На грижите на дядо - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                         

На грижите на дядо

      Днес ме оставиха на грижите на дядо. Мама, татко и баба трябвало да ходят някъде по-работа. Не пожелаха да ми кажат. Имали си тайни. Че и аз си имам тайни. Мими и Ани, куклите ми и те със сигурност крият нещо.

Само дядо не скрива нищо. Като ме види все се усмихва. Какво му е толкова весело?

Може би, се радва, че не ходи като мен на детска градина?

Мама казва, че градината била за деца. Да ама прабабата на Катето, приятелката ми е в градина за възрастни. Нямало кой да я гледа и я оставили на чужди грижи. Мама казва, че била много стара и не можела да се грижи сама за себе си. Не ги разбирам възрастните. Та нали родителите на Катето дето се грижат за нея могат да го правят и за прабабата. Защо?

Мама казва, че такива били правилата. Вече мразя да има правила. Някои трябва да ходят в градини, а други на работа!? Че защо пък?

Мама каза, че парите не растели по-дърветата.

–         А къде!  -попитах я.

–         Ами някой трябва да работи за да може да купуваме с пари храна, рокли и да ходим  на почивка.

–         А за татко и дядо, панталони? – попитах аз.

Мама се усмихна:

–         Да, за дядо и татко, панталони…!

Докато мама, баба и татко ги нямаше, дядо реши, че трябвало да играем на нещо.

–         Защо не на гоненица? -попитах, но дядо каза, че го болели краката и не можел да бяга.

–         Тогава на жмичка? – предложих друга, игра.

Дядо се съгласи като каза, че първо той ще „Жуми“. Затвори очи и започна да брои. Казах му да брои до сто. Не зная колко е сто, но знам, че е ужасно много.

Затова имах време и се скрих в спалнята на мама. За по- сигурно се мушнах под леглото.

Чаках, чаках и от толкова чакане съм заспала. Но и дядо отвън също.

Когато се събудих чух някой да ме търси на двора. Мама, татко и баба се бяха върнали от тяхната си „работа“. Чух как дядо се оправдаваше на всички отвън, че бил играл на жмичка с мене.

–         Къде е детето? – крещеше мама.

Явно говореха за мен. Затова излязох от под кревата и се измъкнах навън.

–         Къде се беше скрила, Софи? – попита ме мама. Пък аз:

–         Под кревата на татко. С дядо играем на жмичка.

–         Хубава жмичка. Един спи на двора, а ти Софи се криеш! – скара се мама.

На нея и е лесно, но ние с дядо в тая лятна жега сме заспали и то без да забележим. Питам се как така не бяхме успели да разберем, че сме заспали? Загадка?

Мама каза да си вървя в стаята. Била съм наказана. А на дядо:

–         С теб татко ще се разправяме друг път.

Значи дядо няма да накажат, а мен. Затова мразя правилата. Те са за възрастните, а ние децата сме принудени да ги търпим.

Баба каза, че тя ще се заеме с възпитанието ми. Че какво ми е? Нали хода на детска градина. Лягам си навреме…

Да, но баба казва, че не съм искала да се храня сама. Трябвало някой да ми куса кашата. Че бабите за какво са? Нали трябва да помагат на майките.

Мама каза, че всеки трябвало да се научи сам да се храни. Не съм съгласна с нея. На дядо пък му готвят.

–         Е и аз готвя на татко ти, Софи. Но не му кусам.

–         И защо не, мамо?

–         Защото е голям и знае, а ти си малка и не правиш усилие, не искаш да се научиш. – каза мама.

–         Омръзна ми все да се уча, мамо.

Но тя ми каза, че тепърва ще се уча на всичко.

–          Цветята ако не ги поливаме, Софи, изсъхват!

–         А защо мамо?

–         Защото са така устроени. Като малки деца на, които път трябва да се четат приказки за да се учат да мислят.

–         А мисленето трудно ли е мамо? – попитах аз.

 

Мама каза, че колкото повече детето научава става по умно и мисленето лесно.

Толкова разказани, празни приказки от мама, пък тя била умна. Ти да видиш! Аз мислех, че татко е по умният, но мама каза, че всеки е умен щом чете и знае да смята.

–         Ето на, ако сега ти дам ябълка и после още една… Колко ще станат. -задава ми въпрос мама.

Пък аз:

–         Мамо, защо ме лъжеш. Не виждам да ми даваш ябълки.

Мама се усмихна. Погали ме по главицата и каза:

–         Това е само задача,  Софи.

Задача било, пък аз си поисках ябълките!? Ей не ги разбирам. Хем лъжат, че ми дават нещо, пък не го дават.

Добре, че е дядо. Той не лъже. Дава ми ябълки. Даже ми ги реже с нож. Било по-лесно. Ей, обичам си го дядо. Само мама да не чуе отнякъде. Току виж решила и го изпратила на градина. Кой после ще ми дава ябълки и ще ми се усмихва? Май може и татко. Но той е постоянно зает. Както казва, мама: „Парите не растат по-дърветата“. И е права, разбира се…

В.Софин  25.06.2024год.