Неразбрани хора са възрастните

                                                                                

Неразбрани хора са възрастните

         Не ги разбирам възрастните. Не ги обвинявам, че ме виждат малка. Като се замисля, всъщност ги разбирам. Май ръстът ми е причината за това. Е, те гледат света от високо и пак не виждат всичко. Може и на пет години да съм, но забелязвам повече неща от тях. Ето например,  вчера. Намерих  изгубен тебешир на тротоара пред къщата ни. Взех, че нарисувах мама. После се сетих и за татко. Тъкмо тебеширът свършваше, реших да отбеляза в картината, дядо и баба. За съжаление не успях да нарисувам животинчето, което се крие често под колата на татко.

Защото по едно време мама забелязала, че ме няма. И вместо да се зарадва, за рисунката ми… Взе, че ми се скара. Щели да ме сгазят колите. Че те се движат по шосето. Защо им е да се качват по-тротоарите?

     Наказа ме. Трябвало да слушам. Че аз нали това правя. Ушите ми може и малки да са още, но чуват добре.

      Мислех си, че ми се размина. Но виж ти, възрастните обичат да се хвалят. Мама разказала на татко за улицата, където съм рисувала. Скара ми се и той. И за да бъде картината цяла извика баба и дядо, и им каза да ме наглеждат. Че аз да не съм малка. Мога и сама да се гледам в огледалото, където и мама често се вглежда.

    Баба, която обича да слага нещата в нейна полза, нареди на дядо да се занимава с мен в двора на къщата. Защо ли път, трябва именно той да се занимава, като има по-важна работа от това да бави голямо момиче като мен?

       Дядо седна на пейката и задряма. Разбирам го. Но не му отива. Издебнах мама, която готвеше вечерята в кухнята и грабнах червилото, което стоеше пред огледалото в коридора. Малко червенина в бузите на дядо… Малко и на устните…

Баба обаче решила да провери, как се занимава дядо с мен. Като го видя такъв червеничък се уплаши. После взе, че се засмя. Дядо се стресна. Видя баба и изсумтя, че са прекъснали дрямката му. После…

    После баба ме хвана за ръка като, че ли и сама не мога да ходя. Аз като съм на пет годинки не значи, че не ги разбирам тия неща. Но баба беше категорична. Отведе ме при татко. Той да ме наглежда. Да, но татко гледаше футбол според думите му. Че аз имам топка, която реших да му дам. Нека я гледа нея пък, аз ще си играя близо до него.

     Отново ме обидиха като им казах това. Възрастни са какво да ги правиш. Мислят се за големи, а всъщност не разбират, колко са малки. Аз може на ръст да съм малка, но всъщност съм цял километър по-голяма от тях.

       Принудиха ме да им ям супата. Че аз ако исках да вечерям супа от спанак вместо кюфтетата, които си пазеха за тях нямаше да плача толкова.

И вместо да останат доволни от това, че им оставих за закуска супата, взеха, че ме сложиха да си легна. Била съм пречела на сериала им за някаква Любов. Коя беше тая Любов, че предпочетоха нея вместо мен не зная. Но понеже съм по умна от тях като нищо ще разбера.

    Дядо милия… Дойде да ми пожелае лека нощ в леглото и да ми прочете приказка. Е, поне се опита преди Сънчо да го хване за очите.

    Появи се отнякъде баба по-нощница и го изпъди да си ляга. Загасиха лампата в стаята ми. Че аз нали съм по умна от тях. Всички взети заедно. Мама, татко, дядо и баба. Фенерчето ме чакаше под възглавницата. Щракнах копчето. Светна. Щракнах го пак. Угасна. Ей, че весела игра.

   Докато си щраках съм заспала… А фенерчето угаснало. Всъщност батерията свършила. Виж ги ти, възрастните. Нямат фенерче на ток, а сега и батерия нова, нямат!... Но утре! Утре ще видят те, колко съм по-голяма от тях. Нищо, че гледат света от високо, а аз го виждам различен и по хубав долу. Там, където момиченце като мен на пет години може да си намери толкова много вълнуващи неща. И представете си всички изгубени от възрастните, които гледат на света от високо и се мислят за прекалено големи!...

В.Софин 2.06.2024год.