Една лъжичка за баба

                                                                                 

Една лъжичка за баба

     Тази сутрин се събудих кисела. Мама се беше успала за работа. Татко също. Баба и дядо бяха станали, но никой не се сети за мен.

   Татко взе колата и закара мама на работа. Дядо излезе да си купи вестник и да се срещне с приятел. Баба и аз, си останахме вкъщи.

Някой трябваше да ме нахрани и облече. Баба взе да мърмори, недоволна, че мама се е успала. И че, всички са избягали и са я оставили да се оправя с мене.

Аз пък бях кисела, защото мама пропусна да ме целуне на излизане. Татко, който бързаше също пропусна да се усмихне и ме зарадва с думата,  Принцеса.

Къде с рев и сополи, къде насила баба най-после успя да нахлузи рокличка върху мен. За момент ме остави сама в детската стая. Това ме подсети, колко лоши са възрастните. Не ми обръщат внимание. Все бързат за някъде. И вместо да се засрамят ми казват, че съм непослушно момиче…

След  малко баба се появи. Вкара ме в банята, където плисна вода на лицето ми и изми ръчичките, които напразно криех зад гърба си.

Вече сме на закуска в кухнята. Баба е  забъркала някаква каша, която и моята кукла Мими няма да иска да яде.

  Сложи ми лигавник да не би да изцапам рокличката си, че после знам ли… Няма кой да я изпере.

Стисках здраво уста в знак на протест.

И баба ме започна:

–         Хайде, миличко да ядем! Една лъжичка за мама, една за татко; за дядо и баба и кашата ще свърши.

Взела нещата на сериозно се обаждам:

–         Да, но мама я няма. Не е тук. Татко също, а и дядо е някъде навън.

–         Добре, де. – съгласява се баба – тогава една за мен и посяга с пълна лъжица към мене.

–         Ами като е за теб, бабо – отблъсвам лъжицата – кусни я, ти!

–         Виж я ти, хитрушата! Ами давай тогава да се редуваме! Ето една за мене. - казва баба и облизва пълна лъжица с каша. После я напълни пак и се опита да я пъхне в устата ми. Не успява, защото и казах, че това не е хигиенично.

–         Татко ми е казвал, че всеки трябва да се храни с неговата си лъжичка.

–         Дяволче!... – засмива се баба и изважда от шкафа още една лъжичка.

Измина доста време, докато закусим и двете. То и лигавника хапна малко от кашата. Ушите и те, шията дори, страните ми. Омазах се цялата.

Рокличката и тя взе дял от кашата.

–         Не е лесно да се храни петгодишно дете – мърмори баба и ме води в банята, където ме съблича и къпе. После ме облича с чиста рокличка и ми заповядва да стоя в двора да си играя. Пък тя щяла да готви обяд за дядо.

Недоволна и кисела тропам с краче:

–         Искам приказка и тогава ще съм послушна – казвам на баба, но тя е изгубила доста време с мен и затова ми отказва.

Излизам в двора и първото, което правя там е да вляза в лехите с цветята. Решавам да направя букет за мама и късам лалетата. Лошото е, че са без дръжки. И какво от това? Важното е като дойде мама да се зарадва на букета.

Събирам „плячката“ на пътеката и тъкмо успявам да откъсна и последното лале пристига дядо. Като ме вижда такава работна той възкликва:

–         Леле! Какво ще каже баба ти като види, какво си направила?

–         Ами ще се зарадва, защото правя букет за мама. – казвам аз и вярвам, че съм права.

Такива неща не минават при дядо, защото той ме хваща за ръка и влизаме в къщата, където успяват с баба да се скарат.

Големи деца са възрастните. Иди ги разбери. Карат се за някакви цветя, които съм отбрала за мама.

Изпращат ме в детската стая, където както казва баба трябва да стоя и се срамувам от постъпката си. Не ми стана ясно, защо трябва да се срамувам след като бях направила букета за мама!

Но възрастните са силни и ако бях отказала, можеше да измислят и по сурово наказание.

Извикаха ме за обяд. Отказах. Това не мина пред баба, защото насила ме измъкна от убежището, което си бях направила. Всъщност бях се скрила под леглото за да не ме открие тя. Но баба първо там погледна.

Отново трябваше да изтърпя лигавника на мене, а пък на баба пак и се наложи да ме къпе и сменя рокличката.

–         Какво ще кажем на майка ти като се прибере от работа? – попита ме баба.

–         Че съм била послушна. Изяла съм си храната и дори букет съм ѝ набрала. -казвам тия думи като наистина вярвам в това.

–         Ще видим! – категорична е баба и ме изпраща да си лягам. Следобеден сън. Ах, колко го мразя. Всички играят и се забавляват, а аз трябва да спя. Все пак е несправедливо.

Дядо вечно изморен ляга и той да спи. Но не и баба, която се опитва да скрие отбраните лалета от мен.

Това не помага, защото като се връща мама от работа, пита:

–         Къде са лалетата?

Вместо баба отговарям аз:

–         Баба ги изхвърли в кофата за боклук.

Мама озадачено се обръща към баба:

–         Вярно ли е?

–         Както и това, че петгодишната ти дъщеря ги отскубна и каза, че са букет за теб.

–         Вярно ли е това? – обърна се мама към мене.

–         Вярно е… - опитах да обясня аз, но мама строго размаха пръст пред мен:

–         Утре отиваш на детска градина!

Тутакси очичките ми се насълзиха от такава несправедливост. Заплаках, но мама беше готова на всичко за да ме отстрани от дома.

–         И не ми реви на главата сега! – допълни тя, пък аз тропнах с краче и ѝ казах:

–         Не искам на детска градина!

Всичко беше напразно. Сълзите и сополите не ми помогнаха. Така успяха да ме изпратят на детска градина и то само защото ѝ бях набрала букет. Колко несправедливи могат да бъдат възрастните.

 

В. Софин 6. 6.2024год.