Карантина - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                         

                                                                            Карантина

            Една вечер мама каза, че утре няма да ме води на детска градина. Тъкмо си бях намерила приятелка, с която не си дърпахме косите, не бъркахме по-нослетата, и не кихахме в лицето на другите деца.

Всъщност засиях от радост. Мама забеляза, че се смея щастливо и ми каза:

–         Не се радвай! Обявиха карантина в детската градина. Имало болни деца от коклюш.

–         Какво е това, ко… ко… люш? – не можах да го изрека аз.

Мама каза, че това било магарешка кашлица. Че нима в детската градина има магарета?

И всичките те, кашлят!?

Мама каза, че съм още малка да разбера, но, сега съм имала късмет, и трябвало да си остана вкъщи.

–         А Катето от детската площадка ще дойде ли да си играем? – попитах, но уви ми отказаха.

За момент мама реши проблема като ми пусна на телевизора филмчето за „Маша и мечока“ Като го пусна и ми се искаше да не свършва. Да, но мама каза, че трябвало да се обядва. Че после и да се вечеря, нали?

Не бях съгласна, но с мама не може да се спори.

Следобеда трябвало да се спи.

–         А не може ли, приказка?- поисках аз, но мама ми отказа. Имала работа онлайн. Това последното не ми стана ясно, но сигурно е така. Не всеки ден била онлайн на работа.

За да е сигурна, че няма да избягам на улицата заръча на дядо да ме пази. Поисках да ми прочете за Алиса.

Дядо се почеса, помисли, помисли и накрая не издържа и ме попита:

–         Коя беше тая Алиса, че нещо съм я забравил?

Виж го ти, дядо! Колкото повече остарява, повече забравя. Връчих му книжката за „Алиса в Огледалния свят“. Тъкмо я зачете и взе, че заспа. Дали пък буквите не го измориха?

Оставих го да спи пък аз се измъкнах тихо на двора. Подгоних котката на съседите. Дори я последвах на улицата. И тъкмо да я хвана, друга една ръка ме хвана.

    Мама, която не спи никога докато работи взела, че проверила дали съм си в стаята. Като видяла дядо да спи не губила време, а изскочила навън. Тъкмо навреме за да ме хване за ръката. Скара ми се.

–         Какво ще кажем на татко ти, като се прибере довечера вкъщи? Че си била непослушно момиче? Избягала си сама на улицата?

–         Ами мамо, няма да му кажем нищо. Нека си остане между нас.

Често бях слушала тия думи между дядо и баба „Да си остане между нас“.

При мама, такива неща не вървят.

Оплака се на татко и му каза, че нямало кой да ме гледа вкъщи. Да бил ме взел на работа с него. Зарадвах се, но татко отказа.

–         Защо не я вземеш, ти? -пребори се той за свободата си.

–         Че какво пък! Ще я взема, аз тая твоя, принцеса. И ще видим! -закани се мама да ме сложи на място.

Попитах я какво е това място, но тя ми каза, че утре ще разбера.

На другата сутрин мама ме облече, среши ме, направи ме принцеса и ме отведе с нея на работа.

–         Ура! Вече съм голяма и ще работя с мама! – радвах се аз, но мама изгаси радостта ми с думите:

–         Софи, чуваш  ли ме? Сега ти давам телефона си. Пускам ти, на него да гледаш „Маша и мечока“, докато аз работя на компютъра. Стой тихо и не прави пакости, че ще ни изгонят и двете да си ходим вкъщи.

–         Ами нали си ни е по-добре у дома? – казах аз, но мама ме предупреди да бъда послушна. Иначе, каза тя, довечера нямало да ми чете, приказка.

Лесно им е на възрастните да заплашват. И искат от нас малките да слушаме. Само едно не ми стана ясно, кога ще ме послушат и мен!?  Вместо вечер: „сега няма да ти чета“, с „ще ти чета винаги мила, когато поискаш!“

    Друг път! Това съм го слушала толкова пъти. Може би, колкото са пръстите на ръчичките и на крачетата ми. Ами и аз не знам? Мама още не ме е научила да броя!

Каза ми, че в детската градина щели да ме научат. Да ама, кога? Нали си имат там магарешка кашлица? Сигурно нея, броят!?

   Погледах „Маша и мечока“, но ми омръзна. Взех, че се зазяпах през прозореца. Отвън беше интересно. Много повече, защото минаваха коли и хора като мравки. Много коли и мравки. Едни пресичат улицата, други чакат трамвая… интересно докато мама забеляза, че се опитах да отворя прозореца. Тутакси ме улови за ръчичката и ми нареди да гледам „Маша и мечока“.

–         Мамо искам вкъщи! -зароних сълзи, които ядосаха мама. Но нямаше какво да прави. Обади се, че ще работи онлайн.

–         А какво е това, - попитах я аз, но пак ми каза, че съм още малка да го разбера.

Най-после и ние с мама на трамвая за вкъщи. Гледам през прозореца, как се движат улиците и дърветата отвън. Запитах мама:

–         Мамо, а защо дърветата бягат, а и улиците с тях?

Пак чух, че съм малка още, но не бях съгласна, защото ѝ казах за дядо.

–         Дядо пък е още по-малък, защото не беше чувал за Алиса.

–         Коя, Алиса? – ненадейно и за мен попита, мама.

А пък аз си мислех, че възрастните знаят всичко! Колко глупаво момиче съм била.

–         Тая, Алиса в Огледалният свят“

Мама се сети, че вечер четем от тая книжка.

–         А тая ли Алиса! – беше нейният коментар, който не ме убеди, че знае за коя книжка става дума.

Прибрахме се вкъщи. Баба ни посрещна на прага с думите, че е сготвила вечеря. Мама вместо да я похвали за труда и се скара:

–         Казала съм ти да не готвиш, мамо! Чети, плети, гледай телевизия!

Баба не искаше да спори с мама, но каза, че ще прави каквото си иска, защото не била малко дете.

Ха така бабо! Веднъж и ти да ме подкрепиш! – стана ми ясно, че баба мисли като мен. Знаех си, и двете вкъщи сме по-големите с нея. А мама, може и голяма да се мисли, но си е малка и не слуша никой!

Ех, веднъж да порасна! Ще видят тогава те, и мама и татко!

В.Софин 

11.06.2024год.