ГОШ - осма глава: "Съдбата решава вместо вас "

                                                                                            

Съдбата решава вместо вас -9.06.2024год. Осма глава

     Имаш ли си дни дори и да те отпишат ще живееш. Това Гош не го знаеше, но нима, когато съдбата го водеше напред тъкмо сега щеше да се откаже и предаде на блато от което няма, измъкване!

    Отстрани откъдето го гледаха до скоро очи внезапно изпълзя нещо. Гош го видя, но нямаше какво да стори. Огромна змия удушвач доскоро дебнеща плячка изпълзя от близките храсталаци. Плъзна се по-част от водната повърхност над блатото и се уви около него. Стисна го. Полека започна да го измъква от блатото като се опитваше да го удуши преди да се опита да го погълне, цял. Гош позна в това знак, че нещо предстоеше. Може би смъртта най-после благосклонно щеше да го приеме в обятията си?

Съдбата взе своето непоколебимо решение. Наблизо от по твърдата земна част, където още живееше надеждата, изсвистя стрела и се впи в гърлото на влечугото. Змията започна да се извива, но не изпускаше жертвата си. Влечугото се опита да избяга като помъкна Гош към храстите.. Последният съвсем изтощен пробва да се бори.

Изведнъж от близката джунгла се показа месията. Всъщност това беше чичото на Гош, Док. Явно беше променил мнението си и тръгнал да търси племенника, за да се присъедини към него.

Съдбата понякога си прави шеги. Тази беше една от тях. Късметлията се оказа Гош, който още не можеше да повярва на късмета си.

Ранена змията изостави „плячката“ си и потърси спасение в джунглата. Гош остана на мястото си съвсем обезсилен.

–         Е, синко – обърна се Док към Гош – днес беше щастливият ти ден.

               Мислех си откровено какво губя. Спокойствието и безгрижието на острова, където бях заточеник, или приключението да открия истинската свобода. Реших, че е по-добре да умреш някъде по пътя в ръцете на близък приятел отколкото обречен да живееш в самота. Затова въпреки годините си те последвах. Не вярвах, че ще се забиеш в блатото, но такъв ти бил късметът.

Веднага след тия думи Док помогна на Гош да се отдалечат от коварното блато. Заобиколиха го. Вярно отне им няколко дни, но това бяха дни на откриване между тях двамата. Раждаше се истинското приятелство между племенник и чичо.

„Щом сме двама страшно няма“ – стара песен, но с такова значение, което отекваше с обич в сърцата и на двамата.

Чичото, който беше прекарал двадесет и пет години самота в джунглата знаеше кои растения и плодове са полезни за тях. Нито веднъж не сбърка с отровните, които също бяха намерили убежището си тук. Също като хората. Някои са мили, но отрова тече в сърцата им. Други изглеждат свирепи, но ти стават приятели, които биха дали живота си за теб.

Изведнъж джунглата отстъпи. Някъде там напред изгряваше надежда нова и за двамата. Или може би изпитания, които ги чакаха? Винаги на косъм, но всяко едно от тия премеждия си имаше обяснения. Налагаше се Гош да мине през Дантевия „Ад“: „Излязохме тогава в ширните простори и пак видяхме светлите звезди“, „Чистилище“: „Чист и готов да се изкачи до звездите“ и „Рай“: „Любовта, която движи слънцето и другите звезди“

Нямаше да е лесно. Нима на бебето първата глътка въздух поело на тоя грешен свят е била лесна? Лесни победи, няма! Всеки се бори за глътката си живот. Откаже ли битката значи е загубен и естествено забравен сякаш никога не е съществувал.

Неговият учител и водач се оказа Док, който беше призван да го води през тъмнината на Ада към светлината на Рая. Но дали щеше да успее? Съмнението винаги гризе ума на човека изпаднал в момент на слабост, която можеше да му коства живота.

„О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“: Данте Алигиери

Страхът пълзеше в Гош, но учителят му Док, който до скоро беше разколебан му се усмихна и като го хвана здраво за ръката го поведе напред. Някъде там, където съдбата решаваше вместо тях. Или пък те бяха призвани  да преминат през седемте кръга на Ада за да стигнат щастието на Рая.

Светлината прозираше между клоните на дърветата в джунглата. Задаваше се открито пространство, в което дебнеха опасности.

Двамата с Док излязоха в обширно поле. Трябваше да го преминат за да могат да стигнат далечните планини, които се виждаха като мъгла, напред. Но полето беше минирано. Не всеки, който минеше от тука, а нямаше и много желаещи да го прекосят, оцеляваше.

Едва бяха тръгнали, когато Гош настъпи нещо. Док го спря с жест да не мърда и се наведе да види какво крие земята. Това, което видя хич не му хареса.

–         Мина! Някой, може би войниците бяха заложили капана си тук насред полето. -каза Док. След това помоли Гош да запази спокойствие и да не мърда.

–         Нима бих могъл? -каза Гош като очакваше най-лошото. Но Чичо Док знаеше как да се справя с капани, които извират по пътя неочаквано. Трудно беше, но не и невъзможно. Нужна беше ловкост и вяра, че препятствията срещани на пътя са не за друго, а за да се преодоляват. Също като страховете, които ни преследват понякога.

След като с ум, който не търпеше възражение Док обезвреди мината, заедно с Гош се върнаха назад. Налагаше се да заобиколят проклетата равнина.

Някъде встрани от нея имаше път, който да води напред. Винаги имаше път. Нямаше как да е иначе. Пътят към щастието е труден, но не и невъзможен. Само хора обзети от апатия нямаха бъдеще.

Изгубиха няколко дни в промъкване напред. Но си заслужаваше да се видят от близо високите красиви планини в синьото безоблачно небе.

Гош и Док знаеха, че тепърва щяха да пълзят, да падат, но и да стават! Защото някъде напред ги чакаше щастието. Или може би смъртта?

Когато започнаха изкачването на планините се натъкнаха на следи. Някой ловуваше в тази местност на Територията. Налагаше им се да избягват срещите с други хора. Съдбата беше благосклонна към тях, но на слизане от планината двамата попаднаха в маскиран капан, от който нямаше измъкване.

    Наложи се да чакат тия, които бяха заложили клопката. Оказа се прекалено дълго това чакане. Три дни, без храна и вода. Гош и Док, бяха почти потеглили за Ада от, който нямаше измъкване.

Въпреки това, надеждата умира последна. В четвъртата утрин някъде до тях в близост се чуха гласове. Някой идваше. Дали не беше приятел!? Двамата се съмняваха в това. В Територията нямаше приятели. Само врагове, които взимат скалпове.

      Предстоеше…. Кой знае! Може би смъртта дебнеше слабите? А точно в тоя момент, Гош и Док бяха особено слаби!...

В.Софин