Мамо защо? " Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                         

Мамо защо?

 

Като гледам мама и татко, толкова са порасли. Питам мама:

–         Ами вие с татко, винаги ли сте били големи? – и преди да чуя отговора и, я засипвам с нови въпроси:

–         Мамо, ти била ли си момиченце, а татко, момченце?

Мама каза, че са били и двамата, малки. Хич не ми се вярва като ги гледам едни такива големи.

–         А на детска градина, ходила ли си?

Мама каза, че  е ходила. Татко също потвърди. Абе съмнителна работа. Като са ходили, защо не ходят пак?

Мама каза, че само малките деца отиват на детска градина. Видя ми се несправедливо, но трябвало някой да ходи и на работа.

Мама каза, че трябва да науча буквата „Р“.  Аз си я знам, но нарочно я сменям с „Л“.

-          Кажи риба? -заповяда, мама. Тя очакваше да кажа Либа, но аз  се сетих за сом. Мама не се хвана както казва татко на въдицата. Нямало в сома, буквата „Р“. Въобще големите уж се имат за умни, а отговарят трудно на въпросите ми.

Питам мама, откъде са ме взели.

–         От кой магазин ме купихте мамо?

Вместо да отговори на въпроса ми, тя каза, че не са ме купили. Били ме родили.

–         Кой ме е родил, мамо! Татко ли?

–         Не, скъпа! Татковците не раждат. Само майките.

–         Значи теб мамо баба те е родила? Така ли е?

–         Разбира се. Да не мислиш, че някой щъркел ме е спуснал през комина и баба ти, която още не е била запалила огън ме е хванала.

–         А така ли беше? – питам аз и гледам мама, която се смее. Защо го прави като, че ли това е смешно. Та баба е стара как така ще хване мама която е голяма?

Мама обясни отново, че се е родила мъничка и тогава баба ми била млада като нея.

–         Това не обяснява какво е правил татко в тоя момент? – питам аз нищо не разбрала.

–         Татко ти вече се беше родил, но в друга къща. – обясни ми мама.

Пък аз, която нищо не разбрах попитах:

–         А защо не се е родил в нашата къща, а някъде другаде?

Мама каза, че от толкова въпроси, които и бях задала не могла да мисли какво да ми каже. Уж знае всичко, а не може да ми отговори!? Съмнителна работа.

 Виж при татко е друго. Реших да го попитам и него.

–         Татко аз винаги ли съм била принцеса. Още от раждането ли?

Татко отговори без да се запъва като мама.

–         Естествено, мила! Още от раждането.

–         А ти или мама ме родихте?

Тук малко се запъна, но все пак отвърна, че мама ме е родила. После ме попита откъде са тия въпроси в моята малка, умна главица. Отговорих му, че в детската градина сме си говорили с децата. Всяко от тях беше дало различни отговори. Някои щъркелът ги бил донесъл, други били родени, а имало и осиновени…

–         Ами така е – смънка татко хванат неподготвен. Всеки се е родил, а някои са осиновени.

–         Значи осиновените са спуснати от щъркелите, татко! Стана ми ясно.

Татко отказа да спори с мен. Ами с принцеса трудно се спори.

Подозирам, че не искат да ми кажат истината. Но аз като порасна… ей! Няма и да ги питам. Ще си родя бебе и ще си е само за мене.

В тоя момент се сетих за дядо и баба на двора. Седнали на пейката под черешата си приказват.

–         Бабо ти кога доведе дядо вкъщи? Когато беше малка и си играехте на улицата и си го осиновила?

Баба се засмя сякаш бях казала нещо смешно. Напротив, бях сериозна и исках веднага отговор.

Вместо баба отговори дядо:

–         Бяхме млади като майка ти и татко ти, когато се запознах с баба ти. После се оженихме и дойдох да живея при нея, защото нямах жилище.

–         Значи баба те е купила! – заявих аз и никакво обяснение повече не пожелах да чуя и от двамата. Те се засмяха, погледнаха ме и ме изпратиха да си лягам.

–         Първо искам приказка, дядо! – измънках аз с цел да задам нови въпроси. Но дядо, каза, че тази вечер трябвало да ми чете мама. Хубаво! Да ама мама не иска да отговаря на въпросите ми. А те са толкова много. Цял куп. Как така няма да узная, защо луната свети; защо слънцето грее и свети през деня. Не може ли да е винаги светло, и защо трябва да се спи като има толкова много интересни неща за правене?

Естествено мама като чу въпросите, каза, че съм още малка и първо трябва да се наспя и порасна пък тогава да задам въпросите си. Все пак не е честно. Аз искам да узная нещата сега, а не утре…

Да, но с мама не се спори. Прочете ми приказката за крадливия вятър дето отмъквал брашното на мелничаря и после като ме целуна за лека нощ, загаси лампата и затвори вратата на стаята ми.

Останах сама с куклата Мими, която също отказа да отговори на въпроса ми:

–         Мими, а теб кой те е донесъл? Дядо Коледа или си била родена?

В. Софин 12.06.2024год.

 

Щастливия буквар

 

                                                                                          

Щастливия буквар

Не бе фашист нито господар,

но приятел, който бе ми дал

картинки с букви във буквар

да чета и сричам ги без жал!

 

Беше първият добър другар -

буквар дето всичко е видял.

Усмивките, които бе събрал -

учителят с щастливия буквар.

В.Софин 

Карантина - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                         

                                                                            Карантина

            Една вечер мама каза, че утре няма да ме води на детска градина. Тъкмо си бях намерила приятелка, с която не си дърпахме косите, не бъркахме по-нослетата, и не кихахме в лицето на другите деца.

Всъщност засиях от радост. Мама забеляза, че се смея щастливо и ми каза:

–         Не се радвай! Обявиха карантина в детската градина. Имало болни деца от коклюш.

–         Какво е това, ко… ко… люш? – не можах да го изрека аз.

Мама каза, че това било магарешка кашлица. Че нима в детската градина има магарета?

И всичките те, кашлят!?

Мама каза, че съм още малка да разбера, но, сега съм имала късмет, и трябвало да си остана вкъщи.

–         А Катето от детската площадка ще дойде ли да си играем? – попитах, но уви ми отказаха.

За момент мама реши проблема като ми пусна на телевизора филмчето за „Маша и мечока“ Като го пусна и ми се искаше да не свършва. Да, но мама каза, че трябвало да се обядва. Че после и да се вечеря, нали?

Не бях съгласна, но с мама не може да се спори.

Следобеда трябвало да се спи.

–         А не може ли, приказка?- поисках аз, но мама ми отказа. Имала работа онлайн. Това последното не ми стана ясно, но сигурно е така. Не всеки ден била онлайн на работа.

За да е сигурна, че няма да избягам на улицата заръча на дядо да ме пази. Поисках да ми прочете за Алиса.

Дядо се почеса, помисли, помисли и накрая не издържа и ме попита:

–         Коя беше тая Алиса, че нещо съм я забравил?

Виж го ти, дядо! Колкото повече остарява, повече забравя. Връчих му книжката за „Алиса в Огледалния свят“. Тъкмо я зачете и взе, че заспа. Дали пък буквите не го измориха?

Оставих го да спи пък аз се измъкнах тихо на двора. Подгоних котката на съседите. Дори я последвах на улицата. И тъкмо да я хвана, друга една ръка ме хвана.

    Мама, която не спи никога докато работи взела, че проверила дали съм си в стаята. Като видяла дядо да спи не губила време, а изскочила навън. Тъкмо навреме за да ме хване за ръката. Скара ми се.

–         Какво ще кажем на татко ти, като се прибере довечера вкъщи? Че си била непослушно момиче? Избягала си сама на улицата?

–         Ами мамо, няма да му кажем нищо. Нека си остане между нас.

Често бях слушала тия думи между дядо и баба „Да си остане между нас“.

При мама, такива неща не вървят.

Оплака се на татко и му каза, че нямало кой да ме гледа вкъщи. Да бил ме взел на работа с него. Зарадвах се, но татко отказа.

–         Защо не я вземеш, ти? -пребори се той за свободата си.

–         Че какво пък! Ще я взема, аз тая твоя, принцеса. И ще видим! -закани се мама да ме сложи на място.

Попитах я какво е това място, но тя ми каза, че утре ще разбера.

На другата сутрин мама ме облече, среши ме, направи ме принцеса и ме отведе с нея на работа.

–         Ура! Вече съм голяма и ще работя с мама! – радвах се аз, но мама изгаси радостта ми с думите:

–         Софи, чуваш  ли ме? Сега ти давам телефона си. Пускам ти, на него да гледаш „Маша и мечока“, докато аз работя на компютъра. Стой тихо и не прави пакости, че ще ни изгонят и двете да си ходим вкъщи.

–         Ами нали си ни е по-добре у дома? – казах аз, но мама ме предупреди да бъда послушна. Иначе, каза тя, довечера нямало да ми чете, приказка.

Лесно им е на възрастните да заплашват. И искат от нас малките да слушаме. Само едно не ми стана ясно, кога ще ме послушат и мен!?  Вместо вечер: „сега няма да ти чета“, с „ще ти чета винаги мила, когато поискаш!“

    Друг път! Това съм го слушала толкова пъти. Може би, колкото са пръстите на ръчичките и на крачетата ми. Ами и аз не знам? Мама още не ме е научила да броя!

Каза ми, че в детската градина щели да ме научат. Да ама, кога? Нали си имат там магарешка кашлица? Сигурно нея, броят!?

   Погледах „Маша и мечока“, но ми омръзна. Взех, че се зазяпах през прозореца. Отвън беше интересно. Много повече, защото минаваха коли и хора като мравки. Много коли и мравки. Едни пресичат улицата, други чакат трамвая… интересно докато мама забеляза, че се опитах да отворя прозореца. Тутакси ме улови за ръчичката и ми нареди да гледам „Маша и мечока“.

–         Мамо искам вкъщи! -зароних сълзи, които ядосаха мама. Но нямаше какво да прави. Обади се, че ще работи онлайн.

–         А какво е това, - попитах я аз, но пак ми каза, че съм още малка да го разбера.

Най-после и ние с мама на трамвая за вкъщи. Гледам през прозореца, как се движат улиците и дърветата отвън. Запитах мама:

–         Мамо, а защо дърветата бягат, а и улиците с тях?

Пак чух, че съм малка още, но не бях съгласна, защото ѝ казах за дядо.

–         Дядо пък е още по-малък, защото не беше чувал за Алиса.

–         Коя, Алиса? – ненадейно и за мен попита, мама.

А пък аз си мислех, че възрастните знаят всичко! Колко глупаво момиче съм била.

–         Тая, Алиса в Огледалният свят“

Мама се сети, че вечер четем от тая книжка.

–         А тая ли Алиса! – беше нейният коментар, който не ме убеди, че знае за коя книжка става дума.

Прибрахме се вкъщи. Баба ни посрещна на прага с думите, че е сготвила вечеря. Мама вместо да я похвали за труда и се скара:

–         Казала съм ти да не готвиш, мамо! Чети, плети, гледай телевизия!

Баба не искаше да спори с мама, но каза, че ще прави каквото си иска, защото не била малко дете.

Ха така бабо! Веднъж и ти да ме подкрепиш! – стана ми ясно, че баба мисли като мен. Знаех си, и двете вкъщи сме по-големите с нея. А мама, може и голяма да се мисли, но си е малка и не слуша никой!

Ех, веднъж да порасна! Ще видят тогава те, и мама и татко!

В.Софин 

11.06.2024год.

 

Сърцето намира пътища

                                                                                            

Сърцето намира пътища

Минават на раздяла през мостове срещите.

Прелива тъгата им от грешни сънища.

Гасне светлината през бездните на нощите.

Сърцето, което обича намира пътища!

 

Гърдите за любов с жажда се подхранват.

Разстила се дъхът им свеж над покривите.

Дните на пътищата никога не свършват.

Личат съдбовни стъпките им в планините.

 

Сърцето, което обича търси срещите.

Тъгата му не познава грешни сънища.

В гърдите любовта му пали нощите

избрало безкрайни цветните пътища!

В. Софин 10.06.2024год.

ГОШ - осма глава: "Съдбата решава вместо вас "

                                                                                            

Съдбата решава вместо вас -9.06.2024год. Осма глава

     Имаш ли си дни дори и да те отпишат ще живееш. Това Гош не го знаеше, но нима, когато съдбата го водеше напред тъкмо сега щеше да се откаже и предаде на блато от което няма, измъкване!

    Отстрани откъдето го гледаха до скоро очи внезапно изпълзя нещо. Гош го видя, но нямаше какво да стори. Огромна змия удушвач доскоро дебнеща плячка изпълзя от близките храсталаци. Плъзна се по-част от водната повърхност над блатото и се уви около него. Стисна го. Полека започна да го измъква от блатото като се опитваше да го удуши преди да се опита да го погълне, цял. Гош позна в това знак, че нещо предстоеше. Може би смъртта най-после благосклонно щеше да го приеме в обятията си?

Съдбата взе своето непоколебимо решение. Наблизо от по твърдата земна част, където още живееше надеждата, изсвистя стрела и се впи в гърлото на влечугото. Змията започна да се извива, но не изпускаше жертвата си. Влечугото се опита да избяга като помъкна Гош към храстите.. Последният съвсем изтощен пробва да се бори.

Изведнъж от близката джунгла се показа месията. Всъщност това беше чичото на Гош, Док. Явно беше променил мнението си и тръгнал да търси племенника, за да се присъедини към него.

Съдбата понякога си прави шеги. Тази беше една от тях. Късметлията се оказа Гош, който още не можеше да повярва на късмета си.

Ранена змията изостави „плячката“ си и потърси спасение в джунглата. Гош остана на мястото си съвсем обезсилен.

–         Е, синко – обърна се Док към Гош – днес беше щастливият ти ден.

               Мислех си откровено какво губя. Спокойствието и безгрижието на острова, където бях заточеник, или приключението да открия истинската свобода. Реших, че е по-добре да умреш някъде по пътя в ръцете на близък приятел отколкото обречен да живееш в самота. Затова въпреки годините си те последвах. Не вярвах, че ще се забиеш в блатото, но такъв ти бил късметът.

Веднага след тия думи Док помогна на Гош да се отдалечат от коварното блато. Заобиколиха го. Вярно отне им няколко дни, но това бяха дни на откриване между тях двамата. Раждаше се истинското приятелство между племенник и чичо.

„Щом сме двама страшно няма“ – стара песен, но с такова значение, което отекваше с обич в сърцата и на двамата.

Чичото, който беше прекарал двадесет и пет години самота в джунглата знаеше кои растения и плодове са полезни за тях. Нито веднъж не сбърка с отровните, които също бяха намерили убежището си тук. Също като хората. Някои са мили, но отрова тече в сърцата им. Други изглеждат свирепи, но ти стават приятели, които биха дали живота си за теб.

Изведнъж джунглата отстъпи. Някъде там напред изгряваше надежда нова и за двамата. Или може би изпитания, които ги чакаха? Винаги на косъм, но всяко едно от тия премеждия си имаше обяснения. Налагаше се Гош да мине през Дантевия „Ад“: „Излязохме тогава в ширните простори и пак видяхме светлите звезди“, „Чистилище“: „Чист и готов да се изкачи до звездите“ и „Рай“: „Любовта, която движи слънцето и другите звезди“

Нямаше да е лесно. Нима на бебето първата глътка въздух поело на тоя грешен свят е била лесна? Лесни победи, няма! Всеки се бори за глътката си живот. Откаже ли битката значи е загубен и естествено забравен сякаш никога не е съществувал.

Неговият учител и водач се оказа Док, който беше призван да го води през тъмнината на Ада към светлината на Рая. Но дали щеше да успее? Съмнението винаги гризе ума на човека изпаднал в момент на слабост, която можеше да му коства живота.

„О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“: Данте Алигиери

Страхът пълзеше в Гош, но учителят му Док, който до скоро беше разколебан му се усмихна и като го хвана здраво за ръката го поведе напред. Някъде там, където съдбата решаваше вместо тях. Или пък те бяха призвани  да преминат през седемте кръга на Ада за да стигнат щастието на Рая.

Светлината прозираше между клоните на дърветата в джунглата. Задаваше се открито пространство, в което дебнеха опасности.

Двамата с Док излязоха в обширно поле. Трябваше да го преминат за да могат да стигнат далечните планини, които се виждаха като мъгла, напред. Но полето беше минирано. Не всеки, който минеше от тука, а нямаше и много желаещи да го прекосят, оцеляваше.

Едва бяха тръгнали, когато Гош настъпи нещо. Док го спря с жест да не мърда и се наведе да види какво крие земята. Това, което видя хич не му хареса.

–         Мина! Някой, може би войниците бяха заложили капана си тук насред полето. -каза Док. След това помоли Гош да запази спокойствие и да не мърда.

–         Нима бих могъл? -каза Гош като очакваше най-лошото. Но Чичо Док знаеше как да се справя с капани, които извират по пътя неочаквано. Трудно беше, но не и невъзможно. Нужна беше ловкост и вяра, че препятствията срещани на пътя са не за друго, а за да се преодоляват. Също като страховете, които ни преследват понякога.

След като с ум, който не търпеше възражение Док обезвреди мината, заедно с Гош се върнаха назад. Налагаше се да заобиколят проклетата равнина.

Някъде встрани от нея имаше път, който да води напред. Винаги имаше път. Нямаше как да е иначе. Пътят към щастието е труден, но не и невъзможен. Само хора обзети от апатия нямаха бъдеще.

Изгубиха няколко дни в промъкване напред. Но си заслужаваше да се видят от близо високите красиви планини в синьото безоблачно небе.

Гош и Док знаеха, че тепърва щяха да пълзят, да падат, но и да стават! Защото някъде напред ги чакаше щастието. Или може би смъртта?

Когато започнаха изкачването на планините се натъкнаха на следи. Някой ловуваше в тази местност на Територията. Налагаше им се да избягват срещите с други хора. Съдбата беше благосклонна към тях, но на слизане от планината двамата попаднаха в маскиран капан, от който нямаше измъкване.

    Наложи се да чакат тия, които бяха заложили клопката. Оказа се прекалено дълго това чакане. Три дни, без храна и вода. Гош и Док, бяха почти потеглили за Ада от, който нямаше измъкване.

Въпреки това, надеждата умира последна. В четвъртата утрин някъде до тях в близост се чуха гласове. Някой идваше. Дали не беше приятел!? Двамата се съмняваха в това. В Територията нямаше приятели. Само врагове, които взимат скалпове.

      Предстоеше…. Кой знае! Може би смъртта дебнеше слабите? А точно в тоя момент, Гош и Док бяха особено слаби!...

В.Софин

 

На зоологическа градина

                                                                                  

На зоологическа градина

 

      Какъв късмет само. Днес разбрах от мама, че е неделя. Браво! Няма да се ходи на детска градина. Може би на детската площадка в парка?

Не. Мама каза, че сме щели да ходи в зоологическата градина. Попитах я, не е ли по- добре да си останем вкъщи и да гледаме анимация по-телевизора? Мама каза твърдо: „Не! Ще гледаме животни.“

    Че по телевизора нали ги дават? Трябвало да ги видя на живо. Щяло да бъде интересно. Хм! Не си я представях така неделята, но мама настоя. Татко нали я слуша, а трябва ли като тя не е от послушните!?  Отидохме с колата, и хоп право в голямата градина за животни.

 Не си бях представяла колко много и различни маймунки ще видя тук, слончета, мечки, жирафи…

На всяка клетка пишеше нещо. Мама каза, че не трябвало да им даваме храна. Като че ли ние носим, а не сме взели нищо! А защо са ги затворили, там? Сигурно са непослушни?

Мама каза, че така било правилно. Не съм съгласна с нея. Ако маймунките например решат, че искат да си играят с жирафите, а слончетата с леопардите?

Мама каза, че всяко животно си играе с тия, с които са от едно семейство. Били различни…

Такива били правилата на зоологическата градина. Ами и ние с момченцата сме различни пък си играем заедно. Защо и животните да не могат? Мама обясни, че ние сме еднакви от едно семейство. Да бе еднакви? Друг път. Аз си играя с куклата Мими, а Иванчо с камиони, трактори и други такива неща.

Така било прието, каза мама и ме накара да гледам и позная, какви животни виждам.

Че аз си ги знам от книжките. Маймунки там, някакви… Павиани, били.

–         А мамо!  Защо тия хора там им дават фъстъци? – видях аз как едни, хранят маймунките.

–         Ето на нали виждаш, колко са непослушни – каза мама. Но сигурно не знаят да четат още като теб, Софи.

–         Но, мамо тия са големи като татко и теб, значи знаят да четат?

–         Е, ще ги глобят! – каза мама.

А пък аз, ще ги глобят, ама друг път! Такива знаят как да избягват глобите щом хранят маймунките.

Мама каза, че съм била много умно момиче и да не разсъждавам повече. Имало кой да ги накаже?

–         Кой, мамо?

–         Ами камерите дето виждаш над всяка клетка гледат за нарушители и после на изхода те биват глобявани.

Да спориш с мама, значи трябва или да си като баба, която не дава да се спори с нея или просто да замълчиш. Млъкнах и се устремих към мечките.

–         Мамо, а защо мечките са бели и кафяви? Да не би някой да ги е боядисал?

–         Не са боядисани. Нали знаеш зайчетата. Едни са бели, други шарени, а има и сиви…

Бях много разочарована от това обяснение. Мама не знаеше, че белите мечки живеят сред ледовете на северните арктични крайбрежия, а кафявите в горите на Европа. Лично госпожа Лили ни го обясни в детската градина. Така е като възрастните не ходят там. Не знаят много неща.

Жирафите пък например имат, дълги вратове. Мама обясни, че за да достигат клоните на по-високите дървета в Африка, и да се хранят от листата им.

Може и така да е, но аз лично си помислих, за да виждат от далече, кой идва.

Въобще беше наистина интересно както каза мама. Бях очарована он зоологическата градина. Само не ми хареса, че всички животни, а и птиците бяха затворени в клетки. Мама каза, че някои били опасни. Съгласих се с нея, ама само, за змиите. Например лъвчетата, леопардите и другите там големи котки уж са от едно семейство пък  са отделно. А са толкова милички!

–         Може и така да е! – съгласи се мама – но са и много опасни. Имат остри зъби!

Както казах с мама и дядо даже не иска да спори. А татко, горкият! Той пък трябва да се съгласява с всички. С мен разбира се, че съм Принцеса. Но с мама пък, защо?

Това се въртеше в умната ми главица. Но мама разбира се не беше готова още да отговори на всичките ми въпроси. Каза ми, че като порасна ще науча много неща. Пък аз сега искам да ги зная. Като порасна сигурно ще искам да мога да кажа на моето дете истината за тия неща. Всъщност колко много са непослушни възрастните. Едно ти обясняват а, другото не могат, защото явно не го знаят. Правят, каквото си искат, пък после ние сме били непослушните. Друг път.

 Толкова бях впечатлена, че едва излязох от зоологическата градина. Видях много животни, но и не можах всички. Някои клетки бяха празни. Мама обясни, че животните боледували като хората. Били на ветеринар. Попитах я, какво е това, ветеринар, яде ли се?

Мама се засмя и каза, че съм глупавичка още. Не бях съгласна с нея, но като ми обясни, че ветеринарят, бил животинският доктор, възкликнах:

–         Доктор Дулитъл!

Нямаше как да не зная за добрия човек, който лекува животните. Дядо Васко ми беше чел тая приказка. Малко дълга беше като шиите на жирафите, но пък много интересна.

Мама явно не беше я чела, защото каза само: „Сигурно“. За мен това си е, направо незнание.

От толкова вълнения, огладнях. Като се прибрахме от градината на животните, хапнах. Но добре, че не беше от кашата на баба. Татко сложи кюфтета на скарата.

–А, утре ще ходим ли пак на зоологическата… - попитах след вечеря мама , аз.

–         Не, Софи! Утре ще ходим на детска градина.

Заяви го толкова сериозно, че за миг си помислих, че тя ще бъде с мен там. Уви!  Остави ме на грижите на госпожа Лили, а тя избяга на работа. Като, че ли там било по-хубаво!? Не знам, но като порасна със сигурност ще науча!

В. Софин 9.06.2024год.

 

 

В детската градина

 

                                                                                         

В детската градина

        Днес мама ме заведе на детска градина. Не зная, защо го направи! Аз и в къщи си бях добре. Играех си с куклата Мими в градината с цветята и навън, когато ме изпуснеха от поглед.

Толкова много деца в градината и никое от тях не познавам. Как ще си играя!?

Мама каза, че ще се запозная. Ами ако не искам да се запознавам!

–         Не може! – каза мама – всички деца трябва да играят заедно.

Друг път! Нали ги наблюдавам. Едно момченце взе куклата на една момиче, уж да играе с нея, а и откъсна главата.

Момичето, пък взе, че разглоби камиончето, с което момченцето си играеше. Знаех си аз! Не трябва да водя моята кукла Мими на детска градина. В нея децата, крещят, плачат и трошат. Госпожите правят забележки, но кой ги слуша тях, когато на децата им е много весело или тъжно.

Видях едно момиче да подсмърча и вика, че иска да е с майка си. Обаче никой не му обърна внимание и може би затова се успокои.

Мен също като подсмърчаща ме сложиха да седна на столче и да наблюдавам децата. Госпожа Лили се опита да ме накара да играя с другите деца, но аз не пожелах. След обеда ме сложиха да спя. Аз си поисках приказка, но ми отказаха. Щели сме да пречим на другите деца, които спят. Добре, че мама дойде на време да ме вземе. Казах ѝ… Не помолих я да не ме праща повече на детска, защото ще слушам вече. Но тя се направи че не ме чува.

Когато на другата сутринта ме облече мислех  и аз да се престоря, че не чувам и да не ходя на детска градина.

Когато татко си дойде от работа му казах, че мама хич не ме слуша.

Той се засмя и се обърна към нея:

–         Скъпа, защо не слушаш Софи, какво ти казва?

Мама категорично заяви на татко:

–         Софи не иска да ходи на детска градина, а там е много интересно.

Мама наистина мислеше така. Тя нали не стои там. Откъде ще знае, какво е интересно за мен?

На следващата сутрин, къде с плач, къде с измрънкано обещание, че ще ми купят нова книжка  с картинки за приключенията на костенурчето Франклин пак ме излъгаха да ходя на детска градина.

Седнах си на познатото столче и госпожите, колкото и да ме убеждаваха да стана и, играя с децата, отказах. Просто си стоях там и наблюдавах как две момичета се хващат и дърпат за косите, защото всяка искаше да играе с куклата на другата.

Две момченца се плезеха едно срещу друго и правеха муцунки. Госпожа Роза им каза да се държат прилично, но те продължиха да се правят на маймунки. Беше много смешно, но не се засмях.

Вечерта казах това на мама в къщи. Тя се ужаси. Каза ми да не правя това, което другите деца вършат.

Успокоих я, че само си седя на столчето и наблюдавам.

–         А, не! -не хареса поведението ми, мама -Трябва да си играеш с дечицата. Учите ли стихчета?

–         Да, мамо! Даже песнички, пеят децата.

–         Ти научи ли нещо? – пита ме мама.

–         Не още. Нищо не съм научила.

–         Защо, трудно ли ти е? – пита ме мама.

–         Не, не е трудно, мамо. Просто си седя на столчето и гледам какво правят другите деца.

       Ужасена от поведението ми, мама ме заведе на психолог.

Аз и луда! Друг път! Просто съм срамежлива. Трябва ми време за да опозная всички деца и да си избера приятелка, която няма да ме дърпа за косите; няма да ми се плези като маймунка, а ще играем с нея на мама и дете.

Естествено аз като по-голяма ще съм мама.

Психоложката Мая се разсмя:

–         Всичко е наред с детето, Ви. Не се безпокойте ще мине малко време и ще се отпусне…

Откъде ще мине времето не разбрах, но се отпуснах. Толкова голямо отпускане беше, че ми докара настинка. Мама си взе отпуска, за да ме гледа вкъщи. Бях истински щастлива. На мен всички обръщаха голямо внимание. Дядо, баба, мама и татко се редуваха да ми четат приказки и разказват смешни истории. Дори ме изведоха наблизо в парка, където имаше детска площадка.

     Но, оздравях. Колкото и сълзи да проливах, мама беше непреклонна. Отведе ме пак на детска градина. Дори ми каза, да си намеря приятелка и да не се моткам повече. Че аз да не съм котката на баба Писа, че да се моткам? Но и казах:

–         Че аз вече си имам приятелка. Нали в парка на детската площадка си играя с Катето? Тя не ме дърпа за косите и куклата ѝ се казва Кате като, нея.

Мама ми се закани с пръст:

–         Няма значение. В детската или си намираш приятелка, или няма повече да те извеждам на детската площадка в парка.

–         Пък аз ще се разболея пак! – казах и дори тропнах с краче. Пред мама такива номера не вървят. Предаде ме в ръцете на госпожа Лили и ме остави да си търся място в света на големите. Защото колко е по-голям човек, знае повече и има много приятели.

Е, аз бях сред дечицата, но си имах винаги нещо на предвид. Като например да играя с тях и да бъда щастлива.

В. Софин

Вълшебна любов

                                                                         

 

Вълшебна любов

Чули на чайките високия глас

пристигнаха красиви вълните,

покрай брега в самотния час

да сбъднат на двама мечтите!

 

Последни във залез лъчите

към небето полека изтляха.

Изгряха звездите в очите.

С целувка устни се сляха.

 

Смутена луната погледна.

Разбиваха пясък вълните.

Любовна дума вълшебна -

приказка сбъдна мечтите!

В.Софин 7.06.2024год.

 

Една лъжичка за баба

                                                                                 

Една лъжичка за баба

     Тази сутрин се събудих кисела. Мама се беше успала за работа. Татко също. Баба и дядо бяха станали, но никой не се сети за мен.

   Татко взе колата и закара мама на работа. Дядо излезе да си купи вестник и да се срещне с приятел. Баба и аз, си останахме вкъщи.

Някой трябваше да ме нахрани и облече. Баба взе да мърмори, недоволна, че мама се е успала. И че, всички са избягали и са я оставили да се оправя с мене.

Аз пък бях кисела, защото мама пропусна да ме целуне на излизане. Татко, който бързаше също пропусна да се усмихне и ме зарадва с думата,  Принцеса.

Къде с рев и сополи, къде насила баба най-после успя да нахлузи рокличка върху мен. За момент ме остави сама в детската стая. Това ме подсети, колко лоши са възрастните. Не ми обръщат внимание. Все бързат за някъде. И вместо да се засрамят ми казват, че съм непослушно момиче…

След  малко баба се появи. Вкара ме в банята, където плисна вода на лицето ми и изми ръчичките, които напразно криех зад гърба си.

Вече сме на закуска в кухнята. Баба е  забъркала някаква каша, която и моята кукла Мими няма да иска да яде.

  Сложи ми лигавник да не би да изцапам рокличката си, че после знам ли… Няма кой да я изпере.

Стисках здраво уста в знак на протест.

И баба ме започна:

–         Хайде, миличко да ядем! Една лъжичка за мама, една за татко; за дядо и баба и кашата ще свърши.

Взела нещата на сериозно се обаждам:

–         Да, но мама я няма. Не е тук. Татко също, а и дядо е някъде навън.

–         Добре, де. – съгласява се баба – тогава една за мен и посяга с пълна лъжица към мене.

–         Ами като е за теб, бабо – отблъсвам лъжицата – кусни я, ти!

–         Виж я ти, хитрушата! Ами давай тогава да се редуваме! Ето една за мене. - казва баба и облизва пълна лъжица с каша. После я напълни пак и се опита да я пъхне в устата ми. Не успява, защото и казах, че това не е хигиенично.

–         Татко ми е казвал, че всеки трябва да се храни с неговата си лъжичка.

–         Дяволче!... – засмива се баба и изважда от шкафа още една лъжичка.

Измина доста време, докато закусим и двете. То и лигавника хапна малко от кашата. Ушите и те, шията дори, страните ми. Омазах се цялата.

Рокличката и тя взе дял от кашата.

–         Не е лесно да се храни петгодишно дете – мърмори баба и ме води в банята, където ме съблича и къпе. После ме облича с чиста рокличка и ми заповядва да стоя в двора да си играя. Пък тя щяла да готви обяд за дядо.

Недоволна и кисела тропам с краче:

–         Искам приказка и тогава ще съм послушна – казвам на баба, но тя е изгубила доста време с мен и затова ми отказва.

Излизам в двора и първото, което правя там е да вляза в лехите с цветята. Решавам да направя букет за мама и късам лалетата. Лошото е, че са без дръжки. И какво от това? Важното е като дойде мама да се зарадва на букета.

Събирам „плячката“ на пътеката и тъкмо успявам да откъсна и последното лале пристига дядо. Като ме вижда такава работна той възкликва:

–         Леле! Какво ще каже баба ти като види, какво си направила?

–         Ами ще се зарадва, защото правя букет за мама. – казвам аз и вярвам, че съм права.

Такива неща не минават при дядо, защото той ме хваща за ръка и влизаме в къщата, където успяват с баба да се скарат.

Големи деца са възрастните. Иди ги разбери. Карат се за някакви цветя, които съм отбрала за мама.

Изпращат ме в детската стая, където както казва баба трябва да стоя и се срамувам от постъпката си. Не ми стана ясно, защо трябва да се срамувам след като бях направила букета за мама!

Но възрастните са силни и ако бях отказала, можеше да измислят и по сурово наказание.

Извикаха ме за обяд. Отказах. Това не мина пред баба, защото насила ме измъкна от убежището, което си бях направила. Всъщност бях се скрила под леглото за да не ме открие тя. Но баба първо там погледна.

Отново трябваше да изтърпя лигавника на мене, а пък на баба пак и се наложи да ме къпе и сменя рокличката.

–         Какво ще кажем на майка ти като се прибере от работа? – попита ме баба.

–         Че съм била послушна. Изяла съм си храната и дори букет съм ѝ набрала. -казвам тия думи като наистина вярвам в това.

–         Ще видим! – категорична е баба и ме изпраща да си лягам. Следобеден сън. Ах, колко го мразя. Всички играят и се забавляват, а аз трябва да спя. Все пак е несправедливо.

Дядо вечно изморен ляга и той да спи. Но не и баба, която се опитва да скрие отбраните лалета от мен.

Това не помага, защото като се връща мама от работа, пита:

–         Къде са лалетата?

Вместо баба отговарям аз:

–         Баба ги изхвърли в кофата за боклук.

Мама озадачено се обръща към баба:

–         Вярно ли е?

–         Както и това, че петгодишната ти дъщеря ги отскубна и каза, че са букет за теб.

–         Вярно ли е това? – обърна се мама към мене.

–         Вярно е… - опитах да обясня аз, но мама строго размаха пръст пред мен:

–         Утре отиваш на детска градина!

Тутакси очичките ми се насълзиха от такава несправедливост. Заплаках, но мама беше готова на всичко за да ме отстрани от дома.

–         И не ми реви на главата сега! – допълни тя, пък аз тропнах с краче и ѝ казах:

–         Не искам на детска градина!

Всичко беше напразно. Сълзите и сополите не ми помогнаха. Така успяха да ме изпратят на детска градина и то само защото ѝ бях набрала букет. Колко несправедливи могат да бъдат възрастните.

 

В. Софин 6. 6.2024год.