ГОШ - шеста глава: "Неочаквано приятелство"

                                                                              

Гош – шеста глава:

Неочаквано приятелство

         Трудно беше промъкването на Гош през гъсталаците на джунглата. На места пълзеше през трева достигаща човешки бой. Явно пътеката, която следваше беше оставена от диво животно. Може би звяр, който се е хранил с останките на жертвите бутнати от високото в пропастта, където по случайност Гош, беше оцелял.

Джунглата, където измъкването е почти невъзможно; където на всяка крачка дебнеше смъртта и, където единствено късметът помагаше. Но не винаги, защото Територията винаги пазеше ревниво  тайните си. Тайни, които само тя, знаеше. Малцина подозираха, какво става. Но, който навлезеше в джунглата не излизаше. Или оставяше нейде костите си изглозгани от свирепи животни или, ако късметът беше на негова страна достигаше до някое неизвестно племе, което неминуемо го принасяше в жертва. Гош вече се беше опарил. Научил урока си, той трябваше да избягва човешкото присъствие ако искаше да оцелее. Но имаше и вяра в него. Вяра, че някъде в другия край на Територията съществуваше приятелство, любов и живот, който си заслужаваше усилието. И ето, че сега Гош се промъкваше в джунглата като дивия звяр направил пътека в нея.

Влагата през деня беше непоносима. Въздухът, се дишаше трудно. Препятствията, които неминуемо се явяваха на всеки бил той човек или животно, караше потта да се стича на пътеката, която почти не личеше.

Звяр можеше да подуши следата и подгони жертвата си.

Гош усети, че нещо го дебне и се промъква към него. Налагаше се да ускори темпото. Но нямаше сили да се бори повече. За момент почти се предаде,  но миг, когато го стори и спря; видя труповете на майка си и баща си, захвърлени в Гетото.

Това му даде сила да продължи напред. Някаква огромна котка, може би пума го настигаше. Гош не знаеше, но плътта му скоро щеше да узнае. Той оставяше една почти невидима кървава следа по пътя си откъдето минаваше.

Съдбата мащеха трябваше да се намеси. А защо трябваше да го прави? Просто да остави Гош на звяра. Да, но тя имаше планове как да го стори. Виждаше и се прекалено човек оцелял няколко пъти да бъде оставен на произвола.

В тоя момент, когато всичко беше решено и пумата вече предвкусваше плячката си, в джунглата от, която нямаше измъкване прозвуча странно тръбене. Някой мощен, по-силен също беше наблизо.

Тревата, която достигаше човешки бой беше стъпкана от тропота на крака. Храсти и дървета, които бяха вдигнали кълнове за живот също намериха покоя си забити долу в пръстта. Пумата, която беше готова да скочи върху Гош, рязко се обърна и изчезна откъдето беше изпълзяла.

Стадо слонове явно тръгнали на водопой минаха на косъм до, Гош. Нищо не му сториха.  Изцяло обезводнен той ги последва. Слоновете направили голяма просека в джунглата се отдалечиха към река, която Гош не беше подозирал, че има на това място.

Изчака ги да се напият, но те не си тръгнаха, а останаха да борят жегата идваща от джунглата. Използваха хоботите си за баня. Пръскаха се като деца. Сцената  представляваше мила гледка. Малко слонче се беше отделило от майка си. Залисано от плодове, които висяха узрели покрай реката то се опита да се храни. Гош, който си мислеше, че се е отървал от пумата се втрещи. Внезапно скрита от очите на всички слонове, тя изскочи и се хвърли върху малкото слонче. Всичко беше загубено. Слоновете залисани в банята си видяха ставащото, но бяха далеч за да помогнат.

Пумата се опита да скочи върху гърба на слончето, което нададе уплашен рев, който преряза  джунглата като с трион.

Гош, който нямаше какво да губи се опита да отклони звяра към себе си. Нададе вик и се втурна безразсъдно към лапите на пумата. Раздразнена тя се опита да го отхвърли. Силата беше на нея страна, но не и умът, на човека свикнал да оцелява при трудни обстоятелства. Гош в движение беше успял да грабне счупен клон, с който се опита да предотврати нападението върху слончето. Гневът на майката слоница достигна до ушите му. Като танк, който тръгва внезапно и помита всичко по пътя си, тя се втурна да защити слончето. Пумата, която почти беше усетила жертвата си в зъбите изсъска и побягна. Всеки знае, че гневът на майката става огромен, когато нападнат рожбата ѝ.

Мина време докато нещата се успокоят. Скрит до скоро в джунглата и появил се на време Гош най- сетне беше успял да утоли жаждата си. Слоновете не го закачиха. Стори му се странно. Всички искаха главата му. Всички досега в Територията искаха да го принесат в жертва.

Единствено слоновете проявиха чувства към Гош. Трябваше да се възползва. Неочакваното приятелство, което срещна на това място забравено от Бога го изуми. Нямаше и друг избор. Тръгна след слоновете, които през деня се движеха в близост до реката. По пътя те намираха плодове, с които се хранеха. Гош следеше какво ядат слоновете, отбираше узрелите и също хапваше. Не смееше да стори това с други плодове, които слоновете избягваха. Джунглата беше опасно място за живеене. Но ако откриеш приятели, които да те пазят и, които да последваш може и да останеш жив.

Късметът, този невероятен на моменти изменчив, трябва да бъде с теб приятелю за да оцелееш!

Реката, която всеки ден утоляваше жаждата на стадото слонове и правеше разхладителните бани  се оказа, голяма. Но още и липсваше достатъчно пълноводност за да стане плавателна.

Гош знаеше, че идилията със слонското семейство едва ли ще продължи дълго. Надяваше се да надолу по течението реката да му даде шанс да плава. Вярно, нямаше лодка. Липсваше каквото и да било за да му помогне. Трябваше да намери начин. Спасението беше някъде напред пред него и той, трябваше да открие пътя към него.

Много скоро стадото пое в друга посока. Изчезнаха в джунглата. Гош ги последва, но когато разбра, че нямат намерение да се върнат при реката, реши, че мястото му е край нея. Вече се беше научил да отделя плодовете за ядене от отровните. А те се намираха само край брега на реката. Така, че изборът, който направи беше правилен.

Измина седмица. После втора, а на третата Гош разбра, че реката е увеличила притока на водите си.

Трябваше да измисли как да плава. Отстрани имаше места, на които реката беше изхвърлила паднали дървета, счупени клони.

Избра голям дънер, който макар и да не вдъхваше доверие беше определен от Гош като лодката на спасението. Видя доста зор докато го оттласне от брега и насочи по средата на реката. Счупен клон, който му помогна вместо весло допълваше екипировката на Гош. Колкото повече плаваше надолу,  реката ставаше голяма. Добре, че поне за момент ѝ липсваше мощно течение, което да подскаже, бързеите и водопадите напред.

Изморен от дневното си плаване по пътя към неизвестното през Територията, Гош видя, че на десния бряг на реката откъдето минаваше има селище. Мигове преди да се стъмни очите му уловиха колиби на брега. Няколко огньове пламтяха там и се зъбеха на идващата нощ. Неприятелски очи го съзряха. Чуха се викове. Полетяха стрели към него. Една прелетя и се заби пред Гош в дънера.

Дървото, лодка следващо течението на реката се беше отклонило близко до селището на неизвестните нападатели.

Гош нямаше избор. Или винаги съществуваше. Нужен беше не само нюх, не само съдбата мащеха да помага, но и ум, който не липсваше у Гош. Куражът му, че ще се справи реши положението. Гош се потопи във водата изостави плаващия дънер и се опита да доплува до другия бряг. Течението, което до тоя момент следваше някакви правила внезапно грабна тялото на Гош и го отнесе в появилите се бързеи. Няколко лодки от неизвестното племе го последваха. Плячката им се измъкваше под носа. А те бяха дали обет пред водния Бог на, който се кланяха. Трябваше да хванат Гош и го принесат в жертва. До болка познато за него. Вече се беше случвало. Както и това, че след бързеите на реката следваха водопади.

Въпреки, че хората от племето му подхвърлиха спасително въже за да помогнат, Гош не се възползва. Ядосани, хората на водния Бог решиха, че веднага трябва да бъде принесен в жертва. Стрелите с които обсипаха Гош почти бяха стигнали до него. Кожата му беше  настръхнала не само от хладината на реката, но и от страха, който го стягаше, докато те се сипеха във водата.

Ако се предадеше сега значи всичко е било напразно. Толкова труд за да мине през няколко от кръговете на ада. Почти стигнал спасителния бряг, където щастието го чакаше…

Миг преди да потъне и водата го погълне завинаги реката се раздвои. Точно по-средата ѝ  очите на Гош, съзряха остров. Късметът тази изменчива величина трябваше да се намеси. Някой трябваше да направи избор. Водопадът надолу, островът, или левия спокоен воден резервоар, където дебнеше спасението?

Гош не знаеше. Имаше ли път през водния ад? Може би Бога, който управляваше това място знаеше. Но време за размисъл липсваше.

Изтече в мига, точно, когато течението дръпна Гош към водопада и гибелта му…

А може би към спасението?

Съдбата мащеха наблюдаваше с интерес ставащото, но не се намеси…

В.Софин 20.05.2024год.