Разказ писан в дъждовно време

                                                                              

Разказ писан в дъждовно време…

     Неделен ден. Пълна скука. Отвън се сипе неспирен дъжд. Когато чух как капките се разбиват навън пред къщата ми на асфалтовия път, сънят внезапно споходи очите ми.

 Видях се да отивам към дълбока река над, която имаше мост. Вече стигнал там се сетих…

   Веднъж един читател, който беше чел от разказите ми, ме попита:

–         Как идва идеята за да напишете нещо стойностно, което да се хареса на повечето хора?

–         Ами, например… -усетих се да отговарям, аз. –например, решавам да напиша романтичен разказ. Какво правя? Намирам мост и дълбока река. Кисна отгоре му известно врече и чакам да ме осени идеята.

–         А, ако не пристигне? – дълбае в мислите ми читателят.

–         Няма страшно. Скачам от моста и готово.

–         Самоубивате се!?

–         Не! Давам шанс на романтичната идея да излезе наяве. Героят ми всъщност скача от моста…

Тука ме прекъсват:

–         Значи героят ви, се самоубива от несподелена любов?

–         Не! Героят ми прави опит, но не знае, че долу сред върбалака току до реката го наблюдават две хубави очи…

–         И Какво? Очите ли ще го спасят? – смее се развеселен читателят.

–         Не бързайте с изводите, читателю! Всъщност млада разведена жена с едно невръстно дете лови риба…

Тук отново, читателят ме прекъсва с ирония:

 

–         Не съм чувал по-тъпа история от тази.

Не обръщам внимание на иронията му и смело продължавам разказа си:

–         Именно тогава младият мъж намира воля в себе си, и скача за да приключи земния си път…

Но не му се удава, защото наблюдателна жената, която лови риба, съблича роклята си и  по-бельо скача и спасява главния герой на разказа.

-Хм! – сумти читателят и пита заинтригуван:

– А после?

–         Ами… Започва да вали дъжд, който кънти по-перилата на моста…

–         И после, после? – не издържа читателят надяващ се на бърза развръзка.

–         Какво не е ясно! Младата жена връща удавника от оня свят чрез изкуствено дишане…

–         А-а-а! Значи жената целува младежа?

–         Глупости! Дава му шанс за живот! Избор, който трябва да направи…

Отново ме прекъсват:

–         И, какъв е изборът му?

–         Щом идва на себе си младият мъж над когото полугола все още стои разведената жена в опит да го върне към живота, премигва не вярващ на очите си…

–         То и аз, ако видя полугола дама ще се учудя. – прекъсва ме читателят за сетен път.

Без да обърна внимание на думите му продължавам разказа си с думите на младия мъж:

–         Коя сте вие? Защо ми пречите да се махна от този свят в който няма любов, а само измама…

Младата жена разбира какво става в душата на младежа. Той явно е бил безумно влюбен, но отблъснат, може би от момичето, което е избрало друг...

–         Вижте, какво  младежо? Изслушайте ме преди да скочите отново в реката.

Лесно е да избягаш от проблемите си. Лесно да се откажеш от живота. Трудно е да запазиш самообладание и продължиш нататък…

–         И защо да го правя? Не е ли по лесно да приключа с агонията?

–         Лесно е разбира се. Но не е разумно. Аз самата бях влюбена, но мъжът ми излезе глупак и се хвърли в обятията на друга жена. Според вас трябваше ли да сложа край и да приключа? Нима не се раждаме на този свят за да опитаме не само сладостта, но и горчилката на живота? Аз всъщност имам малко дете за, което трябва да се грижа. Ти може би имаш възрастни родители, за които трябва да се грижиш… Така ги оставяш да проклинат деня, в който са те заченали…

Тези думи прозвучават от гласа на младата жена на един дъх, и докато намъкваше роклята върху себе си през глава, а младежът сякаш отново се раждаше за живот…

Отново ме прекъсва любопитен читателят:

–         Интересно! Не бях се замислял, че така може да се случат нещата. Тогава може би много от кандидат самоубийците не биха направили грешната стъпка да приключат земния си път набързо.

Без да мъча повече читателя продължавам да го обработвам с разказа си:

–         И така, двамата вече преживели ужаса на разочарованието, решават, всъщност съдбата решава вместо тях. Младежът чието име запазваме в тайна и младата разведена жена, която го спасява от гибел вече запознали се опитват да намерят нов път за себе си.

–         И намерили ли са пътя си? – прекъсва историята читателя, защото явно изгаря от нетърпение да чуе края на разказа.

–         Ами, както става понякога в приказките… И заживели двамата заедно. В добро и зло. В мир и любов до края на дните си. Имали и свои деца, но не забравили и първото, което било на жената от бившия ѝ мъж…

Внезапен тътен прозвучал отвън на улицата пред дома ми сложи край на съня ми. Отварям очи. Още вали. Сипе се неспирен дъжд, който плющи гръмовно по асфалта. Дъжд, който направи невъзможното да убие скуката ми разказвайки ми именно на сън този романтичен разказ написан, за чувствата на сърцето и любовта без, която не можем живя!

В.Софин 13.05.2024год.