Макар да беше мъж,
искаше му се да я гледа. Харесваше странно искрящия руж играещ по-страните и.
Виждаше я сутрин усмихната, заедно с първите лъчи на Слънцето, ухажващо и
галещо я с лъчите си. Ухаеше на младост. Девойка, която бодеше и наказваше всеки
дръзнал да докосне, не правомерно тялото и. Всъщност изглеждаше толкова
привлекателна, че всеки срещнал погледа и, биваше пленен и забравяше, къде се
намира. Истински магнит за очите. Това беше тя, дори, когато плачеше при дъжд.
Бисерни водни, капчиците се стичаха по, розовите, бели, жълти и червени,
невероятно вкусни, ароматни страни.
Всичко в нея блестеше, зашеметяваше, мамеше, бодеше.
Когато посегна, когато се опита да я откъсне против волята и,
тя почервеняла от гняв го убоде и напръска разтворените нейни красиво, розови
устни с неговата кипяща за любов, мъжка
кръв. Имаше защо!? Все пак я даряваше на жена и предупреждението, не бе
излишно. Казваше му тихо, да я обича и не наранява, да бъде с нея до края на
света.
Все пак тя беше роза, мила „девойка“, ароматна бодлива и не
щадяща чувствата на всеки дръзнал не правомерно да я отбере и унищожи красотата
и, която радваше и радва и днес всеки влюбен в живота, поглед.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар