина значи си слушкала…

–         Че как да играя с всички, деца?

Има и такива, които ме блъскат, а пък аз плача… Защо го правят?

Мама каза, че трябвало да бъда повече активна. Не разбрах за какво говори, докато тя не ми обясни:

–         Ще си по разговорлива с всички, деца и няма да стоиш отстрани и да ги гледаш само как си играят.

Обещах на мама да се поправя. Ни откъде пък знае, че нещата са такива в детската градина? Май една от госпожите и е казала всичко! Няма да съм приятелка с нея. Обичам си другата. Все е усмихната и приказва с мене…

Но да се върнем при дядо и баба. Играхме си с кака Ния, а всички ме гледаха… Абе май съм специална, но мама каза много да не си виря нослето.

Дядо сподели, че някои деца от друга детска градина искали от дядо Коледа, палачинки за да си хапнат. А едно дете като мен поискало ново бебе. Браво на него!

Всеки получавал каквото иска, ми каза мама. А защо не и аз?

Зависело все от слушкането, папкането и спането… Ти да видиш! Аз си мислех, че като науча стихчета и ги кажа на Коледа значи съм слушкала.

Беше толкова весело тая вечер, че ми се искаше никога да не свършва! Отвън Снежко, вътре топлина от толкова много хора, които ме обичат! Да не забравя и добрият старец, както го наричаше, леля Веска. Той май е най- добрият, защото на всички беше донесъл подаръци… Но най-много разбрах, на мен!

А вие деца, слушкахте ли през изминалата година? Получихте ли за това подаръци! Обещахте ли през новата година да сте по умни, по добри?

Поздрави от ваша изцяло, Софи! Весела Коледа!!!

В. Софин  29.12.2024год.

Стих за обич от сърцето

 

                                                                                         

                                   Стих за обич от сърцето

Приказваш сутрин със морето.

Щастлив за теб е всеки ден,

във който с порив на сърцето,

оставаш вярна с мисъл и за мен!

 

В очите ти откривам топлината.

Усещам те - че, обичаш ме и ти.

Глас от вълните мъчи тишината -

с любов говори за твоите черти.

 

Приказваш сутрин и с небето.

Красиви думи от твоята уста,

нахвърлени с ласка на лицето

ме радват с непорочна чистота!

 

Обичаш да говориш със морето

С вярност силна, всеки ден.

Стихът ми, който идва от сърцето -

на теб с любов е посветен!

В. Софин На Ива

Тримата

                                                                                 

                                                                      Тримата

         Бяха трима приятели. Деляха всичко. Храна, сделки, момичета. Но животът им поднесе изненада. И тримата обичаха зимата. Разменяха ските си и всичко, което можеше да бъде разделено. Не можаха само да си поделят смъртта. Тя за всеки е различна. Вие, които четете тия редове може и да не сте съгласни.

    Беше една от тия ветровити, снеговити, Зими, в които да тръгнеш, значеше да се обречеш на смърт. Екипирани тримата приятели потеглиха към планините въпреки предупрежденията за опасно време.

    На ските бяха царе. Но, когато не се съобразяваш с метреологичната обстановка и тръгнеш въпреки всичко, не знаеш докъде ще стигнеш и дали силите ти ще бъдат достатъчни да се справиш с обстановката отвън.

Падаше гъста мъгла. Въпреки нея снегът не спираше да се сипе. Това не попречи на тримата да се надсмеят над времето. Докато се спускаха по един доста стръмен улей снегът подаде. Откъсна се лавина и подгони тримата приятели. С ужас те продължиха да се спускат. Последният изтегли късата клечка. Лавината го застигна. Смачка го. Завъртя и го затрупа. Другите двама с последни усилия успяха да се отклонят от ужаса да бъдат затрупани. Когато се обърнаха към вече укротената напаст в бяло, разбраха, че са загубили приятеля си. В тая зимна обстановка не можеше да се направи нищо. Постояха мълчаливо в подножието на улея. Време беше да тръгнат към спасението. Лошото е, че бяха загубили представа накъде да вървят. Мъглата и снега, който не спря да се сипе отгоре им не даваше посока за спасение. Ските с които бяха оборудвани не им дадоха шанс да продължат напред. Скоро единия от двамата падна изтощен и остана на мястото си завинаги. Последният не беше в състояние да стори нищо. Гледаше, сълзите му се стичаха по лицето, но мисълта да оцелее и разкаже случилото се на други хора го накара да тръгне. Бурята не спираше да грачи. Последният скиор решително продължаваше да търси спасение. Нещо му се мярна между обсипаните със сняг смърчове. Очите му едва уловиха постройка. Изглеждаше хижа. Почти разплакан последният оцелял се втурна към спасението. Вече наближил хижата установи, че коминът ѝ пуши. Отпусна се. Напрежението го напусна. Тъкмо свали ските. Подпря ги на стената на хижата и тръгваше към вратата…

    Миг преди да я стигне над него се отчупи със зловещо скърцане, голяма ледена висулка. Поколеба се за момент и после промуши последния оцелял в шията. Нямаше време да се наслади на спасението си. Дори нямаше време да извика, помощ. А и не беше нужно. На сутринта го намериха хората, които бяха успели да се подслонят там.

Смъртта беше избрала какво да се случи. Тримата деляха всичко. Разделиха и смъртта си. За всеки от тях по-нещо. Съдбата решава, не ние!!!

В. Софин 27.12.2024год.

Пратка за Коледа

 

                                                              

Пратка за Коледа

       Денят Ви определен за почивка. Вие сте излезли на коледния пазар в града. Зяпате, почесвате се,  размисляте…

 В тоя момент телефонен звън прекъсва размишленията Ви.

„Кой пък сега? Точно в почивния ми ден…“ – сумтите Вие, но все пак вдигате.

–         Къде си? – пита жена Ви, която е на гости в столицата при внучката.

–         Ами… -чудите се какво да кажете, когато Ви дават заповеди:

–         Ако си надолу на пазар и се размотаваш, просто се прибери вкъщи?

–         Това пък, защо?

–         Защото някой трябва да получи пратката, а аз не съм си вкъщи.

–         Каква пратка?

–         Цигари… - чувате и тутакси сте възмутен.

–         На каква стойност е пратката?

–         Триста и трийсет, лева… - чувате и неизбежно, питате:

–         Как така за триста и трийсет лева си купила цигари, скъпа? Та ти ще се отровиш от пушене!

–         Какви цигари бе!? Казах, тигани!

–         Пък аз чух…

–         Ти все чуваш нещо друго, защото така ти изнася…

–         Ами, ами… - не сте съгласен с доводите на жена ви, но не затваряте телефона.

–         Прибираш се вкъщи, защото пратката ще дойде до обяд!

Мърморите, почвате да се пазарите но такива пазарлъци не минават пред „скъпата“.

–         Щом се прибереш вкъщи, звънни…!

–         Това пък защо?

–         Не задавай глупави въпроси, а слушай…!

–         Че какво друго правя, нали те слушам..

–         Много слушаш ти, друг път.

–         Е, поне по телефона се опитвам… - казвате вие, но жена ви:

–         Стига глупости! Когато стигнеш вкъщи ми звънни! Куриерът ако е наблизо ще се отзове до пет минути…

–         Аха…! – казвате и поемате към къщи.

Вече сте на десет метра от дома Ви. Позволявате си да звъннете на скъпата за да я уведомите, че почти сте се прибрал.

–         Още не си вкъщи!? – чувате в отговор.

–         Как да не съм като вече виждам входната врата!

–         Много смешно… - казва скъпата и Ви нарежда да чакате в двора за да не изпуснете тиганите, които е поръчала, може би!?

Крещяща нужда. Не устоявате и се втурвате към тоалетния възел в къщата Ви.

Телефонът Ви не просто звъни, той крещи с гласа на скъпата:

–         Къде си? Не ти ли казах да стоиш в двора и да чакаш пратката?

–         Е, човек не може ли да пусне поне една вода… – опитвате да смекчите тона си, но скъпата ви прекъсва:

–         Човекът отвън вече Ви, чака, а ти мизернико пускаш вода точно сега!?

Не сте съгласен с определението за мизерник, но гледате веднага да се изнесете навън. На улицата е спрял пикап. Служител тика пред очите ви, електронно устройство за подпис и Ви казва“

–         Ето я прахосмукачката Ви ,господине! Весели празници!

–         Ама каква прахосмукачка!?  - чудите си вие докато наблюдавате, пикапа, който си отива и вече е зад завоя.

Звъните на скъпата:

–         Пратката дойде ли?

–         Дойде тя, ама какво е дошло не знам!

–         Защо?

–         Ами шофьорът каза, че е прахосмукачка… Тия работи трябва да се уточняват. Цигари, тигани или прахосмукачка? Кое от трите си поръчала?

–         Тигани, тигани, тигани… - крещи жена ви по телефона, а вие се гушите сякаш тя е при Вас и Ви стрелка мълниеносно с очи.

–         Провери, какво има в кашона и ми се обади после! – дава нова заповед съпругата ви и затваря, телефона.

Борите се с пратката. Тия пък така са го пакетирали няма отваряне…

Отскачате до кухнята да вземете нож. Пратката се оказва точно, както е по фактура. Въздъхвате, тигани са. Не, цигари и прахосмукачка! Значи няма да има сърдене. Обаждате се отново на скъпата и тя се успокоява:

–         Нали ти казах! Тигани, а ти, ти прахосмукачка, откъде го измисли?

–         Не бях, аз! – казвате, но скъпата вече е тръшнала телефона и Ви е оставила на мира.

    Поне за малко, може би… поне за малко, за да имате време да отскочите до тоалетния възел на спокойствие.

В. Софин 27.12.2024год.

Къде е Ястребец

 

                                                                                             

                                                               Къде е Ястребец

    Докато увещавам лопатата да заиграе със снега и го изхвърли от терасата на хотела, където работя един младеж спира отвън возилото си и подава глава през прозорчето ѝ:

–         Извинете! Как да стигна до Ястребец?

–         С кабинковия лифт.

–         Аз питам за хотел Ястребец Как да стигна до там?

–          С мерак!

–         Моля!?

–         Може пеш и на крак…

–         А с автомобил?

–         Стига да не сте, пил!

–         Ама, моля Ви се!

–         Няма защо да се молите, но ми изглеждане неуравновесен.

–         Моля!?

–         Ами карате автомобил и не знаете, къде?

–         Нали ви питах за Ястребец?

–          Да, връх в Рила планина.

–         Ама аз искам…

–         То и аз искам почивка но лопатата в ръцете ми не позволява. Снега трябва да се изчисти.

–         Ще ми кажете ли най- после за хотел Ястребец?

–         Намира се в посока все покрай оградата…

–         Къде покрай оградата?

–         Вървиш до нея вляво и стигаш хотел Ястребец.

–         А с автомобил?

–         Нали ви казах, стига да не сте пил, щяхте на идване до тук да видите табелата на Хотел Ястребец. Просто сте я отминали. Върнете се по същия път огледайте се и ще я видите!

–         А ясно! – смотолеви младежът и като обърна возилото си изчезна зад завоя с мисълта, че нещо май му убягва…

Ами, ами май е пил щом не знае да управлява, автомобил!!!

В.Софин

Да се върнеш...

 

                                                                      

Да се върнеш

Да минеш отвъд през бездната

и се върнеш пак смирен вкъщи…

Да усетиш душата си докосната

с нощите - светлината в сънища…

Прегръдките отдавна са отминали.

Забравени, изоставени са пътища.

Стъпките им усещат се изстинали -

останалите спомени - от сънища!...

Но някъде там, където бе живял

у дома сега навярно си разбрал,

че с честен труд не си забогатял,

 защото труден пътя бе, избрал!

В. Софин 23.12.2024год.

 

Миг над бездната

                                                                      

Миг над бездната

Пътищата не винаги ни връщат вкъщи.

Да усетим за живот душата си докосната.

В един безкраен миг дори един и същи,

без страх отвъд да минем над бездната…!

 

Да върнем прегръдките на планината.

Снегът, който сее приказки на долината,

където любовта се ражда запозната

със светлината на сърцето у зората…!

В. Софин 23.12.2024год

Безплатни съвети или будна гражданска съвест

                                                        

                                                                                     

                                    Безплатни съвети или будна гражданска съвест!

      Вместо да снимаш и да си губиш времето, че имало нещо счупено, изкъртено, небоядисано и оплюто от мухите в града ни, по добре се включи безплатно да го възстановиш! Така ще дадеш шанс на нас по дейните от теб, да го разрушим пак, а и ти ще имаш късмета да се включиш отново с помощта си!

…………

–         Ами някъде там гори! Ще се запалят коли! Алармирам със снимки!

–         Голяма работа! Ще купиш на загубилите автомобилите си нови, а ние пак ще запалим огъня за други.

……………

–         Бият на улицата човек!

–          Че включи се и ти! Има ли смисъл  да дойда и аз да го бия! Включи се! Най- много и на теб да ти пукнат главата.

………….

–         Обръщат кошчетата за боклук в центъра на града!

–         Че събери боклука, бе. Аз ли да дойда да ти свърша работата!

……………………

–         В близкия канал на реката, която минава през града са изхвърлени няколко стола!

–         Че извади ги ти бе! Нужно ли е да занимаваш пожарната с твоите глупости.

……………..

–         Едни деца на пътя ме напсуваха на майка и се опитаха да ми отнемат телефона… Слава Богу! Не успяха!

–         И ти се тревожиш за това! Браво на децата, че са се опитали да ти вземат телефона. И аз бих ти го взел да не снимаш, и вместо да си пия ракията с аверите да те гледаме в „ Забелязано в…“ с глупостите ти.

………………….

–         Видях едни деца там пушат на улицата… Снимах ги и прилагам снимките. Общината да направи нещо!

–         Какво да направи общината бе, простак! Да ти предложи цигари ли? Щом ти се пуши,  иди си купи и не се прави на кретен!

…………………..

–         Купуват гласове на изборите!

–         Е сега вече ще си бит! Кой дявол те накара да снимаш? Кой като е забранено по време на избори обикновените „тикви“ като теб да носят джиесемите си. А ти си снимал, животно!

……………………..

В. Софин 20.12.2024год.

 

"Късметлия"

                                                                              

                                                                  „Късметлия“

         Нямаш спомени. Не знаеш кога са те докарали и откъде. Казаха ти само, катастрофа.

Каква като нямаш спомени за нея!? Разбираш, че линейка е успяла да те вземе на време и лекарите в нея да те реанимират.

Лошото е, че не знаеш кой си. Документите били изгорели в автомобила ти. Дали той е бил твой или и някой вътре е имало в него? Мълчат. Никой не ти отговоря. Тишината личи в погледите им. Оглеждат те сякаш си приготвено за заколение жертвено животно. А дали наистина не си?

       Имаш съмнения.  Задаваш въпроси. Посреща те ледено мълчание. Само болничната сестра ти се усмихва загадъчно сякаш те познава. Нямаш спомени за нея. Мислиш, че е прекалено млада и още не знае нищо за леденото мълчание.

         Очите! Прекалено много очи те обгрижват. Наблюдават те! Някои от тях дори ти правят анализ. Какво трябва да направят с тялото ти. Дали пък тия лекари не са тук за да вършат експерименти с теб!? Да те подлагат на шокова терапия и още… още нещо по-лошо. Да направят операция на тялото; да отворят черепа ти. Дали пък нещо вътре в него не е в ред?

     Опитваш да се изправиш. Нямаш сили за това. Внезапно осъзнаваш, че си вързан. Готово агне за заколение. Може да си вързан за да не буйстваш!? Току виж си успял да скочиш от леглото, да хванеш  ръката с ланцета в нея и да го забиеш в гърлото на експериментатора опитал да направи на тялото ти първия срез.

        Мерките са задължителни. Какво знаят за теб? Нищо. Или, че си докаран в спешно отделение на правителствена болница, където ще правят експерименти с теб. Или да те лекуват от катастрофата за която ти казаха?! Още не знаеш. Пък и погледите, които лекарите ти хвърлят не са много обещаващи. Дори намираш липса на съчувствие в тях.

Внезапно някой влиза в болничната стая и чуваш:

–  Готови ли сме за интервенцията?

Главата ти, също е обездвижена. Не можеш да я обърнеш, за да видиш кой е казал думите.

–         Каква интервенция? – питаш, но не получаваш отговор. Вместо него пак чуваш същия глас:

–         Не се мотайте колеги, а до пет минути пациентът да е приспан и операцията да почне!

–         Значи ще ме оперирате? Може ли да сложа подписа си, че не съм съгласен!

Молбата ти грубо е отхвърлена. На устата марля напоена с хлороформ те лишава от протеста ти.

Миг преди да заспиш, чуваш:

–         Жена му подписа ли? Да си нямаме после неприятности!

–         Всичко е законно докторе. Дори сме оформили протокол за частите от тялото на пациента. Сърцето заминава за Берлин, бъбреците за Париж, а очите… Ами за Лондон.

По нататък вече си лишен от слух. Вече си обект, който е подготвен за експеримента.

       Дори не си жив. Трудно ти е да го осъзнаеш. Докараха те в клиника за донори. В днешно време такива клиники са особено нужни. Катастрофата за, която ти беше чул, всъщност те бе докарала до мозъчна смърт. За момент прогледна, дойде на себе си, но това не решаваше съдбата ти. Подписа на жената отказала се от теб, надделя. Трябва да се съгласиш, че с органите си ще дадеш шанс за живот на няколко човека. Не един, а на няколко! При тази мисъл ако все пак ти е останала някаква, трябва да си благодарен.

   Ами представи си… Ако бяха просто те закопали? Някъде там край пътя… И никой нямаше и да узнае за теб?

  Оказа се „Късметлия“, че жената, която не познаваш те е намерила край пътя. Проверила е пулса ти. Обадила се е в клиниката и е успяла да спаси няколко части от теб. Няколко особено необходими за възраждане на няколко, живота!

Така, че не възразявай! А и няма как да го сториш. Просто се отпусни. Не се напрягай! Всичко вече е решено! Няма да боли!

–         Моля, подайте ми ланцета!...

     Последното словосъчетание на лекаря извършваш интервенцията минава като електрически импулс през мозъчната ти кора, и вече не знаеш, не разбираш, но всъщност си „Късметлия“!

В. Софин 20.12.2024год.