Две сълзи

 

                                                                                        

Две сълзи

Лишени от настроение

открили молещ трясъка,

две сълзи със мнение,

бяха капнали на пясъка!

 

На изоставен от чувства плаж,

търсили вълните отношение.

Две сълзи намерили кураж

капнали открили, уважение!

В.Софин  30.06.2024год

Гош: "В капана на Бог"

 

                                                                                

В капана на Бог „Приключенията на Гош“

  Измъкнаха Гош и Док от ямата на обречените и ги поведоха.

Когато стигнаха в селото хората бяха обзети от неистова радост. Беше сигурно, че скоро такива „гости“ не бяха попадали в капана им.  Нямаше как да не им се признае гостоприемството. Нахраниха до насита нашите изнемощели приключенци. Дори ги оставиха да се наспят. Когато се събудиха си помислиха, че животът е прекрасен щом е обграден с приятели. Едва се сетиха за това и взеха, че ги завързаха. Гош и Док за колове на мъчението.  Всеки попаднал в ямата заложена от „Непреклонните“ ставаше жертва. Животни и хора бяха третирани еднакво. Богът на злото трябваше да бъде умилостивяван, за да има надежда, че племето на „Непреклонните“ ще продължи да живее в мир с другите племена, които често правеха набезите си в планината. Те често отвличаха хора и животни. Племето на „Непреклонните“ отвръщаше на ударите на съдбата. Нападаха и те. Отвличаха млади жени, които бяха принудени да живеят с тях. Някои като роби. Други като съпруги. Когато им омръзнеха обаче ги връзваха на кола на мъчението. Така, че съдбата явно днес беше решила, че Гош и Док няма да бъдат сами в участта си.

Красива млада, но явно по-непреклонна от „Непреклонните“ жена, беше завързана на третия кол, който явно смекчаваше гнева на Бога на злото.

Отнякъде забиха последни камбани, за ушите, които никога, нямаше повече да чуят звъна им. Или може би звънът на камбаните оповестяваше началото на края?

На Гош, Док и младата жена предстоеше да се срещнат лице в лице с жадния за кръв Бог на злото.

 Шаманът наелектризиран от противоречиви чувства обиколи коловете като надаваше, неразбрани крясъци. Държеше нож, с който често посягаше към обречените. Правеше резки плашещи, жестове като опираше ножа до гърлата на жертвите и ги бодваше леко. Страхът в очите на приключенците и младата жена констатираше с внезапната промяна на времето.

 Отнякъде изпълзяха от дупките си, тъмни облаци. Чуха се гръмотевици. Блясъци озариха небето. Заваля. Отначало бавно. Първите капки паднали върху лицата на определените жертви не успяха да облекчат положението им. Шаманът ставаше все по настървен. Капки кръв паднаха в нозете на Гош, Док и младата непозната жена.

 Определеният екзекутор тъкмо се канеше да довърши пъкленото си дело в полза на злия Бог, когато блесна мълния. Озари нашарените лица на всички присъстващи. Гърмът удари планините. Взе и първата си жертва. Ножът, който шаманът държеше се стопи за миг. Като въглен изгоря тялото на палача. Ужасени от дъжда и мълниите хората от племето на „непреклонните“ се разбягаха. Укриха се в землянки, които често им бяха укритие при бури. А тази буря обещаваше много жертви.

Нека всички вън, останат на милостта на бога на Злото!

 Жертвите бяха обречени. Никой никога не се беше измъквал жив. При това при такава безпощадна буря отнела живота на Шамана.

Човек в такава непреклонна буря не може да упражни гласа си от страх. Винаги ще се намерят гръмотевици, които да го заглушат!

От силния дъжд, колът където Гош беше завързан се разклати. Нашият герой напъна мишци. Или щеше да успее, или загине. Но щом имаше и малък шанс за оцеляване, трябваше борба.

Когато успя да се измъкне от въжето, с което беше вързан, Гош не се поколеба. Отвърза двете останали „жертви“ почти останали без дъх от страшната буря, която вилнееше в планината и ги подкани с жест да го последват.

 Често пъти падаха в калта пред тях. Нямаше път напред. Гош водеше следван от младата жена и Док, накрая. Бурята вилнееше горе на хълма от, който бяха избягали. Макар и да валеше още гръмотевиците вече бяха далеч от нашите герои.

На зазоряване, когато престана да вали, успяха да стигнат в края на планината, откъдето се провираха клоните на борова гора.

Спряха за почивка. Гош остана да пази, за да не ги заловят. Нямаха на престава какво щяха да си помислят „Непреклонните“. Но те явно си имаха „жертва“. При това, каква жертва. Самият Шаман, който омилостиви Богът на злото.

–         Ерика се казвам! – Гош, който преди да заспи девойката я беше попитал за името ѝ.

Очакваха се развития от страна на съдбата, която следваше приключенците по петите. Понякога ги насочваше в грешна посока, друг път показваше правилната пътека. Но едно трябваше да ѝ се признае. Всеки сам кове съдбата си! А дали това беше така. На Гош, Ерика и Док им предстоеше да разберат.

Изморен от бягството през нощта, Гош заспа.

Внезапно беше събуден от високи гласове. Отвори очи само за да се убеди, че вече бяха пленници. Заобиколени и овързани като овършани снопи.

Но, може би… Съдбата сама избираше път, който никога не се и очакваше да бъде лесен!

В.Софин 30.06.2024год.

 

 

Розите вече не миришат

                                                                                    

                                               Розите вече не миришат

Не миришат розите вече.

Стари спомени въздишат.

Без сили останал си човече.

Теглата не могат те, опишат!

 

Сънен вятърът те брули.

Тишината нощем плаши.

Страховете в теб нахлули.

Душата, дяволът тараши…!

 

Розите вече не миришат.

Увехнали са без любов.

Стари спомени въздишат,

с път към изгрева си нов!

В.Софин  30.06.2024год.

 

 

 

Летни окъпвания: "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                 

                                                                   Летни окъпвания

    Едва вчера разбрах, че лятото било започнало. Мама казва, че тогава не се ходело на детска градина. Ура! Започвала ваканцията. Така де, веднъж и ние петгодишните в годината да си починем вкъщи. А може при баба и дядо в провинцията при животинките, които храня понякога?

Навън е толкова горещо. Мама казва, че не трябвало да стоя на слънце. Можело сутрин и вечер.

–         Виж дядо ти, който се крие на сянка?

Е, дядо си обича сянката, или пък сянката си обича, дядо!? Знам ли?

В градината на баба има посадени домати. Да ама нещо не ги виждам?

Дядо казва, че още цъфтят и чак после щели да „вържат“. Какво ще вържат, не разбрах. Дядо търпеливо ми обяснява, че доматчета, които после ставали големи. Но трябвало да се поливат вечер с вода от чешмата.

Така де. Става ми ясно, че всичко се раждало малко и чак после пораствало. Също като хората, които първо били деца, а после, възрастни.

Стана ми смешно. Шяла съм да ям „възрастни“ домати и краставици като станат големи. Ти, да видиш! Не го знаех.

Дядо извади маркуча от бараката и го включи към чешмата, на която развъртя крана и пусна водата. Всяка леха трябвало да се полее. И цветенцата също.

Поисках и аз да поливам:

–         Дядо, дай и на мен малко… Само мъничко, миличък дядо!

Той не беше съгласен отначало, но като чу „миличък“ се съгласи. Само ми каза:

–         Внимавай да не се намокриш, че баба ти, ще ни се кара!

И се започна. Виж ти, колко било, хубаво! Навсякъде напръсках с вода. Че и дядо успях да полея… вярно, че вече е голям, но какво пък. Докато разбера как се полива цялата се измокрих. Дядо се уплаши.

–         Няма страшно, миличък дядо – му казвам. Пък той:

–         Сега баба ти ще ни изгони от вкъщи!

Ти да видиш! Преоблече ме дядо със сухи дрехи. Само дето после ядохме сладолед. А май не трябваше. Също като Мечо в стихчето, което учихме в детската градина:

Мечо гърло го боли,

огън бузките гори.

Кашля, киха и се мръщи,

че лежи затворен вкъщи.

Дойде си мама от работа и като почна да се кара на дядо. Пък той миличкия само примигва също като куклата Мими, когато я слагам на гърнето.

–        За пет минути ти я оставих! – крещя мама. – А ти не само, че си и позволил да играе на двора с маркуча, но и сладолед си и купил.

Другите деца сега ще играят, а Софи ще си пие хапчетата и ще си стои вкъщи.

–        А може ли на детската площадка, мамо? – попитах, но мама казва, че докато кашлям, а аз започнах - щяла съм да „пазя“, леглото. Че, аз да не съм кучето Мечо да пазя от крадци, леглото!?

Мама се засмива сълзи бликват от очите ѝ. Не зная дали от страх или може би от радост?

Останах седмица вкъщи. Мама също. Но казва, че била на работа „Онлайн“. Пак нова дума при това, чужда. Мама я обясни, че така можела на компютъра от дома ни да работи. Не ми става ясно. Как се получават нещата. Но щом мама го твърди, а тя знае толкова много, значи е така.

В. Софин 30.06.2024год.

На имен ден на мама : "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                               

                                            На имен ден на мама

          Днес мама имаше имен ден. Та нали наскоро го празнувахме!?

Да, но мама, казва, че тогава ѝ е бил рождения ден. Според мен е едно и също.

Да, но не било. Не се яло, торта на имения! Нямало и свещи, които с мама да духнем. Че, за какво ни е такъв празник без торта!?

Въпреки това беше интересно. Бяхме в някакво мама му казва „Заведение“. То и детската градина нали и тя си е „Заведение“!? Всяка майка завежда детето си там. Имало разлика, казва мама.

В едното гледали деца, в другото танцували и празнували.

Все пак ми поръчаха торта. Вярно беше, че само мъничко парченце. Била съм малка и затова. Но се успокоих едва, когато забелязах, че и на мама и татко парченцата са малки.

После пуснаха музика. Но преди това, татко успя отнякъде да извади букет и да го подари на мама. Дори видях да се целуват! Вярно мен ме забравиха, но какво пък, аз, танцувах. Малко ме беше срам. Всички седят, а пък аз, играя. Добре, че татко ме държа за ръка, та успях да танцувам в близост до масата, където седеше мама.

Но не беше лесно. Мама казва, че в живота не всичко е „Окей“.

Нищо не разбрах. Че има ли такава дума? И какво значи. То възрастните все си измислят за да отърват положението, някакви нови думи.

Мама обяснява, че „Окей“ е английска дума и означавала, че всичко е наред. Да ама не всичко, мамо? Разбрах, че не всичко пък значела, че не е добре. Ами върви ги разбери!

Мисля си, че ние петгодишните понякога сме по умни от възрастните. Нали си казваме, нещата направо. Например : „Мамо имам пиш!; пие ми се вода; гладна съм; може ли една ягода или черешка?“

Татко чу разсъжденията ми казани на глас пред огледалото. Че нали съм принцеса? Трябва по често да се гледам там. За да видя, колко съм пораснала, и колко хубава, станала.

Та, татко като чу разсъжденията ми се усмихна и каза, че съм била много голяма за възрастта си. Ето един човек, който ме оценява правилно. Всички други не забравят да ми повтарят: „Софи изяде ли си кашата?; днес слуша ли в детската градина?; суха ли си или си направила, белята?“

    Баба вкъщи е най-строга. Все повтаря на мама, че съм била разглезено дете. То ако ме питат мен и мама е била такава. Нали забелязвам. На мама за имения ден, баба ми и подари, рокля. За мен нямаше. Пък после, аз съм глезената…

 Горкият дядо все го товарят с някаква работа. Виж в градината имало бурени.

–         Какво чакаш, аз всичко ли да свърша!? – раздава заповеди, баба. Пък дядо мълчи, въси вежди и току приклажда мустака си. Тръгвам да му помогна. Но знам ли!? Скубя всичко наред и ми се карат.

–          Ти стой тук на столчето, Софи! – казва дядо пък аз се чудя как да стоя там. Та нали на столчето, дядо се седи?

–         Да, де! -казва дядо и ми се смее, разбрал грешката си.

Та, така! Както се казва в песента на мама „Караме я някак си. При това добре я караме!“ Не зная дали това е истина, знам само, че на имения ден на мама беше хубаво. Ах, как искам всеки ден да е така. С татко и мама на заведение. Но на това, в което дават да се танцува и яде, торта!

В.Софин 30.06.2024год.

 

 

 

Да нахраним кукли и животни - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                

                                          Да нахраним кукли и животинки

Не зная защо, но мама не ме е научила още да ям. Дори ми взе „кухня“. Каза ми:

–         София, да се научиш да храниш куклите.

Съгласих се с нея. Готвя манджи с киселец от градината и им кусам. Нали така и мама ме храни макар и да не съм свикнала още. Но аз си имам начин да накарам Мими и Ани да ядат. Заплашвам ги, че няма да ги водя на детската площадка да играят с мен. После бързо им кусам с лъжичката от кашата и са нахранени.

Мама веднъж ми каза:

–         Сиси забрави да ги сложиш на гърнето. То е едно и за двете.

–         Мамо, а може ли да сложа Ани на моето гърне? – питам, но не ми позволяват.

Хубаво но, Ани се подмокри. Трябваше да я преобличам. Мама и беше направила допълнителни дрехи. Смених ги.

Да ама докато го върша взех, че и аз се напишках. Мама ми се скара. Каза ми, че трябвало първа да седна на гърнето. Така се давало пример на малките деца да не правят бели.

   Дядо и баба са решили да ме учат как се хранят животинките. Така де. Зайчето Галюшко. За него дядо казва, че е момченце, не знам защо?; кучето, Мечо, козата Роза и теленцето, било момиченце с име, Янка….  Ти, да видиш!

Питам ги:

–         Трева на кой? На кучето, Мечо!?

Дядо се засмива и обяснява, че кучетата не обичат трева.

–         Че какво тогава?

 Дядо казва, нещо за месото.

–         А, къде расте то?

Дядо пак се разсмива. Не зная защо, но винаги му е смешно, когато го питам нещо.

–         Месото не расте. То се налива в животното. – опитва се да разясни нещата, дядо.

–         А кой го налива, дядо? – не го оставям на мира за отговор който не закъснява:

–         Храня козата Роза, теленцето Янка с трева, а и зайчето Галюшко също. Така те правят килограми и растат. Значи се налива снагата им!

–         Значи и кучето Мечо се налива…? – питам дядо който пак се засмива.

–         Да, расте, но кучето го ползваме за пазач, а не за месо.

–         А-а-а! – казвам на дядо, но нищо не разбирам от обяснението му.

В детската градина ни питаха, кой какво животинче си има вкъщи. Веднага им казах:

–         Имам си рибки, които храня със специална храна, купена от магазин…

–         Казваме му, зоомагазин, Софи – обясни ни госпожа възпитателката.

Веднага я попитах:

–         А, какво е това зоомагазин?

–         В него продават храна за животни и птици. Ето например Гошко си има папагалче на, което взима храна също от там.

–         Да, но и аз си имам и Белчо и Белка! – казвам важно аз като се сещам за двете бели гълъбчета, на които давам да кълват, пшеница.

      Хубаво са нещо въпросите. Особено, когато има някой, който да им отговори. Например мама не иска на някои… Татко също. Баба направо ми се кара с думите: „Кой те научи да говориш глупости, Софи?“

Само дядо ме разбира. Усмихва се и отговаря. Но неговите отговори трудно ги разбирам.

Питах го, защо момичетата носят „Локли“ /рокли/, а момчетата панталони? Той се засмя докато ми казваше, че имало разлика. Не съм ли била забелязала, че момиче и момче като думи са различни. Е, да знаех си, аз…

–         Затова ли дядо носят различни дрехи?

–         Че за какво друго!? – казва ми в отговор дядо и се смее. Май нещо крие, но ще види той. Веднъж да пораста. Всички тайни ще узная. Ще ги разбера. И никой тогава няма да може да ме лъже! Дори, дядо!

В.Софин  28.06.2024год.

 

 

За какво са ни...!?

 

                                                                                    

За какво са ни…!?

За какво са ни всичките тези мечти,

когато надеждата в зародиш убиха?

Защо са ни всички тези в сиво лъжи,

когато народа от поминък лишиха?

 

Пътят здрав нявга в мизерия и кал.

Забравено всичко, паметта изтрита.

Изоставени, низвергнати без жал

пълзят останките на нация „убита“!

 

За какво са ни всичките тези лъжи,

щом вярата изгуби последна утеха?

За какво ни е свят лишен от мечти,

когато на живота надеждата, взеха?

В.Софин 28.06.2024год.

За дявола у тъмното

 

                                                                                 

Няколко очи ме изведоха в стръмното

за да ме подсетят за дявола у тъмното.

Колко лош е всъщност света

        Не пречеше на никого. Нейната грижа беше да отгледа малките си и да им намери дом. Такъв нямаше. Хората бяха настръхнали. Увълча се справедливостта. Всеки настръхна срещу всеки. Син срещу баща, баща срещу майка. Доброто бавно си отиваше. Скандалите станаха обичайна практика на семейства, които бяха живели задружно. Сега задружността липсваше.

Всеки сам за себе си.

Изборът на котката случайно падна в двора на един човек. Човек, защото вместо да я прогони както правиха всички наоколо той я нахрани. Сложи и вода за пиене.

  Котката се привърза. Та кой не би го направил. Вместо огън и меч, тя беше познала обичта. Тази обич, която не се описва. Тя идва от сърцето и завладява. Нима животът не го желаеше? Нима трябваше да убие, за да бъдат доволни околните? Нима?

Колко трябва да сме жадни за кръв за да го сторим?

О, братко къде си!? Брат на разума. Колкото повече вършим злини толкова повече се увълчваме.

Котката търпеливо чакаше. Човекът не забравяше да я храни всеки ден. Едно от малките котета беше осиновено. Другото с бяла брадичка и мустаци остана с майка си. Винаги бягаше, когато го хранеха. Котката не. Тя идваше мяукаше и гледаше човека в очите, който я хранеше. От време на време човекът я галеше. Дружбата беше осъществена. Вярно беше и другото. Малкото коте ръмжеше и бягаше. Не даваше да се погали. Иначе също като котката се хранеше от чинията  на човека.

Е да ама не! Злото дебнеше наблизо. Съвсем наблизо, някой мътеше водата.

Защо?

Винаги се намират хора, които мислят, че им се пречи. Нима така мислеха и животните? Някой им пречеше да живеят. Просто защото така са решили.

Условията се диктуват от силните, а не от слабите духом.

Избори много. Един изход. Трябваше да се убие надеждата. За вяра не ставаше дума, защото вяра в хората нямаше. Всеки за всеки. Син срещу баща и майка. Брат срещу сестра.

В. Софин 25.06.2024год.

 

Празни речи

                                                                                                      

Празни речи

Не са нужни празни речи,

за да разбереш кой, къде

най-много обича да ти, пречи!

 

Войната продължава да внушава

че врагът смъртта си заслужава.

Животът алтернатива друга, едва ли дава,

когато мирът скъп често се продава!

 

Докато Доброто разбере

Злото влезе през вратата.

Извади без конец душата

на тоя дето се опита да я спре!

 

С уста уповаваше се в Бог.

Раздаваше справедливия урок.

Докато разбра, че е двуног

и всичко тръгна бързо в срок.

 

Ласкателството не помогна.

Друг с парите се замогна…

 

Принципно рушветите градеше -

в лицемерието безгрешен беше!

 В.Софин 

Мисли извън контекста

Колкото и да се стремиш по правия път, все ще се намери някой да го изкриви.

Когато строиш за някого мост, внимавай този някой да не те бутне от него!

Наивността ми пречи да разбера, че освен добри хора на тоя свят, има и лоши!

В.Софин 

 

На грижите на дядо - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                         

На грижите на дядо

      Днес ме оставиха на грижите на дядо. Мама, татко и баба трябвало да ходят някъде по-работа. Не пожелаха да ми кажат. Имали си тайни. Че и аз си имам тайни. Мими и Ани, куклите ми и те със сигурност крият нещо.

Само дядо не скрива нищо. Като ме види все се усмихва. Какво му е толкова весело?

Може би, се радва, че не ходи като мен на детска градина?

Мама казва, че градината била за деца. Да ама прабабата на Катето, приятелката ми е в градина за възрастни. Нямало кой да я гледа и я оставили на чужди грижи. Мама казва, че била много стара и не можела да се грижи сама за себе си. Не ги разбирам възрастните. Та нали родителите на Катето дето се грижат за нея могат да го правят и за прабабата. Защо?

Мама казва, че такива били правилата. Вече мразя да има правила. Някои трябва да ходят в градини, а други на работа!? Че защо пък?

Мама каза, че парите не растели по-дърветата.

–         А къде!  -попитах я.

–         Ами някой трябва да работи за да може да купуваме с пари храна, рокли и да ходим  на почивка.

–         А за татко и дядо, панталони? – попитах аз.

Мама се усмихна:

–         Да, за дядо и татко, панталони…!

Докато мама, баба и татко ги нямаше, дядо реши, че трябвало да играем на нещо.

–         Защо не на гоненица? -попитах, но дядо каза, че го болели краката и не можел да бяга.

–         Тогава на жмичка? – предложих друга, игра.

Дядо се съгласи като каза, че първо той ще „Жуми“. Затвори очи и започна да брои. Казах му да брои до сто. Не зная колко е сто, но знам, че е ужасно много.

Затова имах време и се скрих в спалнята на мама. За по- сигурно се мушнах под леглото.

Чаках, чаках и от толкова чакане съм заспала. Но и дядо отвън също.

Когато се събудих чух някой да ме търси на двора. Мама, татко и баба се бяха върнали от тяхната си „работа“. Чух как дядо се оправдаваше на всички отвън, че бил играл на жмичка с мене.

–         Къде е детето? – крещеше мама.

Явно говореха за мен. Затова излязох от под кревата и се измъкнах навън.

–         Къде се беше скрила, Софи? – попита ме мама. Пък аз:

–         Под кревата на татко. С дядо играем на жмичка.

–         Хубава жмичка. Един спи на двора, а ти Софи се криеш! – скара се мама.

На нея и е лесно, но ние с дядо в тая лятна жега сме заспали и то без да забележим. Питам се как така не бяхме успели да разберем, че сме заспали? Загадка?

Мама каза да си вървя в стаята. Била съм наказана. А на дядо:

–         С теб татко ще се разправяме друг път.

Значи дядо няма да накажат, а мен. Затова мразя правилата. Те са за възрастните, а ние децата сме принудени да ги търпим.

Баба каза, че тя ще се заеме с възпитанието ми. Че какво ми е? Нали хода на детска градина. Лягам си навреме…

Да, но баба казва, че не съм искала да се храня сама. Трябвало някой да ми куса кашата. Че бабите за какво са? Нали трябва да помагат на майките.

Мама каза, че всеки трябвало да се научи сам да се храни. Не съм съгласна с нея. На дядо пък му готвят.

–         Е и аз готвя на татко ти, Софи. Но не му кусам.

–         И защо не, мамо?

–         Защото е голям и знае, а ти си малка и не правиш усилие, не искаш да се научиш. – каза мама.

–         Омръзна ми все да се уча, мамо.

Но тя ми каза, че тепърва ще се уча на всичко.

–          Цветята ако не ги поливаме, Софи, изсъхват!

–         А защо мамо?

–         Защото са така устроени. Като малки деца на, които път трябва да се четат приказки за да се учат да мислят.

–         А мисленето трудно ли е мамо? – попитах аз.

 

Мама каза, че колкото повече детето научава става по умно и мисленето лесно.

Толкова разказани, празни приказки от мама, пък тя била умна. Ти да видиш! Аз мислех, че татко е по умният, но мама каза, че всеки е умен щом чете и знае да смята.

–         Ето на, ако сега ти дам ябълка и после още една… Колко ще станат. -задава ми въпрос мама.

Пък аз:

–         Мамо, защо ме лъжеш. Не виждам да ми даваш ябълки.

Мама се усмихна. Погали ме по главицата и каза:

–         Това е само задача,  Софи.

Задача било, пък аз си поисках ябълките!? Ей не ги разбирам. Хем лъжат, че ми дават нещо, пък не го дават.

Добре, че е дядо. Той не лъже. Дава ми ябълки. Даже ми ги реже с нож. Било по-лесно. Ей, обичам си го дядо. Само мама да не чуе отнякъде. Току виж решила и го изпратила на градина. Кой после ще ми дава ябълки и ще ми се усмихва? Май може и татко. Но той е постоянно зает. Както казва, мама: „Парите не растат по-дърветата“. И е права, разбира се…

В.Софин  25.06.2024год.

 

 

В пещерата -Бачо Киро

 

                                                                                    

В пещерата - Бачо Киро

      Когато дойдете да запалите свещи в „Дряновския манастир“ непременно посетете в близост и пещерата „Бачо Киро.

   С група ентусиазирани приятели на екскурзия влизаме в това уникално място сътворено от майката природа. Едно от чудесата бих казал на земята са пещерите.

На входа ни посреща гид, който не само ни разходи из лабиринтите вътре в пещерата, но и обясни и показа толкова много неща, че останахме удивени от видяното.

    Пещерата „Бачо Киро“ е първата благоустроена в България от дряновски туристи още през 1937година. Името си получава през 1940 година в чест на героя от априлското въстание Бачо Киро. Обявена е за природна забележителност на 10 октомври 1962г. и е сред стоте национални туристически обекта на България, под номер 22. Ежегодно туристическите пътеки и осветлението вътре се обновяват. От първото си благоустрояване до сега пещерата е приемала посетители без прекъсване.

      Удивени сме от вътрешността. Пещерата представлява сложен лабиринт от галерии и разклонения около 3600м. дължина. За посетители е оформена благоустроена малка част от 900 метра. Образувана е в три посоки изток, североизток и югоизток от подземно течащи реки в здрави оргонски варовици, оформени на дъното на топло кредно море. Температурата във вътрешността на пещерата е постоянна 13 градуса. Влажността е 95%. Открити са следи от човешка култура и кости от домашни и диви животни.

Геоморхоложките проучвания дават основания да се приеме, че оформлението е долината на река Дряновска и нейният приток река Андъка. С течението на времето реките оформят пещерните галерии и зали. Това е станало в границите на младия терциер и кватернер. Това е първичния етап на образуване на пещерата. От тук на сетне започва вторичния, идва художника - карстовите води. Неуморните капки вода обогатени с калциев карбонат в продължение на стотици хиляди години постепенно изваяли красивите пещерни форми  - сталактити, сталагмити, сталактони. Придали им най-причудливи очертания, които обогатяват мисълта с простора на въображението…

Най-добре проучена от археолозите  е първата зала на пещерата с името: „Преддверието“. Тук погледите ни се натъкват отстрани на изваяни хора, направени за да обяснят някогашното човешка присъствие тук. Открити са сечива на труда. Следите на интензивното човешко обитаване датират от средния / около 47 000г. пр. н. е./ и късния / 43 000 до 26 000 г. пр. н. е./ палеолит. Публикувани в 2020година находки представят най-ранното свидетелство за присъствието на homo sapiens в Европа, когато тя е още заселена от неандерталците.

   Изслушваме с интерес обясненията на нашия неуморен, подземен водач из коридорите на лабиринтите, които следваме в пещерата Бачо Киро. И наистина ако човек замръкне тук ще излезе ако не се изгуби едва на заранта, но при решетка, която вечер се затваря. Така, че ние с групата ми приятели бяхме водени по ниски участъци и високи дето с ръка не могат се достигна. Но всичко казано за причудливите форми тук наистина си заслужаваше виждането. Човек с въображение, нашият водач спираше погледа ни на всяко по интересно място. А те бяха толкова много, че трудно се запомнят. Под краката ни на места сякаш газим сред картофи. Сводове, на места капки вода оформили чудеса за погледите на туриста. Изваяни сякаш от художник, която е бил с такова богато въображение… Е това е майката Природа. Следваме табелките „Огнище“; „Медузите“; „Срутище“; „Меча поляна“; „Самотен Сталактон“; „Тронът“; „Приемна зала“. Минаваме и през „Чистилището“. Слава Богу, никой не пострада. На излизане срещаме група деца. Те ще са по късия маршрут. Ние бяхме на дългия, който се изкачва нагоре, и после слиза. Връща ни към изхода, където се разделяме с водача като приятели. Взимаме по-една юбилейна монета от апарат на изхода. За спомен, но и за потвърждение, че сме успели без да хванем клаустрофобия да разгледаме това уникално място. Отвън ни посреща река Андъка и нейният шумящ водопад над, който има построен дървен мост. Очите улавят под него надписа: „Дряновска Екопътека -Басет“. От това място вдясно от пещерата нагоре виждаме и направени каменни стълби, които водят по друга Екопътека „Боженци“.  Нашата посока е друга. Минаваме в близост до  механа „Андъка“, която предлага на вниманието на изгладнелия турист   менюто си от супи, скара, ястия и салати. Преди това успяваме да се сбогуваме се с гида. После вкупом всички приятели от групата,  поемаме на път към нови простори и приключения помнещи се за цял живот.

В. Софин 24.06.2024год.