ГОШ - пета глава: "Труден шанс"

 

                                                                                      

Гош-пета глава: „Труден шанс“

    Новите „Приятели“ на Гош, Скелетите без да проявяват особена грубост го отведоха в малък град скован изцяло от бараки. Тикнаха го и него в една такава и се оттеглиха на съвещание.

През един от процепите малко на брой, защото тази барака нямаше „очи“, които да виждат отвън слънцето, Гош видя и чу как се разгорещява дебатът вън. Мислеха как  да го убият.

„Защо пък, трябва да ме убиват!?“ – чудеше се той, но все пак успя да нададе ухо навън.

–         Предлагам да нахраним плъховете с него в пещерата в, която ги отглеждаме за храна. Тези твари от ден на ден стават по-големи… -включи се една от жените, жадна да види как изтича мъжка кръв.

–         Защо просто не подпалим бараката и да приключим. – обади се вождът на Скелетите.

–         Много лесно ще стане. Обаче няма как да видим ставащото вътре, а само ще чуем, писъци…

–         Всъщност писнало ми е от писъци. Какво ще кажете да го пуснем в джунглата и да го преследваме. Но с правила. Ще използваме за умъртвяването му единствено лъкове и стрели. Така забавата ще продължи по-дълго. -обади се и синът на вожда на Скелетите.

–         Мисля… -обади се един от най-възрастите членове на племето, да опитаме да го прогоним със стрелите си горе в планината откъдето няма връщане. Ще го принудим сам да скочи в пропастта. Хем ще бъде забавно, а и начин да изпуснем парата, защото от месец боговете ни, не са ни изпращали подарък паднал от водопада. Така те ще бъдат удовлетворени, а ние платили дълга си с жертва.

–         Вижда ми се справедливо. - одобри вождът на Скелетите изказването на стария човек.

–         Все пак не сме канибали. Правим това заради боговете, а не за прищявка наша…

Решили вече какво да направят решиха да нахранят Гош и да превържат раните му. Би било срамота да изпратят в такъв окаян вид, жертва при боговете. Като нищо те можеха да я отхвърлят и ги накажат с наводнение. Предстоеше дъждовен период, а Скелетите знаеха да търсят спасение само по върховете на скованите за живеене от тях, бараки.

Гош се опита да поспи. Стана му ясно, че главата му е сложена на дръвника. Какво пък!

„Утрото е по-мъдро от вечерта!“– промълвиха устните му преди да заспи.

В такова отчайващо положение и да спиш… Трудно е да се повярва. Но прекалените емоции бяха изчерпали докрай силите на Гош. Нужно беше да се възстанови. Особено, че и го превързаха. Нахраниха с плодове. Трябваше да бъде благодарен, че веднага още при водопада не го убиха…

На заранта му посочиха пътека пред гората водеща към неизвестна за Гош,  висока планина.

–         Тръгваш по-пътеката и не се отклоняваш. Всеки опит да го сториш ще бъде наказан със стрела от наша страна. Изкачваш се горе на върха на планината и ни чакаш…

Това беше заповедта на вожда на Скелетите. Гош беше принуден да я следва. Но щеше да се опита… Може би да избяга, но дали щеше да успее. Някъде там отвъд злокобната планина, която се налагаше да изкачи го чакаше неизвестното, което щеше да му донесе спасение. Дали Гош вярваше? Може би, защото тръгна по-указаната от вожда на племето, пътека.

По пътя се замисли. Сигурно има някакъв капан, който племето на Скелетите му готвеха. Много добре ги беше дочул снощи как разискваха да го убият.

„Обратен път няма! Или вървиш напред, или гориш!...“

Докато Гош вървеше по-тясната пътека към гибелта или спасението му хрумна да се отбие на едно място, където ушите му доловиха внезапен ромон на ручей.

Едва сторил обаче няколко крачки в тази посока и три стрели се забиха пред него. Гош се огледа. Не видя никого освен, трите стрели пред него.

  Високите корони на дърветата надвиснали над пътеката даваха изводи, че опасността го дебне наблизо.

Въпреки, че беше жаден се отказа. Краката му сами се върнаха на правилния път. Път, от който нямаше измъкване. Един последен откъдето нямаше връщане.

Въпреки всичко, Гош щеше да опита. Щеше да опита последния шанс, който му оставаше. Не му се искаше да бъде надупчен със стрели от племето. Просто налагаше се да прецени на място, къде да скочи. Ами в пропастта! От там никой никога не се е измъквал нито пък е оцелял.

Знаеше го, но избор нямаше.

Всеки сам прави личен избора си в живота. Дали да скочи или се върне. Но връщането назад не е покрита с лаври, а със срам.

Гош много добре знаеше нещата от живота в Гетото, за да се предаде точно тук горе на върха, където среща си даваха орли и соколи.

Горе вече той не губи време да чака племето да дойде и го довърши, а се огледа като мишка търсеща изход от капан. Някъде долу едва се виждаха корони на дървета. Всъщност не се виждаше долината, а само безкрайна джунгла. Някъде там през нея, човек ако успееше да стигне щеше и да се спаси.

Гош смъкна дрехата  от гърба си разпери я. Хвана краищата ѝ, засили се и скочи…

Дочу зад него проклятия. Племето на Скелетите не очакваше такъв обрат. Обикновено жертвата падаше на колене и със сълзи на очи, молеше за пощада. Гош беше омесен от друго тесто. Не случайно още като пеленаче беше останал сирак. Сираците или оцеляваха или умираха. Изборът си беше личен. Гош направи своя. Скочи и полетя. Всъщност не полетя, а падна като камък в пропастта към разперените долу разлистени клони на огромни дървета видели на това място какво ли не.

По него по-скоро от слабост, отколкото преценка излетяха стрели. Нито една не улучи жертвата. Гош падна и толкова. Може би друг герой ще го замести! Едва ли. Не всеки ден се раждат смели хора като Гош.

Именно затова съдбата мащеха доскоро безпощадна към него сега се показа,  благосклонна. Или може би го стори, за да се порадва още малко, още съвсем малко на незавидната предопределена участ за Гош.

Тялото му не попадна на нещо остро, което можеше да го прониже като шиш пържола. Там , където можеше да висне завинаги и вятърът да го изсуши на клоните на вековните дървета. Падна между многобройните храсталаци, които също бяха издигнали кълновете си към слънцето, което ги хранеше с лъчите си. Благодарение на разперената дреха въпреки контузиите и кръвта която обагри торса на Гош, които получи докато падаше в неизвестното, той оцеля. Известно време продължи да лежи безпомощен долу на тревата, от която на пръв поглед нямаше измъкване.

Когато дойде на себе си, а затова му бяха нужни часове, той се огледа. Тревата беше толкова висока, че се бе извисила над него. Вековните дървета, чиито дънери едва ли петима щяха да обхванат  се откроиха в очите му.

Стори му се..

„Не май се прецаках“. – мина бърза мисъл в главата му. Като, че ли на пръв поглед от тук нямаше измъкване. Непроходимо накъдето и да погледнеше. Зад него прозираше сянката на скалата от , чийто връх беше скочил. Пред него…

За момент погледна и видя съвсем мъничка пътека, явно направена от диви животни.

Трябваше да тръгне напред по нея или да изостави борбата си за оцеляване, и умре тук на спокойствие сред вековните дървета преживели много неща. Като и тия, които видя. Многобройни скелети и кости пръснати по- земята намиращи се, току под скалата, която гледаше в Гош, и явно му се усмихваше присмехулно. Не за друго, а защото почти беше решил да умре на това забравено от Бога, място.

Изправи се. Всяка кост по-нараненото му тяло крещеше за помощ. Но такава наблизо нямаше. Затова Гош, чиито устни се бяха слепили от жажда тръгна по- малката пътека с обраслата покрай нея висока трева към неизвестното, което щеше да го убие, или да го спаси като тикне в ръцете му щастието!

Територията беше огромна. Прекалено огромна и навсякъде в нея дебнеше смъртта готова винаги за нова жертва.

В.Софин 19.05.2024год.