Искрица истина в Рила планина

                                                                                             

Искрица истина в Рила планина.

      Неделен ден, който обещаваше да е хубав. Слънцето още на ранина се усмихваше сякаш канеше… Ами молеше ни, за обикновеното. Нейде горе планината Рила надзърташе с надежда в очите ни.

Пежакът на сина ми кротко дремеше в гаража без да подозира идеята, която се въртеше в слънчевото неделно утро.

За да си пишман турист не се иска много подготовка. Важното е да се облечем подходящо за пролетния сезон. Горе в царството на планината духат ветрове, които често сменят посоката си. Обикновено имат нахалството да проникват в дрехи, които мислят, че лятото е дошло.

Освен всичко тръгнали сме и без щеки. Тук долу може вече да сме забравили, че горе в планината още има сняг. Ако сме с неподходящи обувки като нищо можем не само да се измокрим, но и настинем.

    Нужна е малка раничка, която да побира най-необходими неща. Малко храна, допълнителна фланела, вода и кураж без, който едва ли ще тръгнем нагоре. Там, където орли, сняг и пролет са си дали среща.

Бързаме и ние. Седемте рилски езера са някъде там в посока град Сапарева Баня. Пежакът гълта километрите като на шега. Вижда малко зор нагоре към Паничище. Въпреки всичко успява да вземе за пет лева билет, за паркиране сред природата. Така де. И той има нужда да подиша чист, рилски въздух.

И понеже днес със сина ми сме пишман туристи, плащаме по двадесет и пет лева билети за лифта към хижа „Рилски езера“. Вятърът, който играе разлюлявайки клоните на смърчове, ели и мури не пречи на дрехите ни да се гушат търсейки малко топлинка струяща на моменти от раменете ни.

Пристигаме ударно. Мен здрави ръце ме хващат в движение при слизане. Синът ми се справя без проблеми.

Минаваме, хм… Покрай едно куче, което ни радва с добродушния си поглед. Хилим му се и ние. Хижа „Седемте езера“ е пред нас. На вратата ни среща фигурата на мечка направена от дърво. Не я закачаме. А имаме ли избор след като сме на нейна територия.

     Решаваме да се скрием зад хижата, вместо да следваме други туристи по- класическия маршрут. Ние избираме, езерото „Трилистника“ и другото от седемте, „Близнака“. Маршрутът е лек и постепенно се изкачва нагоре в близост до най-долното Рибно езеро. Над него пред погледите ни се материализира хижа „Седемте рилски езера. От горното езеро като водопад се стичат струи побеляла от ярост вода от топящите се наоколо снегове. Прозират очите на много пролетни билки, цветя, които ни радват с невероятно красивите си багри. Въздух, жега. Малки змии пълзящи по-скали… невероятни гледки. Водопади, които през лятото вече се успокояват в потоци…

Спираме за момент. Минзухари в синьо галят погледите ни, които прескачат по снега към склоновете на връх Харамията; после се връщат към езерото „Трилистника“; влизат в прозрачните му води и се наслаждават на малките гребени направени от немирния вятър играещ на това уникално по-красота, място.

Срещаме табели, които дават обяснения за езерото „Трилистника“. Отгоре към нас откъм другото езеро „Бъбрека“ идва група туристи. Поздравяваме ги. Мълчат. Само водачът им откликва на чист български с поздрав.

„Тия сигурно са неми!“ – идва иронична мисъл за другите в главата ми. Така като ги гледам май повече приличат на пишман туристи отколкото като нас със сина ми.

И ето, че ушите ми улавят руска реч.

Виж ти! Дошли тук в България, а не поздравяват. А и облечени сякаш са тръгнали по музеи, а не в лоното на Рила планина.

Абе личи си школата. Пишман туристи без подготовка. Групата с неизвестните, които предполагам са от Украйна продължават надолу към хижа „Рибни езера“. Ние пък намираме другото от седемте, „Близнака“.

Нашата посока е към скалистия връх Харамията, в чиито поли още се мотае скрит на топло от вятъра, оцелял сняг.

Хапваме под погледа на езерни води, които ни смущават не само с бистротата си, но и със сенките играещи вътре в тях.

Синът ми прави обичайната подготовка на дрона си, който не отказва да направи разходка до най- близките склонове и била; до красиви водопади стичащи се по скалите, и мушкащи се в снега. Последният ги промушваше под него, и после допълваше с вода езерото „Близнака“. И то също участваше в пързалката. Мушкаше се под направени от хора мостчета, намираше друг водопад и слизаше на гости в „Трилистника“. Еха! Красота, която дронът на сина ми засне.

Време е за изкачване. За да не мокрим крака в снега по обичайния маршрут към горното езеро, което е „Бъбрека“ се стараем да пълзим по скалите отстрани на „Близнака. Донякъде успяваме. Срещам момиче, което ме поздравява на английски. Поздравявам го и аз, но на български. Така де! Езикът си е език, но нашия не си го давам!

Вече горе виждаме доста туристи, които се разхождат  различни посоки. Някои в далечината се виждат да щурмуват пътя към езеро „Окото“. Други в обратна посока към лифта и хижа „Седемте езера“. Правим снимки за спомен. Отстрани на езеро „Бъбрека“ са успели да цъфнат изящно в синьото си, многобройни минзухари. Водите на „Бъбрека“ са приютили част от топящия сняг, който изглежда като непревзимаем остров.

   Туристи разхождащи се покрай бреговете. И пътека, която хващаме за лифта. Искрица истина, която не трябва да се пренебрегва. Иначе нали в днешния ден бяхме пишман туристи като нищо можеше да ни се наложи да ходим пеша. Вярно е и другото. Ходихме, но на разходка, а не на туризъм.

Успяваме да стигнем до колата, долу. Добре, че при слизане, всъщност скачане от лифта бях хванат от здравите ръце на служителя там.

От толкова уникални рилски  гледки, а може би и от вятъра отнемащ от топлинката в мене, бях замръзнал. Опомних се чак в Пежака. Той беше успял не само да се сгрее от лъчите на слънцето, но и може би да преспи докато ни чакаше. Синът врътна ключа. Пежакът се събуди с ръмжене. Кимна ни да се качим и после се втурна надолу по-асфалтирания път водещ към град Сапарева баня.

После е ясно. Пишман туриста в мое лице и синът ми Боян, успяваме да паркираме в гаража от който сутринта бяхме тръгнали. Може би към искрата истина, надеждата, че сме успели и този път да излъжем природата. Поне за малко, не повече. Защото планината може да излъже всеки тръгнал нагоре без екипировка и да отреже пътя му за връщане.

В.Софин 28.05.2024год.