Принцесата на татко

                                                                                 

Принцесата на татко

       Била съм още малка за принцеса каза, баба. Може би и се искаше дядо ми да ѝ каже, че и тя, е. Но щом татко мисли, че съм принцеса значи и той е принц. Мама опровергава това, но какво разбира тя от принцове. Всяка вечер ми чете приказки в леглото, а заспива преди мен. И то преди да чуя края на историята. Винаги започва с „Имало едно време“. Че то и днес си го има щом аз съм принцеса, а татко принц.

Дядо пък е цар, защото умее да си поспива и то без да му четат приказки за това. Лека нощ, принцесо ми казва татко и ме целува. Мама е против тия глезотии, но и тя ме целува. Тръгва да си ляга, но аз хитрушата я спирам.

–         Мамо, а какво става по-нататък в приказката? Принцът ще се ожени ли за принцесата. И всички ли ще живеят в сговор чак до старини?

–          Това ще разберем заедно утре вечер ако си послушно момиче. – казва мама и ме завива сякаш отвън е зима, а не лято.

–Ами не е ли по-добре да го узнаем днес, че утре може и да е късно. – казвам на мама и я гледам право в очите.

За момент тя се шокира, после ме пита:

–Защо мисли така принцесата на татко?

–Ами принцът може да срещне друга принцеса и да забрави за тая, която обича…

Мама почва да кашля сякаш е болна, но после се предава и сяда отново да чете.

–         Всичко ми стана ясно в приказката, но защо накрая като живели дълго и щастливо до старини, се налага принцът и принцесата да умрат? – питам мама, но тя вече е заспала. Бутам я с ръка. Тя се сепва, с какво става. А пък аз,  не разбрах мамо, защо принцът и принцесата умират накрая. Не е ли по правилно да си живеят вечно?

–         Вечно живеят само в приказките – казва мама.

–         Значи в тая умират, а в другите живеят? – питам мама, а тя объркано, отговаря:

–         Може би!

Естествено това не е тоя отговор, който искам да получа. Какво ли знаят възрастните? Уж четат приказки, а не разбират. Че нима татко ще разреши на своята дъщеря, принцеса да умре. Иначе каква е тая приказка. Дракони има. Царства също, а всичко е напразно.

Мама се съгласява с мен, но аз искам още една приказка. И тоя път си я искам с щастлив край. Никакви остарявания и смърт. Само щастие, което ние малките петгодишни деца искаме.

Мама обещава, че ще се постарае, но чак утре вечер. Трябвало да ходи сутринта на работа, а пък аз на детска градина…

–         Искам вкъщи! -казвам аз, но мама вече е загасила лампата. Въпреки мърморенето ми, че е рано за сън,  успешно затваря вратата на детската стая, където с куклата Мими спим и сънуваме приказки за принцове и принцеси.

В.Софин