Отвън валя дъжд

 

                                                                                           

Отвън валя дъжд

      Днес валя дъжд и не ходих на детска градина. Пред къщи на улицата се беше образувала голяма локва. Прелест! Помолих мама от хартия да ми направи лодка. Когато отказа под предлог, че на улицата е опасно да се играе се съгласих с нея. Но после, когато отиде на работа и ме остави под грижите на баба издебнах момент и се измъкнах навън. Избрах си голямата локва пред къщи, най-дълбоката и реших, че съм корабче, което плава. Толкова се бях унесла в игра… Докато шляпах с обувки, вдигах пръски и крещях от удоволствие, не успях да забележа идването на баба.

  Тя ми каза, че съм непослушно момиче. И какво ще кажем довечера на мама като си дойде от работа.

–Ами, нищо! – казах аз, защото според мене нямаше, какво да се каже. Хартиена лодка мама така и не ми направи,  значи всичко е наред.

Не така мислеше баба, защото, когато мама се прибра веднага ѝ се оплака. Тя се обърна към мен, погледна ме и каза:

–         Мамо, защо така правиш, когато ти забраних да излизаш на улицата?

Виж ти! На баба ми били забранили, а тя непослушната, излязла да ме прибере...

-помислих си аз.

Да, но мама упорито гледаше в мене. Попитах я за да разбера истината:

–         Мамо, нали баба е непослушното момиче, което е излязло без твое разрешение на улицата?

Тя ме погледна сякаш ме виждаше за първи път:

–         Не, Софи. Ти си непослушното момиче.

Не бях съгласна с мама и затова я попитах:

–Ами нали и каза, мамо. Аз се сетих, че баба ти е майка и, че си забранила на нея…

Като чу доводите ми, мама се разсмя.

Пък аз се замислих. Ами така де. Аз Съм Софи, а не съм, мамо. Без това всички вкъщи ме мислят за малка. Как така изведнъж вече съм голяма, че и даже станала, мама!?

Не ги разбирам възрастните. Не, че и те ме разбират.

Как при такава голяма и хубава локва да си стоя вкъщи вместо да цапам с крачета в нея!?

Като спря да се смее мама ме обиди. Била съм станала голяма, мърла. Рокличката ми от розова, била кална. Наложи се да ми облече друга. После каза, че ще каже на татко като се върне от работа. Тя не знае, че татко ме обича, защото съм неговата принцеса. А той моят, принц. Със сигурност татко ще има време да ми направи лодка от хартия, и дори ще излезе с мен на улицата да я пуснем да плава в голямата локва.

Мама каза, че съм непослушна, но според мен, тя е непослушната. Защото ако беше още сутринта, когато я помолих да ми направи лодка от хартия, нямаше да ми откаже.

Сега съм наказана да стоя в стаята си и разглеждам книжките с картинки. Нали само аз и татко си знаем, че съм умница. Знам как са имената на всички животни в гората, а и в двора.

Ето например това бяло зайче, скача на зелена поляна и държи в лапите си, морков.

Кума Лиса пък е успяла да излъже гарван, който е кацнал на едно дърво. Без да иска е изпуснал бучката сирене, която е откраднал от къщата на баба. Така му се пада. Щом знае да краде… Ама и Кума Лиса, защо го лъже!? Защо и мене ме лъжат всички? Мама, баба и даже дядо…

Само татко ми казва истината. Май само, той ме обича.

Другите все ми се карат. Недей да правиш това! Слушай! Не се цапай! Не скачай в локвите! Като, че ли те ме слушат, когато искам да ми прочетат приказка или да ми купят сладолед.

Щяло да ме заболи гърлото. То и Зайо гърло го боли, но все пак си е хапнал, сладолед. Поне така мама ми го прочете в приказката за лека нощ.

После докато заспивах мама ми каза да обещая, че ще бъда добро момиче и ще слушам. Че не слушах ли приказката, която ми прочете, докрай? Исках още една, но мама ми отказа под предлог, че утре била на работа. Но аз си знам, че е неделя. Кой тогава лъже!?

В. Софин

 

Гош – седма глава: "Измъкване на косъм"

                                                                                     

Измъкване на косъм

     Животът виси на косъм. Съвсем малко трябва за да бъде скъсан. Гош нямаше сили повече за борба. Искаше му се да беше успял. Уви! Безмилостен водопадът  го дърпаше към гибелта. И тогава… Тогава пристигна спасението.

Гош се опомни вече на брега. Намираше се на острова, който разделяше реката на две. Единият път водеше към водопад от, когото нямаше измъкване. Другият ръкав на реката, спокойният на пръв поглед предлагаше спасение. Уви! Спокойните води криеха риби пираня, известни с кръвожадността си.

Над него се беше надвесил човек. Изглеждаше страшен. С голяма невчесана брада побеляла от времето. Живи очи, които следяха Гош с интерес, докато се опитваше да го свести.

Гош се закашля и повърна част от водата, която беше погълнал. Не очакваше тук на това място да срещне човек. Може би, запита се той, брадатият също ще иска да ме убие!?

Но, непознатият, който беше върнал Гош към живота не само, че не взе скалпа му, а се усмихна дружелюбно. Територията криеше тайни. И тази беше изненадата. Гош срещна човек, който обичаше живота и се опитваше да бъде пазителят му.

В разговор с Док, така се казваше спасителят му, разбра истината за гибелта на майка си и баща си.

Оказа се, че Гош е срещнал чичо си. Брат на баща му. Преди двадесет и пет години заедно с родителите му тогава, бяха тръгнали да търсят щастието си. Те не бяха успели. Донякъде късмет беше имал чичо му, който стигнал до острова. Където двамата с Гош се намираха в тоя момент. Родителите му, бяха измъчвани от войниците също като Гош. Бяха минали през племето на немите убийци, но не бяха успели да избягат от лапите на военната машина. Разпитани като шпиони и признати за виновни, те бяха разстреляни и върнати обратно в Гетото, откъдето според капитана мъчител не може да се избяга. От съдбата няма измъкване.

Чичо Док беше успял тогава да се промъкне, защото бяха решили с баща му да се разделят. Така на пръв поглед имали по-големи шансове за оцеляване. Шансът беше изменил на родителите на Гош, но Док беше останал докрая скрит от плаващ дънер в реката. Стигнал веднъж до острова той се беше опитал да се измъкне, но уви разбрал, че няма измъкване. Островът му беше донесъл успокоение и самота. В продължение на петнайсет дълги години Док се хранеше с плодовете, които се намираха на това място. Най-накрая след толкова години изследване на острова Док беше намерил пещера, която води отвъд реката към спасението.

   След като я изследвал, а за да го стори му трябвало огън. Откъде да го вземе? Хрумнало му мисълта да подразни племето, което често се зъбело заканително отвъд на рега. Те не смеели да рискуват като минат през реката за да го заловят. Течението към водопада и пираните, които бъкали във водите тука ги спирали. Една привечер, Док започнал да мята камъни към племето и да им се смее високо и пренебрежително. Някои от племето, най силните стрелци разчитащи на тетивата на лъковете си обстреляли острова, откъдето Док им се подигравал. Върховете на стрелите били запалени за да могат хората от племето да видят точно, къде се намирал, Док. Уви! Повечето стрели паднали в реката и водопадът не само ги изгасил, но и отнесъл във врящия казан с вода под него. Едва три стрели достигнали брега на острова, където Док преживявал. Така се снабдил с огън. Успял да направи факли и тръгнал да изследва пещерата. След дълго, мъчително лутане през лабиринтите в нея най- накрая след три години успял да се промъкне отвъд реката и пираните. Джунглата го очаквала. Бил свободен, но вече остарял. Хищни животни дебнели наоколо, а минаването през гъсталака изглеждало невъзможно. Отчаян Док се върнал в убежището си. За себе си беше решил, че няма измъкване.

  Всичко това Док разказа на Гош, който за негова голяма изненада се оказа племенника му. Няколко седмици бяха достатъчни за да върнат здравето и самочувствието на нашия герой.

Също като нишката на Ариадна, Док беше направил възможно кратко минаването през пещерата до гъсталака в джунглата, криеща тайни.

Налагаше се да рискува. Гош знаеше, че ако човек не рискува, няма и да спечели. Знаеше и другото. Ако не спечелеше, а шансът на спасението беше прекалено малък, ако не успееше щеше да остави  костите си в Територията, която го изненадваше с необятността си.

През двете седмици, племенник и чичо разговаряха. Имаше нещо мило в това. Да срещнеш приятел там, където обикновено се смееше с ехидност на всеки в лицето смъртта. Да прегърнеш близък и усетиш как бие сърцето му; сгряващата усмивка, очите, които те обичат… Всичко това, Гош го разбра. И когато се наложи да напусне острова за да търси щастието си там някъде, където дебнеха хиляди опасности очите му се насълзиха. Док също се разплака. Той знаеше, че за него нямаше шанс. Неговият последен си оставаше доброволното заточение на острова спасил го преди двадесет и пет години.

Гош беше изпратен до началото на джунглата от чичо си Док и оставен да търси път през нея. Някъде там съдбата, неговата все още търсеше изпитания за него.

Предстояха битки за оцеляване и приключения. А може би и за Любов?

Може би? Съдбата затвори завинаги тази глава. Връщане назад нямаше. Пътят, който липсваше, но въпреки всичко го имаше беше някъде там, напред. Гош потъна в джунглата изпратен от насълзените очи на чичо си Док.

Едва минал километър през неизследвана местност през високи треви и вековни дървета нашият герой попадна в блато, което го дръпна здраво в калните си води. Гош се опита да се бори. Напразно. Колкото повече мърдаше, затъваше. Миризливата воня от блатото вече стигаше до брадичката му. Защо ли не остана при чичо си? Защо тръгна, когато можеше да остане при него? Вярно заточеник, но свободен донякъде… Не, не стигаше това. Гош трябваше да рискува и не съжаляваше за нищо. Дори затова, че блатото пленило го, го всмукваше изцяло. Спасението не беше наблизо, а само някакви очи недружелюбно го дебнеха отстрани. Гош, който вече се бореше за глътка въздух не ги виждаше.

За кой ли път отчаян и безнадежден беше пътят му. Нещо предстоеше. Гош не знаеше дали съдбата ще го пощади или смъртта благосклонно приеме завинаги в обятията си.

В. Софин 4.06.2024год.

 

 

Принцесата на татко

                                                                                 

Принцесата на татко

       Била съм още малка за принцеса каза, баба. Може би и се искаше дядо ми да ѝ каже, че и тя, е. Но щом татко мисли, че съм принцеса значи и той е принц. Мама опровергава това, но какво разбира тя от принцове. Всяка вечер ми чете приказки в леглото, а заспива преди мен. И то преди да чуя края на историята. Винаги започва с „Имало едно време“. Че то и днес си го има щом аз съм принцеса, а татко принц.

Дядо пък е цар, защото умее да си поспива и то без да му четат приказки за това. Лека нощ, принцесо ми казва татко и ме целува. Мама е против тия глезотии, но и тя ме целува. Тръгва да си ляга, но аз хитрушата я спирам.

–         Мамо, а какво става по-нататък в приказката? Принцът ще се ожени ли за принцесата. И всички ли ще живеят в сговор чак до старини?

–          Това ще разберем заедно утре вечер ако си послушно момиче. – казва мама и ме завива сякаш отвън е зима, а не лято.

–Ами не е ли по-добре да го узнаем днес, че утре може и да е късно. – казвам на мама и я гледам право в очите.

За момент тя се шокира, после ме пита:

–Защо мисли така принцесата на татко?

–Ами принцът може да срещне друга принцеса и да забрави за тая, която обича…

Мама почва да кашля сякаш е болна, но после се предава и сяда отново да чете.

–         Всичко ми стана ясно в приказката, но защо накрая като живели дълго и щастливо до старини, се налага принцът и принцесата да умрат? – питам мама, но тя вече е заспала. Бутам я с ръка. Тя се сепва, с какво става. А пък аз,  не разбрах мамо, защо принцът и принцесата умират накрая. Не е ли по правилно да си живеят вечно?

–         Вечно живеят само в приказките – казва мама.

–         Значи в тая умират, а в другите живеят? – питам мама, а тя объркано, отговаря:

–         Може би!

Естествено това не е тоя отговор, който искам да получа. Какво ли знаят възрастните? Уж четат приказки, а не разбират. Че нима татко ще разреши на своята дъщеря, принцеса да умре. Иначе каква е тая приказка. Дракони има. Царства също, а всичко е напразно.

Мама се съгласява с мен, но аз искам още една приказка. И тоя път си я искам с щастлив край. Никакви остарявания и смърт. Само щастие, което ние малките петгодишни деца искаме.

Мама обещава, че ще се постарае, но чак утре вечер. Трябвало да ходи сутринта на работа, а пък аз на детска градина…

–         Искам вкъщи! -казвам аз, но мама вече е загасила лампата. Въпреки мърморенето ми, че е рано за сън,  успешно затваря вратата на детската стая, където с куклата Мими спим и сънуваме приказки за принцове и принцеси.

В.Софин

 

Моето трето Аз

                                                                                      

Моето трето аз

   Моето първо Аз, заповяда на второто да слуша. Третото просто се изсмя в очите на първото и второто и отказа да бъде послушно.

  Моето първо Аз внимаваше в час. Второто спеше, а третото четеше странична литература удобно прикрита между тетрадка и учебник на чина.

Моето първо Аз го вдигнаха на изпит по физика. Второто безропотно се отказа от изпита и получи двойка. Третото ми Аз се справи с изпита перфектно, само защото  този път беше успяло да скрие разтворен учебник между  тетрадки положени на чина.

Обидиха първото ми Аз с некадърник. Второто се сви унизително като предаде щафетата на третото за защита. Последното като най-умно успя да срази обидилият го с доводи, които не търпяха възражение.

Предстоеше контролно по математика. И забележете само третото ми Аз знаеше как да се справи със ситуация без контрол.

Приготвените специално за случая пищови за преписване умело скрити между тетрадките на чина, спомогнаха контролното да бъде решено.

Първото и второто ми Аз получиха двойки. Третото Аз, заслужено единица за преписване.

Шестицата отнесе в бележника си само оня, който си бе позволил да ползва обиди срещу мен, защото знаеше как да припише на контролно по-математика без да го хванат.

Може би това се случи, защото същия си имаше само едно, Аз на което да разчита!

В. Софин 4.06.2024год.

 

На рожден ден ела!

                                                                               

На рожден ден ела

      Вчера мама имаше рожден ден. Всички хапнахме торта. Някои като мама получиха подаръци. Аз, нищо!

  Татко нали си е срамежлив взе решение аз да подаря колието с диаманти на мама. Нали съм умница! Взех кутийката с подаръка и докато татко се суетеше без да знае, какво да прави освен да скрие ръце в джобовете си, аз макар и само на пет годинки казах думичките наведнъж:

–         Мамо, с татко те, обичаме….!

Гостите се засмяха като не знаеха как да реагират. Добре, че беше дядо, който ръкопляска и каза, браво.

  Другите гости после също се присъединиха. Но бяха закъснели, защото мама вече беше успяла да отвори кутийката и да надникне вътре в нея. Голямо любопитство, ей!

А в кутийката само едно колие. Било с диаманти, каза тате. Голяма работа!... То и моята кукла Мими, дето дядо Коледа ми подари имаше гердан. Имаше, защото аз и го свалих. Не и приличаше на Мими да изглежда по-хубава от мене. Виж, ако ме питат, а те не пожелаха, мама и така си е хубава без колие с диаманти.

После се сетиха да запалят свещи отгоре на тортата. Мен пък ме накараха да ги изгася. Явно мама не можеше да се справи, та опряха до мене. Знаех си аз, че съм по-силната вкъщи.

Преди да отрежат от тортата ме накараха да пея. Какво им става на възрастните? Е изпях куплета, защото  май нямаше да ми дадат от тортата:

 Ще ядем, ще ядем вкусна торта със крем.

Там свещички ще пламтят над глазура бяла.

Ще ги духна изведнъж в радост засияла.

Гостите ще ахнат: „Ах!“

Отрязаха парчета от тортата. Виж ги ти, възрастните! Мислят повече за себе си… На мен дадоха най-малкото парче. На дядо пък, най-голямото!... Все пак не беше справедливо. Може и да съм малка, но аз бях тази, която пя и каза на мама, че с татко я обичаме.

Не ги разбирам възрастните. Баба се отказа да яде от тортата. Но вместо да даде парчето на мен, го даде на мама. Била ѝ дете. Аз отдавна подозирах това. Сега вече се убедих. На мама, парички; на мама нова рокля. На мама и две парчета от тортата. Не е честно някак си. Добре, че с татко я обичаме. Мама ни каза, че и тя ни обича. Но като се размислих, май обича повече от всичко да си хапва торта.

Добре, че рожденият ѝ ден е само веднъж в годината. Всъщност нямам против и всеки ден някой да има. Така ще мога повече и аз да си хапвам, торта.

А сега се налага да чакам моя рожден ден, на баба, дядо и татко с надежда, че ще забележат колко са стиснати.

На мен най-малкото, защото съм била малка, а на тях най-голямото, че били големи… Много важно! Все пак добре си изкарахме на рождения ден на мама. Само после, където ме сложиха да спя и нямаше кой да ми разкаже приказка. Разказах си я сама. И виж ти, чудо, бях заспала. Може би това да беше от тортата от, която всички хапнахме, а аз най-малко!... Знам, ли!?

В. Софин  3.06.2024год.

 

Неразбрани хора са възрастните

                                                                                

Неразбрани хора са възрастните

         Не ги разбирам възрастните. Не ги обвинявам, че ме виждат малка. Като се замисля, всъщност ги разбирам. Май ръстът ми е причината за това. Е, те гледат света от високо и пак не виждат всичко. Може и на пет години да съм, но забелязвам повече неща от тях. Ето например,  вчера. Намерих  изгубен тебешир на тротоара пред къщата ни. Взех, че нарисувах мама. После се сетих и за татко. Тъкмо тебеширът свършваше, реших да отбеляза в картината, дядо и баба. За съжаление не успях да нарисувам животинчето, което се крие често под колата на татко.

Защото по едно време мама забелязала, че ме няма. И вместо да се зарадва, за рисунката ми… Взе, че ми се скара. Щели да ме сгазят колите. Че те се движат по шосето. Защо им е да се качват по-тротоарите?

     Наказа ме. Трябвало да слушам. Че аз нали това правя. Ушите ми може и малки да са още, но чуват добре.

      Мислех си, че ми се размина. Но виж ти, възрастните обичат да се хвалят. Мама разказала на татко за улицата, където съм рисувала. Скара ми се и той. И за да бъде картината цяла извика баба и дядо, и им каза да ме наглеждат. Че аз да не съм малка. Мога и сама да се гледам в огледалото, където и мама често се вглежда.

    Баба, която обича да слага нещата в нейна полза, нареди на дядо да се занимава с мен в двора на къщата. Защо ли път, трябва именно той да се занимава, като има по-важна работа от това да бави голямо момиче като мен?

       Дядо седна на пейката и задряма. Разбирам го. Но не му отива. Издебнах мама, която готвеше вечерята в кухнята и грабнах червилото, което стоеше пред огледалото в коридора. Малко червенина в бузите на дядо… Малко и на устните…

Баба обаче решила да провери, как се занимава дядо с мен. Като го видя такъв червеничък се уплаши. После взе, че се засмя. Дядо се стресна. Видя баба и изсумтя, че са прекъснали дрямката му. После…

    После баба ме хвана за ръка като, че ли и сама не мога да ходя. Аз като съм на пет годинки не значи, че не ги разбирам тия неща. Но баба беше категорична. Отведе ме при татко. Той да ме наглежда. Да, но татко гледаше футбол според думите му. Че аз имам топка, която реших да му дам. Нека я гледа нея пък, аз ще си играя близо до него.

     Отново ме обидиха като им казах това. Възрастни са какво да ги правиш. Мислят се за големи, а всъщност не разбират, колко са малки. Аз може на ръст да съм малка, но всъщност съм цял километър по-голяма от тях.

       Принудиха ме да им ям супата. Че аз ако исках да вечерям супа от спанак вместо кюфтетата, които си пазеха за тях нямаше да плача толкова.

И вместо да останат доволни от това, че им оставих за закуска супата, взеха, че ме сложиха да си легна. Била съм пречела на сериала им за някаква Любов. Коя беше тая Любов, че предпочетоха нея вместо мен не зная. Но понеже съм по умна от тях като нищо ще разбера.

    Дядо милия… Дойде да ми пожелае лека нощ в леглото и да ми прочете приказка. Е, поне се опита преди Сънчо да го хване за очите.

    Появи се отнякъде баба по-нощница и го изпъди да си ляга. Загасиха лампата в стаята ми. Че аз нали съм по умна от тях. Всички взети заедно. Мама, татко, дядо и баба. Фенерчето ме чакаше под възглавницата. Щракнах копчето. Светна. Щракнах го пак. Угасна. Ей, че весела игра.

   Докато си щраках съм заспала… А фенерчето угаснало. Всъщност батерията свършила. Виж ги ти, възрастните. Нямат фенерче на ток, а сега и батерия нова, нямат!... Но утре! Утре ще видят те, колко съм по-голяма от тях. Нищо, че гледат света от високо, а аз го виждам различен и по хубав долу. Там, където момиченце като мен на пет години може да си намери толкова много вълнуващи неща. И представете си всички изгубени от възрастните, които гледат на света от високо и се мислят за прекалено големи!...

В.Софин 2.06.2024год.

 

Размисли на една петгодишна внучка

 

                                                                              

                                                               Размисли на една петгодишна внучка

      Виж ги ти…! Възрастни? Кога са порасли? Кога са успели! Мама и татко. Пред мен се правят на деца. Не им прилича. Но пък, щом играят с мен значи са деца.  А дядо и баба? Че те са повече деца от мен. Дядо се чеше без разрешение пред баба. Тя пък от своя страна се смее на мама и татко, когато играят с мен.

Баба може да прави всичко. Но, защо трябва да се смее на мама и татко?

Все пак и тя е дете, което вместо носна кърпа използва понякога салфетка.

Дядо пък предпочита да плюе в пазвата си да не би да му се случи нещо. Според мен най- много котка да му пресече пътя. И защо не? Аз, когато тръгна за детската градина, мама ме държи здраво за ръката. Отскубвам се и хуквам да преследвам косматото животинче, което не само успява да ми пресече пътя, но и да се мушне на татко под колата.

Мама крещи сякаш съм успяла да я хвана тази котка. Аз пък пищя, защото не ме разбират.

Идва дядо и пита, какво толкова е станало. А мама му крещи в лицето, че закъсняваме за детската градина. Как така ще закъсняваме, когато градината си стои на едно място и няма как да ни избяга!?

Най- накрая баба въдворява, ред. Казва на мама да върви на работа. На татко да внимава, с колата. Да не прегази невинното животинче, което се беше скрило под нея.

Разбира се кавгата отнася дядо. Вместо вече да е успял да издои козата, и да ме води в детската градина, той се мотае из двора като дете, което не знае мястото си.

  После без да обръща внимание на всички, баба ме хваща за ръка. Държи ме здраво случайно да не избягам на пътя по- който се движат коли. И почти насила ме води в детската градина, която според нея било място за непослушни момиченца като мен.

Аз разбира се не съм съгласна с нея. Не за друго, а защото в градината не само, че изяждам цялата закуска, която нося от вкъщи, но искам и допълнително от приятелката Мими, която и без това не иска да яде.

Наказват ме понякога за нищо. Но това е нормално за възрастните. Не за друго, а защото обичат да се правят на деца.

Кога ли ще пораснат? Поне да бяха умни като мен. Не съм на много. Едва пет годинки, но какви годинки само…

Мама и татко ме слушат. Баба и дядо, също. Какво повече да желая? Може би госпожица възпитателката в детската градина да успее да порасне. Тогава ще сме  големи и двечките, а не само, аз!...

В. Софин На Софи - 1.06.2024год.