Разговор на четири очи с Поезията

 

                                                                                

Разговор с Поезията

Разговаряме двама. Аз и самотата. Или, аз и поезията!

-          Защо си тъй самотна? – питам аз, Поезията.

-          Истинската поезия не иска компания. – доказва Поезията вярата си в моите уши.

-          Защо пък!? Всеки знае, че за любовта са нужни двама.

-          За мен достатъчна е самотата. – казва Поезията и се вторачва в залеза щастлив, който плува над морето.

-          Значи в компанията на самотата се усещаш най добре? -питам, аз.

-          Истинската поезия не иска празни приказки. Трябва действие за да има романтични стихове. -категорична е в извода си Поезията

-          Но, аз предпочитам любовта вместо теб, Поезио! Все пак сме двама с нея.

-          Може и така да е, нещастен човече. Но без мене няма истинска любов, няма докосване; няма и мечти…

-          Хайде, бе! – оспорвам думите на Поезията.

-          Ами като решиш да впечатлиш любимата до теб, нима ще и кажеш направо, че я харесваш и само толкова.

-          И какво като ѝ го кажа? – споря с Поезията.

-          Ами ще бъдеш излъган в очакванията си. Дамата дори и да си легне с теб, никога няма да те обикне.

-          Че, защо пък? – учуден съм, аз.

-          Когато устата моя заговори за любов, когато дамата дочуе моя зов…разтапя се и флиртът е готов! – рецитира умна, Поезията.

-          Ами? – споря и си мисля, че ако действам направо ще имам по-голям шанс.

Поезията  се усмихва на скептицизма ми  и заявява:

–        Любов без думи, без романтика и без мен не се получава. Две сълзи, капки две, връзката държи, цели векове… - рецитира ми Поезията.

–        Ти не беше ли тая, която обича самотата? Защо приказваш с мене? Точно с мен?

–        Ти ме обичаш! – каза ми Поезията.

–        Хайде, бе! – веднага оспорвам твърдението.

–        Ако не ме обичаше нямаше да разговаряш с мене. Досега да си затворил стихосбирката и да си се отказал от оня, закачлив стих, с който мислиш да впечатлиш любимата.

–        Ти си била много глупава, Поезио? – опитах се да лъжа, но не ми се получи.

–        Ако бях глупава, ти нямаше да се влюбиш. Нямаше и да отвориш и стихосбирката: „Всичко е любов“.

–        Хм! Предавам се, Поезио! – свивам позицията в отбрана.

–        Ами все пак реших да те ползвам! Хем няма да се усещаш толкова самотна, а и ще се забавляваш на опитите ми да впечатля момичето.

Поезията се усмихна, погледна ме. Бавно вмъкна пръсти в сърцето ми и избликна неудържимо, като ручей току що решил да превземе територия.

Превзе ме изцяло. Но най-важното е, че макар и самотна, Поезията докосна любимата, с която вече толкова много години сме женени по-любов

В.Софин 22.05.2025год.