Искрица истина в Рила планина

                                                                                             

Искрица истина в Рила планина.

      Неделен ден, който обещаваше да е хубав. Слънцето още на ранина се усмихваше сякаш канеше… Ами молеше ни, за обикновеното. Нейде горе планината Рила надзърташе с надежда в очите ни.

Пежакът на сина ми кротко дремеше в гаража без да подозира идеята, която се въртеше в слънчевото неделно утро.

За да си пишман турист не се иска много подготовка. Важното е да се облечем подходящо за пролетния сезон. Горе в царството на планината духат ветрове, които често сменят посоката си. Обикновено имат нахалството да проникват в дрехи, които мислят, че лятото е дошло.

Освен всичко тръгнали сме и без щеки. Тук долу може вече да сме забравили, че горе в планината още има сняг. Ако сме с неподходящи обувки като нищо можем не само да се измокрим, но и настинем.

    Нужна е малка раничка, която да побира най-необходими неща. Малко храна, допълнителна фланела, вода и кураж без, който едва ли ще тръгнем нагоре. Там, където орли, сняг и пролет са си дали среща.

Бързаме и ние. Седемте рилски езера са някъде там в посока град Сапарева Баня. Пежакът гълта километрите като на шега. Вижда малко зор нагоре към Паничище. Въпреки всичко успява да вземе за пет лева билет, за паркиране сред природата. Така де. И той има нужда да подиша чист, рилски въздух.

И понеже днес със сина ми сме пишман туристи, плащаме по двадесет и пет лева билети за лифта към хижа „Рилски езера“. Вятърът, който играе разлюлявайки клоните на смърчове, ели и мури не пречи на дрехите ни да се гушат търсейки малко топлинка струяща на моменти от раменете ни.

Пристигаме ударно. Мен здрави ръце ме хващат в движение при слизане. Синът ми се справя без проблеми.

Минаваме, хм… Покрай едно куче, което ни радва с добродушния си поглед. Хилим му се и ние. Хижа „Седемте езера“ е пред нас. На вратата ни среща фигурата на мечка направена от дърво. Не я закачаме. А имаме ли избор след като сме на нейна територия.

     Решаваме да се скрием зад хижата, вместо да следваме други туристи по- класическия маршрут. Ние избираме, езерото „Трилистника“ и другото от седемте, „Близнака“. Маршрутът е лек и постепенно се изкачва нагоре в близост до най-долното Рибно езеро. Над него пред погледите ни се материализира хижа „Седемте рилски езера. От горното езеро като водопад се стичат струи побеляла от ярост вода от топящите се наоколо снегове. Прозират очите на много пролетни билки, цветя, които ни радват с невероятно красивите си багри. Въздух, жега. Малки змии пълзящи по-скали… невероятни гледки. Водопади, които през лятото вече се успокояват в потоци…

Спираме за момент. Минзухари в синьо галят погледите ни, които прескачат по снега към склоновете на връх Харамията; после се връщат към езерото „Трилистника“; влизат в прозрачните му води и се наслаждават на малките гребени направени от немирния вятър играещ на това уникално по-красота, място.

Срещаме табели, които дават обяснения за езерото „Трилистника“. Отгоре към нас откъм другото езеро „Бъбрека“ идва група туристи. Поздравяваме ги. Мълчат. Само водачът им откликва на чист български с поздрав.

„Тия сигурно са неми!“ – идва иронична мисъл за другите в главата ми. Така като ги гледам май повече приличат на пишман туристи отколкото като нас със сина ми.

И ето, че ушите ми улавят руска реч.

Виж ти! Дошли тук в България, а не поздравяват. А и облечени сякаш са тръгнали по музеи, а не в лоното на Рила планина.

Абе личи си школата. Пишман туристи без подготовка. Групата с неизвестните, които предполагам са от Украйна продължават надолу към хижа „Рибни езера“. Ние пък намираме другото от седемте, „Близнака“.

Нашата посока е към скалистия връх Харамията, в чиито поли още се мотае скрит на топло от вятъра, оцелял сняг.

Хапваме под погледа на езерни води, които ни смущават не само с бистротата си, но и със сенките играещи вътре в тях.

Синът ми прави обичайната подготовка на дрона си, който не отказва да направи разходка до най- близките склонове и била; до красиви водопади стичащи се по скалите, и мушкащи се в снега. Последният ги промушваше под него, и после допълваше с вода езерото „Близнака“. И то също участваше в пързалката. Мушкаше се под направени от хора мостчета, намираше друг водопад и слизаше на гости в „Трилистника“. Еха! Красота, която дронът на сина ми засне.

Време е за изкачване. За да не мокрим крака в снега по обичайния маршрут към горното езеро, което е „Бъбрека“ се стараем да пълзим по скалите отстрани на „Близнака. Донякъде успяваме. Срещам момиче, което ме поздравява на английски. Поздравявам го и аз, но на български. Така де! Езикът си е език, но нашия не си го давам!

Вече горе виждаме доста туристи, които се разхождат  различни посоки. Някои в далечината се виждат да щурмуват пътя към езеро „Окото“. Други в обратна посока към лифта и хижа „Седемте езера“. Правим снимки за спомен. Отстрани на езеро „Бъбрека“ са успели да цъфнат изящно в синьото си, многобройни минзухари. Водите на „Бъбрека“ са приютили част от топящия сняг, който изглежда като непревзимаем остров.

   Туристи разхождащи се покрай бреговете. И пътека, която хващаме за лифта. Искрица истина, която не трябва да се пренебрегва. Иначе нали в днешния ден бяхме пишман туристи като нищо можеше да ни се наложи да ходим пеша. Вярно е и другото. Ходихме, но на разходка, а не на туризъм.

Успяваме да стигнем до колата, долу. Добре, че при слизане, всъщност скачане от лифта бях хванат от здравите ръце на служителя там.

От толкова уникални рилски  гледки, а може би и от вятъра отнемащ от топлинката в мене, бях замръзнал. Опомних се чак в Пежака. Той беше успял не само да се сгрее от лъчите на слънцето, но и може би да преспи докато ни чакаше. Синът врътна ключа. Пежакът се събуди с ръмжене. Кимна ни да се качим и после се втурна надолу по-асфалтирания път водещ към град Сапарева баня.

После е ясно. Пишман туриста в мое лице и синът ми Боян, успяваме да паркираме в гаража от който сутринта бяхме тръгнали. Може би към искрата истина, надеждата, че сме успели и този път да излъжем природата. Поне за малко, не повече. Защото планината може да излъже всеки тръгнал нагоре без екипировка и да отреже пътя му за връщане.

В.Софин 28.05.2024год.

 

Срещна ме...

                                                                             

Срещна ме…

Идва неочакван тъжният ден.

Никой повече не звънна.

Остана затаена болката у мен

в нощта самотна и безсънна!

 

Не затваря мил споменът очи.

Сърцето мое тъжно кликна.

Скърби душата, език мълчи.

Искам да те срещна и обикна.

 

Идва неочакван милият ден.

Някой все пак ми звънна.

Любовта разгаря се у мен.

Срещна ме и ми се разсъмна!

В.Софин

 

Разговор на четири очи с Поезията

 

                                                                                

Разговор с Поезията

Разговаряме двама. Аз и самотата. Или, аз и поезията!

-          Защо си тъй самотна? – питам аз, Поезията.

-          Истинската поезия не иска компания. – доказва Поезията вярата си в моите уши.

-          Защо пък!? Всеки знае, че за любовта са нужни двама.

-          За мен достатъчна е самотата. – казва Поезията и се вторачва в залеза щастлив, който плува над морето.

-          Значи в компанията на самотата се усещаш най добре? -питам, аз.

-          Истинската поезия не иска празни приказки. Трябва действие за да има романтични стихове. -категорична е в извода си Поезията

-          Но, аз предпочитам любовта вместо теб, Поезио! Все пак сме двама с нея.

-          Може и така да е, нещастен човече. Но без мене няма истинска любов, няма докосване; няма и мечти…

-          Хайде, бе! – оспорвам думите на Поезията.

-          Ами като решиш да впечатлиш любимата до теб, нима ще и кажеш направо, че я харесваш и само толкова.

-          И какво като ѝ го кажа? – споря с Поезията.

-          Ами ще бъдеш излъган в очакванията си. Дамата дори и да си легне с теб, никога няма да те обикне.

-          Че, защо пък? – учуден съм, аз.

-          Когато устата моя заговори за любов, когато дамата дочуе моя зов…разтапя се и флиртът е готов! – рецитира умна, Поезията.

-          Ами? – споря и си мисля, че ако действам направо ще имам по-голям шанс.

Поезията  се усмихва на скептицизма ми  и заявява:

–        Любов без думи, без романтика и без мен не се получава. Две сълзи, капки две, връзката държи, цели векове… - рецитира ми Поезията.

–        Ти не беше ли тая, която обича самотата? Защо приказваш с мене? Точно с мен?

–        Ти ме обичаш! – каза ми Поезията.

–        Хайде, бе! – веднага оспорвам твърдението.

–        Ако не ме обичаше нямаше да разговаряш с мене. Досега да си затворил стихосбирката и да си се отказал от оня, закачлив стих, с който мислиш да впечатлиш любимата.

–        Ти си била много глупава, Поезио? – опитах се да лъжа, но не ми се получи.

–        Ако бях глупава, ти нямаше да се влюбиш. Нямаше и да отвориш и стихосбирката: „Всичко е любов“.

–        Хм! Предавам се, Поезио! – свивам позицията в отбрана.

–        Ами все пак реших да те ползвам! Хем няма да се усещаш толкова самотна, а и ще се забавляваш на опитите ми да впечатля момичето.

Поезията се усмихна, погледна ме. Бавно вмъкна пръсти в сърцето ми и избликна неудържимо, като ручей току що решил да превземе територия.

Превзе ме изцяло. Но най-важното е, че макар и самотна, Поезията докосна любимата, с която вече толкова много години сме женени по-любов

В.Софин 22.05.2025год.

 

 

Слънцето тъгува

                                                                                    

Тъгува Слънцето

докато споменът сънува.

Сърцето ми не се преструва.

Денят със мене се сбогува -

остави болката да ме целува!

В.Софин 21.05.2024год.

Времето е гълъб

 

                                                                                         

Времето е гълъб

Сърцето ми не иска да признае

мъката в която трябва да ридае…!

Вечни будни нощите с кошмара,

следват дните трудни в календара!

 

Времето е гълъб вечен, дето бяга.

Брои часовник, изминали години.

Запазила спомените ми в картини

болката, рисувана в сърцето ляга!

 

Отвън вятърът шуми в клонака.

Просторът стържещ глас налага.

В земята черна нахлул е мракът.

В очите мъката, събрала влага…!

В.Софин 21.05.2024год. 

Без чадър

                                                                                              

Без чадър

Ти! Да точно ти, дето си губиш времето в празни мисли за принцове, принцеси и лукс, в който мечтаеш да се потопиш. Огледай се и виж дъжда. Не всеки е с чадър. Не всеки се крие от капките му. Те падат, стичат се по лицето; намират място в косата, ушите, челото, носа и се смъкват към устата, която жадна за въздух ги поглъща. Капките се мушкат на топло във врата, който гостоприемен ги изпива. Дрехите подгизват. Обувките са пълни с вода. Те жвакат по пътя без да се срамуват, без да се срамуват, нито да се пазят, дори…

Стегнати до болка и без връзки. Обувките не мечтаят като теб за принцове, принцеси и лукс, който не разбират. Те не държат като теб чадър, който да ги предпазва от дъжда срещнат по пътя. Обувките вървят лишени от избор. Локвите не ги плашат. Стегнати доскоро връзките им падат. Обувките подгизнали се разпадат.

Свободни нозете, остават голи; нозете, които  изглеждат сякаш току що родени вече се без надзирател, който ги ограничава, спира, стяга, командва…

Те тръгват. Нозете вървят съвсем обосели, оскотели; вървят неразбрани от теб през калта, която ги милва, обгръща и дави. Те са щастливи. Избират живота, който ги води по пътя, където липсват мисли за принцове, принцеси и лукс без, който не могат.

Няма какво да изгубят.

Може би, защото мечтаят. Но приятелю мой, други мечти нозете си имат:

Дъждът, благодатен,

който не спира,

дето сълзите изпива;

дето знае избира -

приятен живота

без чадър, да разбира!

В.Софин 21.05.2024год.

 

Един от двамата

 

                                                                                   

Един от двамата

  Водата в басейна, колкото и да се опитваше да хване и задържи, не можа да ухапе петите.

Джапанките спасили петите самостоятелно зашляпаха по пода превзет от квадратни плочки. Два космати крака лишени от нерви се огледаха в гьола разлят пред тях. Отвън прозорецът изобщо не попречи на движението им. Очила снабдени с любопитни очи минаха покрай него и басейна, който се опитваше да стигне петите.

Не успя да ги ухапе и задържи, колкото и водата в него да кипеше от ярост.

Отвън на сухото очилата снабдени с любопитни женски очи, срещна погледа на мъжките, с които стигнали до консенсус взаимно разбраха, че басейн като този не заслужава вниманието им. Не за друго, а защото беше лишен от възможността да хване за петите и ухапе поне един от двамата влюбени!

В.Софин

20.05.2024год.

ГОШ - шеста глава: "Неочаквано приятелство"

                                                                              

Гош – шеста глава:

Неочаквано приятелство

         Трудно беше промъкването на Гош през гъсталаците на джунглата. На места пълзеше през трева достигаща човешки бой. Явно пътеката, която следваше беше оставена от диво животно. Може би звяр, който се е хранил с останките на жертвите бутнати от високото в пропастта, където по случайност Гош, беше оцелял.

Джунглата, където измъкването е почти невъзможно; където на всяка крачка дебнеше смъртта и, където единствено късметът помагаше. Но не винаги, защото Територията винаги пазеше ревниво  тайните си. Тайни, които само тя, знаеше. Малцина подозираха, какво става. Но, който навлезеше в джунглата не излизаше. Или оставяше нейде костите си изглозгани от свирепи животни или, ако късметът беше на негова страна достигаше до някое неизвестно племе, което неминуемо го принасяше в жертва. Гош вече се беше опарил. Научил урока си, той трябваше да избягва човешкото присъствие ако искаше да оцелее. Но имаше и вяра в него. Вяра, че някъде в другия край на Територията съществуваше приятелство, любов и живот, който си заслужаваше усилието. И ето, че сега Гош се промъкваше в джунглата като дивия звяр направил пътека в нея.

Влагата през деня беше непоносима. Въздухът, се дишаше трудно. Препятствията, които неминуемо се явяваха на всеки бил той човек или животно, караше потта да се стича на пътеката, която почти не личеше.

Звяр можеше да подуши следата и подгони жертвата си.

Гош усети, че нещо го дебне и се промъква към него. Налагаше се да ускори темпото. Но нямаше сили да се бори повече. За момент почти се предаде,  но миг, когато го стори и спря; видя труповете на майка си и баща си, захвърлени в Гетото.

Това му даде сила да продължи напред. Някаква огромна котка, може би пума го настигаше. Гош не знаеше, но плътта му скоро щеше да узнае. Той оставяше една почти невидима кървава следа по пътя си откъдето минаваше.

Съдбата мащеха трябваше да се намеси. А защо трябваше да го прави? Просто да остави Гош на звяра. Да, но тя имаше планове как да го стори. Виждаше и се прекалено човек оцелял няколко пъти да бъде оставен на произвола.

В тоя момент, когато всичко беше решено и пумата вече предвкусваше плячката си, в джунглата от, която нямаше измъкване прозвуча странно тръбене. Някой мощен, по-силен също беше наблизо.

Тревата, която достигаше човешки бой беше стъпкана от тропота на крака. Храсти и дървета, които бяха вдигнали кълнове за живот също намериха покоя си забити долу в пръстта. Пумата, която беше готова да скочи върху Гош, рязко се обърна и изчезна откъдето беше изпълзяла.

Стадо слонове явно тръгнали на водопой минаха на косъм до, Гош. Нищо не му сториха.  Изцяло обезводнен той ги последва. Слоновете направили голяма просека в джунглата се отдалечиха към река, която Гош не беше подозирал, че има на това място.

Изчака ги да се напият, но те не си тръгнаха, а останаха да борят жегата идваща от джунглата. Използваха хоботите си за баня. Пръскаха се като деца. Сцената  представляваше мила гледка. Малко слонче се беше отделило от майка си. Залисано от плодове, които висяха узрели покрай реката то се опита да се храни. Гош, който си мислеше, че се е отървал от пумата се втрещи. Внезапно скрита от очите на всички слонове, тя изскочи и се хвърли върху малкото слонче. Всичко беше загубено. Слоновете залисани в банята си видяха ставащото, но бяха далеч за да помогнат.

Пумата се опита да скочи върху гърба на слончето, което нададе уплашен рев, който преряза  джунглата като с трион.

Гош, който нямаше какво да губи се опита да отклони звяра към себе си. Нададе вик и се втурна безразсъдно към лапите на пумата. Раздразнена тя се опита да го отхвърли. Силата беше на нея страна, но не и умът, на човека свикнал да оцелява при трудни обстоятелства. Гош в движение беше успял да грабне счупен клон, с който се опита да предотврати нападението върху слончето. Гневът на майката слоница достигна до ушите му. Като танк, който тръгва внезапно и помита всичко по пътя си, тя се втурна да защити слончето. Пумата, която почти беше усетила жертвата си в зъбите изсъска и побягна. Всеки знае, че гневът на майката става огромен, когато нападнат рожбата ѝ.

Мина време докато нещата се успокоят. Скрит до скоро в джунглата и появил се на време Гош най- сетне беше успял да утоли жаждата си. Слоновете не го закачиха. Стори му се странно. Всички искаха главата му. Всички досега в Територията искаха да го принесат в жертва.

Единствено слоновете проявиха чувства към Гош. Трябваше да се възползва. Неочакваното приятелство, което срещна на това място забравено от Бога го изуми. Нямаше и друг избор. Тръгна след слоновете, които през деня се движеха в близост до реката. По пътя те намираха плодове, с които се хранеха. Гош следеше какво ядат слоновете, отбираше узрелите и също хапваше. Не смееше да стори това с други плодове, които слоновете избягваха. Джунглата беше опасно място за живеене. Но ако откриеш приятели, които да те пазят и, които да последваш може и да останеш жив.

Късметът, този невероятен на моменти изменчив, трябва да бъде с теб приятелю за да оцелееш!

Реката, която всеки ден утоляваше жаждата на стадото слонове и правеше разхладителните бани  се оказа, голяма. Но още и липсваше достатъчно пълноводност за да стане плавателна.

Гош знаеше, че идилията със слонското семейство едва ли ще продължи дълго. Надяваше се да надолу по течението реката да му даде шанс да плава. Вярно, нямаше лодка. Липсваше каквото и да било за да му помогне. Трябваше да намери начин. Спасението беше някъде напред пред него и той, трябваше да открие пътя към него.

Много скоро стадото пое в друга посока. Изчезнаха в джунглата. Гош ги последва, но когато разбра, че нямат намерение да се върнат при реката, реши, че мястото му е край нея. Вече се беше научил да отделя плодовете за ядене от отровните. А те се намираха само край брега на реката. Така, че изборът, който направи беше правилен.

Измина седмица. После втора, а на третата Гош разбра, че реката е увеличила притока на водите си.

Трябваше да измисли как да плава. Отстрани имаше места, на които реката беше изхвърлила паднали дървета, счупени клони.

Избра голям дънер, който макар и да не вдъхваше доверие беше определен от Гош като лодката на спасението. Видя доста зор докато го оттласне от брега и насочи по средата на реката. Счупен клон, който му помогна вместо весло допълваше екипировката на Гош. Колкото повече плаваше надолу,  реката ставаше голяма. Добре, че поне за момент ѝ липсваше мощно течение, което да подскаже, бързеите и водопадите напред.

Изморен от дневното си плаване по пътя към неизвестното през Територията, Гош видя, че на десния бряг на реката откъдето минаваше има селище. Мигове преди да се стъмни очите му уловиха колиби на брега. Няколко огньове пламтяха там и се зъбеха на идващата нощ. Неприятелски очи го съзряха. Чуха се викове. Полетяха стрели към него. Една прелетя и се заби пред Гош в дънера.

Дървото, лодка следващо течението на реката се беше отклонило близко до селището на неизвестните нападатели.

Гош нямаше избор. Или винаги съществуваше. Нужен беше не само нюх, не само съдбата мащеха да помага, но и ум, който не липсваше у Гош. Куражът му, че ще се справи реши положението. Гош се потопи във водата изостави плаващия дънер и се опита да доплува до другия бряг. Течението, което до тоя момент следваше някакви правила внезапно грабна тялото на Гош и го отнесе в появилите се бързеи. Няколко лодки от неизвестното племе го последваха. Плячката им се измъкваше под носа. А те бяха дали обет пред водния Бог на, който се кланяха. Трябваше да хванат Гош и го принесат в жертва. До болка познато за него. Вече се беше случвало. Както и това, че след бързеите на реката следваха водопади.

Въпреки, че хората от племето му подхвърлиха спасително въже за да помогнат, Гош не се възползва. Ядосани, хората на водния Бог решиха, че веднага трябва да бъде принесен в жертва. Стрелите с които обсипаха Гош почти бяха стигнали до него. Кожата му беше  настръхнала не само от хладината на реката, но и от страха, който го стягаше, докато те се сипеха във водата.

Ако се предадеше сега значи всичко е било напразно. Толкова труд за да мине през няколко от кръговете на ада. Почти стигнал спасителния бряг, където щастието го чакаше…

Миг преди да потъне и водата го погълне завинаги реката се раздвои. Точно по-средата ѝ  очите на Гош, съзряха остров. Късметът тази изменчива величина трябваше да се намеси. Някой трябваше да направи избор. Водопадът надолу, островът, или левия спокоен воден резервоар, където дебнеше спасението?

Гош не знаеше. Имаше ли път през водния ад? Може би Бога, който управляваше това място знаеше. Но време за размисъл липсваше.

Изтече в мига, точно, когато течението дръпна Гош към водопада и гибелта му…

А може би към спасението?

Съдбата мащеха наблюдаваше с интерес ставащото, но не се намеси…

В.Софин 20.05.2024год.

  

 

 

 

"Охлюв"

 

                                                                                       

Охлюв

   Ти пълзиш, приятелю! Опитваш се да минеш метър. Понякога ти се получава, но често не. Намират се превозни средства, които спират похода ти напред. Не защото са те видели, а защото си прекалено малък. Нищожен си! Лазиш в опит да достигнеш заветната  цел. Ако успееш да преминеш може и да хапнеш от росната тревица край пътя. Ако ли не, гумите на превозните средства, които са твоят най-голям враг връхлитат върху теб и пълзенето приключва. Остава малко мазно петно, което дъждът, който организира погребението ти, измива…

Друг, като теб, който не подозира случващото се на шосето също пълзи напред. Надушил е прясна тревица край пътя. Иска му се да хапне. Шансът му виси на косъм. Косъм, който превозните средства могат да прекъснат почти веднага. За късмет на пълзящия вече е вечер. Това не пречи на гумите да размазват нещата по -дъждовните шосета. Но косъмът си е косъм. Не се прекъсва и пълзящият успява да зарови рогца и уста в мократа тревица. Ще хапне и ще му се приспи. Ще се вмъкне на топло в къщичката си, която е направена от черупка и ще заспи.

Други като него нямали късмета ще останат временно като петна по мокрите шосета. Дъждът тоя приятел даващ крила на тревата да порасте, ще изтрие спомена за тях сякаш никога не са съществували.

Ами? Всеки тръгнал на път трябва да внимава за возилото си! Току виж, някой по голям, бърз и мощен го премаже на пътя като охлюв. Тогава всъщност дори и дъждът да се опитва, няма да може да изтрие завинаги петното оставено на шосето. Единствено изтрит ще бъде животът на тоя, който се е опитал да пълзи по-правилата му. Правилата, които днес никой, почти не спазва!

В.Софин 20.05.2024год.

 

ГОШ - пета глава: "Труден шанс"

 

                                                                                      

Гош-пета глава: „Труден шанс“

    Новите „Приятели“ на Гош, Скелетите без да проявяват особена грубост го отведоха в малък град скован изцяло от бараки. Тикнаха го и него в една такава и се оттеглиха на съвещание.

През един от процепите малко на брой, защото тази барака нямаше „очи“, които да виждат отвън слънцето, Гош видя и чу как се разгорещява дебатът вън. Мислеха как  да го убият.

„Защо пък, трябва да ме убиват!?“ – чудеше се той, но все пак успя да нададе ухо навън.

–         Предлагам да нахраним плъховете с него в пещерата в, която ги отглеждаме за храна. Тези твари от ден на ден стават по-големи… -включи се една от жените, жадна да види как изтича мъжка кръв.

–         Защо просто не подпалим бараката и да приключим. – обади се вождът на Скелетите.

–         Много лесно ще стане. Обаче няма как да видим ставащото вътре, а само ще чуем, писъци…

–         Всъщност писнало ми е от писъци. Какво ще кажете да го пуснем в джунглата и да го преследваме. Но с правила. Ще използваме за умъртвяването му единствено лъкове и стрели. Така забавата ще продължи по-дълго. -обади се и синът на вожда на Скелетите.

–         Мисля… -обади се един от най-възрастите членове на племето, да опитаме да го прогоним със стрелите си горе в планината откъдето няма връщане. Ще го принудим сам да скочи в пропастта. Хем ще бъде забавно, а и начин да изпуснем парата, защото от месец боговете ни, не са ни изпращали подарък паднал от водопада. Така те ще бъдат удовлетворени, а ние платили дълга си с жертва.

–         Вижда ми се справедливо. - одобри вождът на Скелетите изказването на стария човек.

–         Все пак не сме канибали. Правим това заради боговете, а не за прищявка наша…

Решили вече какво да направят решиха да нахранят Гош и да превържат раните му. Би било срамота да изпратят в такъв окаян вид, жертва при боговете. Като нищо те можеха да я отхвърлят и ги накажат с наводнение. Предстоеше дъждовен период, а Скелетите знаеха да търсят спасение само по върховете на скованите за живеене от тях, бараки.

Гош се опита да поспи. Стана му ясно, че главата му е сложена на дръвника. Какво пък!

„Утрото е по-мъдро от вечерта!“– промълвиха устните му преди да заспи.

В такова отчайващо положение и да спиш… Трудно е да се повярва. Но прекалените емоции бяха изчерпали докрай силите на Гош. Нужно беше да се възстанови. Особено, че и го превързаха. Нахраниха с плодове. Трябваше да бъде благодарен, че веднага още при водопада не го убиха…

На заранта му посочиха пътека пред гората водеща към неизвестна за Гош,  висока планина.

–         Тръгваш по-пътеката и не се отклоняваш. Всеки опит да го сториш ще бъде наказан със стрела от наша страна. Изкачваш се горе на върха на планината и ни чакаш…

Това беше заповедта на вожда на Скелетите. Гош беше принуден да я следва. Но щеше да се опита… Може би да избяга, но дали щеше да успее. Някъде там отвъд злокобната планина, която се налагаше да изкачи го чакаше неизвестното, което щеше да му донесе спасение. Дали Гош вярваше? Може би, защото тръгна по-указаната от вожда на племето, пътека.

По пътя се замисли. Сигурно има някакъв капан, който племето на Скелетите му готвеха. Много добре ги беше дочул снощи как разискваха да го убият.

„Обратен път няма! Или вървиш напред, или гориш!...“

Докато Гош вървеше по-тясната пътека към гибелта или спасението му хрумна да се отбие на едно място, където ушите му доловиха внезапен ромон на ручей.

Едва сторил обаче няколко крачки в тази посока и три стрели се забиха пред него. Гош се огледа. Не видя никого освен, трите стрели пред него.

  Високите корони на дърветата надвиснали над пътеката даваха изводи, че опасността го дебне наблизо.

Въпреки, че беше жаден се отказа. Краката му сами се върнаха на правилния път. Път, от който нямаше измъкване. Един последен откъдето нямаше връщане.

Въпреки всичко, Гош щеше да опита. Щеше да опита последния шанс, който му оставаше. Не му се искаше да бъде надупчен със стрели от племето. Просто налагаше се да прецени на място, къде да скочи. Ами в пропастта! От там никой никога не се е измъквал нито пък е оцелял.

Знаеше го, но избор нямаше.

Всеки сам прави личен избора си в живота. Дали да скочи или се върне. Но връщането назад не е покрита с лаври, а със срам.

Гош много добре знаеше нещата от живота в Гетото, за да се предаде точно тук горе на върха, където среща си даваха орли и соколи.

Горе вече той не губи време да чака племето да дойде и го довърши, а се огледа като мишка търсеща изход от капан. Някъде долу едва се виждаха корони на дървета. Всъщност не се виждаше долината, а само безкрайна джунгла. Някъде там през нея, човек ако успееше да стигне щеше и да се спаси.

Гош смъкна дрехата  от гърба си разпери я. Хвана краищата ѝ, засили се и скочи…

Дочу зад него проклятия. Племето на Скелетите не очакваше такъв обрат. Обикновено жертвата падаше на колене и със сълзи на очи, молеше за пощада. Гош беше омесен от друго тесто. Не случайно още като пеленаче беше останал сирак. Сираците или оцеляваха или умираха. Изборът си беше личен. Гош направи своя. Скочи и полетя. Всъщност не полетя, а падна като камък в пропастта към разперените долу разлистени клони на огромни дървета видели на това място какво ли не.

По него по-скоро от слабост, отколкото преценка излетяха стрели. Нито една не улучи жертвата. Гош падна и толкова. Може би друг герой ще го замести! Едва ли. Не всеки ден се раждат смели хора като Гош.

Именно затова съдбата мащеха доскоро безпощадна към него сега се показа,  благосклонна. Или може би го стори, за да се порадва още малко, още съвсем малко на незавидната предопределена участ за Гош.

Тялото му не попадна на нещо остро, което можеше да го прониже като шиш пържола. Там , където можеше да висне завинаги и вятърът да го изсуши на клоните на вековните дървета. Падна между многобройните храсталаци, които също бяха издигнали кълновете си към слънцето, което ги хранеше с лъчите си. Благодарение на разперената дреха въпреки контузиите и кръвта която обагри торса на Гош, които получи докато падаше в неизвестното, той оцеля. Известно време продължи да лежи безпомощен долу на тревата, от която на пръв поглед нямаше измъкване.

Когато дойде на себе си, а затова му бяха нужни часове, той се огледа. Тревата беше толкова висока, че се бе извисила над него. Вековните дървета, чиито дънери едва ли петима щяха да обхванат  се откроиха в очите му.

Стори му се..

„Не май се прецаках“. – мина бърза мисъл в главата му. Като, че ли на пръв поглед от тук нямаше измъкване. Непроходимо накъдето и да погледнеше. Зад него прозираше сянката на скалата от , чийто връх беше скочил. Пред него…

За момент погледна и видя съвсем мъничка пътека, явно направена от диви животни.

Трябваше да тръгне напред по нея или да изостави борбата си за оцеляване, и умре тук на спокойствие сред вековните дървета преживели много неща. Като и тия, които видя. Многобройни скелети и кости пръснати по- земята намиращи се, току под скалата, която гледаше в Гош, и явно му се усмихваше присмехулно. Не за друго, а защото почти беше решил да умре на това забравено от Бога, място.

Изправи се. Всяка кост по-нараненото му тяло крещеше за помощ. Но такава наблизо нямаше. Затова Гош, чиито устни се бяха слепили от жажда тръгна по- малката пътека с обраслата покрай нея висока трева към неизвестното, което щеше да го убие, или да го спаси като тикне в ръцете му щастието!

Територията беше огромна. Прекалено огромна и навсякъде в нея дебнеше смъртта готова винаги за нова жертва.

В.Софин 19.05.2024год.

 

 

Гащички

                                                                                                    

                                                                          

Гащички

      Откровено има всякакви гащички. Някои са украсени с дантела, изрязани за да показват щедро плътта на дамата; грамадни, които да я скриват от неблагоприятни мъжки погледи. Е, да, но и гащички копринени, памучни, вълнени и още какви ли не чудеса в които да се прехласва мъжкото око.

То ако, се сетим и очите са различни. Едно око харесва дантелата, друго се прехласва по жартиерата, ако я има естествено. Да кажем и за цвета, който също е различен. Гащички в  телесен цвят; такива белички с дантелчица накрая; гащички в синьо, лимонено жълто,  крещящо червено и дори черно. Всъщност може би всеки мъж бива изненадан с нещо ново, което го шокира.

Нещо секси и особено предизвикателно в леглото. И ако вашият любим е ревнив се почва:

–         За кого си се наконтила така, шафрантийо!? – е първата реакция на ревнивеца.

Естествено отказвате да признаете, че е за друг с думите:

–         Глупчо! Ако беше за друг нямаше да им видиш крещящото червено.

Любимият започва да се съмнява, когато на следващата вечер за втори път Вие сте облекли бели сатенени гащички. С дантелчица, която боде очите на мъжа, Ви.

–         Я да чуем какво е оправданието ти днес, скъпа?

Невинна като агънце на заколение казвате на мъжа си:

–         Нали все пак се налага веднъж на ден да сменям бельото си…!

Отговора на мъжа ви е безкомпромисен:

–         За кого го сменяш, шафрантийо?

Гледате вашия мъж в очите и отговаряте без да трепнете:

–         Глупчо! Естествено, че го сменям заради теб. За кого, другиго?

Мъжът Ви обаче сумти недоволно, клати обвиняващо глава и отвръща:

–         Ще я видим, тая работа. Рано или късно ще изплува истината. И тогава… и тогава…

Тука вие скъпа го прекъсвате безцеремонно:

–         И тогава, глупчо ще се разбере, че не ти изневерявам.

Това го успокоява за малко, защото успява без да трепне да свали от вас сатенените гащички с дантелчица по края и да ви люби така сякаш го прави за първи път. Нежно, мило и с внимание.

Но ето, че за да привлечете вниманието на мъжа ви и следващата вечер вече сте с черно бельо.

Мъжът ви забелязва промяната и пита:

–         Кой е умрял днес? Или може би любовникът ти предпочита черно?

Вие се засмивате, малко престорено и пускате муха, която почва да бръмчи в мозъка на любимия мъж:

–         Естествено. Можеше да се очаква от теб, такъв въпрос, скъпи. Никой не си е отишъл от тоя свят, но аз мога да си отида от тоя дом… Или по-добре да те изгоня. Ти да си отидеш!

Мъжът ви започва да сменя цвета на лицето си. Първо пребледнява, после леко зачервява бузи, накрая пламва и нищо не е в състояние да потуши гнева му.

–         Къде е говедото за което всяка вечер се киприш, шафрантийо? Сега ще му видя сметката.

Без да ви обръща внимание вашия ревнивец, рови в гардероба, търси усилено нещо изгубено под леглото; дори навира любопитен нос в хладилника, където освен продукти има и ракия. Когато не забелязва някъде в жилището дишащ мъж освен може би себе си и гърдите, с които поема въздух мъжът, Ви казва:

–         Казвай, къде е говедото? Само не ми разправяй глупости! Искам истината!

Вие стоите с готовност за еротични подвизи в прелестните си черни гащички. Мадона, която хвърля огън с очи, които са готови да изпепелят ревнивеца пред вас.

–         Ако искаш да знаеш, ти си това говедо, глупчо? Ако не бях аз да опитам да направя нещо, и разнообразя живота в леглото, щяхме да се разделим. Но като виждам глупавата ти ревнива физиономия ще го сторя…

–         Какво? – пита мъжът ви, вече с нисък гласец, бръмчащ като пияна винена мушица. -Какво ще направиш, скъпа?

Съвсем сериозна и докато се взирате в очите на ревнивото говедо, отвръщате:

–         Ще ти бия дузпата! Ясно?

Мъжът ви рухва или може, ако е побойник да тръгне да ви бие.

И като си помисли, човек всичко това заради едни черни сатенени гащички с дантела в края им,  но още не свалени.

Така, че дами, внимавайте с бельото си. Вярно тръпка е, но тръпката е за този, който има очи да види красотата не само на красиво изработените гащички, но и тая на жената, която ще люби.

В.Софин 19.05.2024год.