Да строшим пейката
Ами, ами…!
Интересна група „Забелязано в…“ Всеки забелязва, всеки отбелязва, някои дори
дават съвети. Хубаво! Прекалено хубаво за да е позитивно всичко. Завчера Вие,
Вие гражданино с побелелите коси дето се криете инкогнито в тълпата граждани на
площада се осмелихте да говорите в парка с един младеж.
И може би нямаше да го сторите, ако не бяхте видели, че същият
е прекалено зает да скача върху една пейка с цел да я строши. Решавате да се
намесите. Не, не, не го правете, ако не знаете точно какво да кажете! Но Вие
събрали кураж, казвате:
–
Извинете, че прекъсвам дейността Ви, младежо. В
случая бих искал да Ви помогна. Жал ми става за Вас. Нямате сили да счупите
една пейка. Ако опитаме двамата заедно да я строшим със сигурност ще се
получи!... Какво ще кажете?
Младежът спира за момент да експериментира
с нервите на пейката и като псува на майка се обръща към Вас:
–
Много се мислиш за силен, старче!
–
Е, може и да не съм толкова колкото Вас,
младежо, но някъде не зная къде точно бяха казали, че сговорна дружина планина
повдига.
–
Добре! Само не си мисли, че нямам сила да я
строша, сам.
–
Зная, но защо сам да се мъчите като двамата ще
го направим бързо. Никой няма да ни види и забележете младежо, пейката вече
няма да е гостоприемно място на влюбени и побъркани старци като мен.
Явно впечатлен от думите Ви, младежът ви
кани да опитате. Но вместо да стъпите като него върху пейката, Вие сядате на
нея като пъшкате.
–
Чакай, чакай малко да си почина и ще я почнем.
Защо не седнете до мен и Вие. Виждате ми се изморен от усилието!
Младежът псува, но сяда до Вас.
Вие, който не обичате да давате съвети,
казвате приказка:
–
Някой някъде спечелил пари с труд. Решил да ги
вложи в нещо, с което не да блесне в очите на гражданите, а да облекчи
положението им. Поне за малко те да се усетят специални. Ами купил дървен
материал. Дал го за обработване и направил в парка няколко пейки…
Тук младежът Ви прекъсва
намусено:
–
Не ме баламосвай старче! Няма да ме откажеш да
строша пейката.
–
Не се и опитвам да те накарам, младежо. Просто,
приказка.
–
Свършвай я бързо, защото нямам време за
глупости.
–
Ами! Имаш цялото това време на младостта пред
себе си. Моят път скоро ще свърши като тази пейка, която ще строшим, а твоят
построен от дебели здрави летви непоколебимо ще продължи напред, докато не се
намери някой по-силен и ги строши някъде в бъдеще, когато им е минало времето…
–
Ще трошим ли или няма или ще ме будалкаш,
старче?
Младежът вече не издържа, защото
непоколебима енергия го е обзела.
–
Ами, виж какво младежо. Много исках да ти
помогна. Заедно да строшим пейката, но съм прекалено стар и изморен. Пък и виж,
ето минават хора. Ще ни видят снимат с телефоните си и после ще ни арестуват и
глобят.
–
Голяма работа!
–
Щеше да е голяма, ако беше сглобил сам като оня
човек пейка, поне една, за когото не парите а хората са важни…
Младежът не издържа. Блъска Ви и хуква да
бяга псувайки на майка.
Вие не сте учуден. В едно общество, където
старите не са на почит, а направеното с много труд и средства е нищо, няма светло бъдеще!
Вие,
Вие гражданино, дето снимате! Престанете! Не искам снимката си в „Забелязано…!“
В. Софин 19.12.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар