вторник, 4 юни 2024 г.

Гош – седма глава: "Измъкване на косъм"

                                                                                     




Измъкване на косъм

     Животът виси на косъм. Съвсем малко трябва за да бъде скъсан. Гош нямаше сили повече за борба. Искаше му се да беше успял. Уви! Безмилостен водопадът  го дърпаше към гибелта. И тогава… Тогава пристигна спасението.

Гош се опомни вече на брега. Намираше се на острова, който разделяше реката на две. Единият път водеше към водопад от, когото нямаше измъкване. Другият ръкав на реката, спокойният на пръв поглед предлагаше спасение. Уви! Спокойните води криеха риби пираня, известни с кръвожадността си.

Над него се беше надвесил човек. Изглеждаше страшен. С голяма невчесана брада побеляла от времето. Живи очи, които следяха Гош с интерес, докато се опитваше да го свести.

Гош се закашля и повърна част от водата, която беше погълнал. Не очакваше тук на това място да срещне човек. Може би, запита се той, брадатият също ще иска да ме убие!?

Но, непознатият, който беше върнал Гош към живота не само, че не взе скалпа му, а се усмихна дружелюбно. Територията криеше тайни. И тази беше изненадата. Гош срещна човек, който обичаше живота и се опитваше да бъде пазителят му.

В разговор с Док, така се казваше спасителят му, разбра истината за гибелта на майка си и баща си.

Оказа се, че Гош е срещнал чичо си. Брат на баща му. Преди двадесет и пет години заедно с родителите му тогава, бяха тръгнали да търсят щастието си. Те не бяха успели. Донякъде късмет беше имал чичо му, който стигнал до острова. Където двамата с Гош се намираха в тоя момент. Родителите му, бяха измъчвани от войниците също като Гош. Бяха минали през племето на немите убийци, но не бяха успели да избягат от лапите на военната машина. Разпитани като шпиони и признати за виновни, те бяха разстреляни и върнати обратно в Гетото, откъдето според капитана мъчител не може да се избяга. От съдбата няма измъкване.

Чичо Док беше успял тогава да се промъкне, защото бяха решили с баща му да се разделят. Така на пръв поглед имали по-големи шансове за оцеляване. Шансът беше изменил на родителите на Гош, но Док беше останал докрая скрит от плаващ дънер в реката. Стигнал веднъж до острова той се беше опитал да се измъкне, но уви разбрал, че няма измъкване. Островът му беше донесъл успокоение и самота. В продължение на петнайсет дълги години Док се хранеше с плодовете, които се намираха на това място. Най-накрая след толкова години изследване на острова Док беше намерил пещера, която води отвъд реката към спасението.

   След като я изследвал, а за да го стори му трябвало огън. Откъде да го вземе? Хрумнало му мисълта да подразни племето, което често се зъбело заканително отвъд на рега. Те не смеели да рискуват като минат през реката за да го заловят. Течението към водопада и пираните, които бъкали във водите тука ги спирали. Една привечер, Док започнал да мята камъни към племето и да им се смее високо и пренебрежително. Някои от племето, най силните стрелци разчитащи на тетивата на лъковете си обстреляли острова, откъдето Док им се подигравал. Върховете на стрелите били запалени за да могат хората от племето да видят точно, къде се намирал, Док. Уви! Повечето стрели паднали в реката и водопадът не само ги изгасил, но и отнесъл във врящия казан с вода под него. Едва три стрели достигнали брега на острова, където Док преживявал. Така се снабдил с огън. Успял да направи факли и тръгнал да изследва пещерата. След дълго, мъчително лутане през лабиринтите в нея най- накрая след три години успял да се промъкне отвъд реката и пираните. Джунглата го очаквала. Бил свободен, но вече остарял. Хищни животни дебнели наоколо, а минаването през гъсталака изглеждало невъзможно. Отчаян Док се върнал в убежището си. За себе си беше решил, че няма измъкване.

  Всичко това Док разказа на Гош, който за негова голяма изненада се оказа племенника му. Няколко седмици бяха достатъчни за да върнат здравето и самочувствието на нашия герой.

Също като нишката на Ариадна, Док беше направил възможно кратко минаването през пещерата до гъсталака в джунглата, криеща тайни.

Налагаше се да рискува. Гош знаеше, че ако човек не рискува, няма и да спечели. Знаеше и другото. Ако не спечелеше, а шансът на спасението беше прекалено малък, ако не успееше щеше да остави  костите си в Територията, която го изненадваше с необятността си.

През двете седмици, племенник и чичо разговаряха. Имаше нещо мило в това. Да срещнеш приятел там, където обикновено се смееше с ехидност на всеки в лицето смъртта. Да прегърнеш близък и усетиш как бие сърцето му; сгряващата усмивка, очите, които те обичат… Всичко това, Гош го разбра. И когато се наложи да напусне острова за да търси щастието си там някъде, където дебнеха хиляди опасности очите му се насълзиха. Док също се разплака. Той знаеше, че за него нямаше шанс. Неговият последен си оставаше доброволното заточение на острова спасил го преди двадесет и пет години.

Гош беше изпратен до началото на джунглата от чичо си Док и оставен да търси път през нея. Някъде там съдбата, неговата все още търсеше изпитания за него.

Предстояха битки за оцеляване и приключения. А може би и за Любов?

Може би? Съдбата затвори завинаги тази глава. Връщане назад нямаше. Пътят, който липсваше, но въпреки всичко го имаше беше някъде там, напред. Гош потъна в джунглата изпратен от насълзените очи на чичо си Док.

Едва минал километър през неизследвана местност през високи треви и вековни дървета нашият герой попадна в блато, което го дръпна здраво в калните си води. Гош се опита да се бори. Напразно. Колкото повече мърдаше, затъваше. Миризливата воня от блатото вече стигаше до брадичката му. Защо ли не остана при чичо си? Защо тръгна, когато можеше да остане при него? Вярно заточеник, но свободен донякъде… Не, не стигаше това. Гош трябваше да рискува и не съжаляваше за нищо. Дори затова, че блатото пленило го, го всмукваше изцяло. Спасението не беше наблизо, а само някакви очи недружелюбно го дебнеха отстрани. Гош, който вече се бореше за глътка въздух не ги виждаше.

За кой ли път отчаян и безнадежден беше пътят му. Нещо предстоеше. Гош не знаеше дали съдбата ще го пощади или смъртта благосклонно приеме завинаги в обятията си.

В. Софин 4.06.2024год.

 

 


Няма коментари:

Публикуване на коментар