В детската градина

 

                                                                                         

В детската градина

        Днес мама ме заведе на детска градина. Не зная, защо го направи! Аз и в къщи си бях добре. Играех си с куклата Мими в градината с цветята и навън, когато ме изпуснеха от поглед.

Толкова много деца в градината и никое от тях не познавам. Как ще си играя!?

Мама каза, че ще се запозная. Ами ако не искам да се запознавам!

–         Не може! – каза мама – всички деца трябва да играят заедно.

Друг път! Нали ги наблюдавам. Едно момченце взе куклата на една момиче, уж да играе с нея, а и откъсна главата.

Момичето, пък взе, че разглоби камиончето, с което момченцето си играеше. Знаех си аз! Не трябва да водя моята кукла Мими на детска градина. В нея децата, крещят, плачат и трошат. Госпожите правят забележки, но кой ги слуша тях, когато на децата им е много весело или тъжно.

Видях едно момиче да подсмърча и вика, че иска да е с майка си. Обаче никой не му обърна внимание и може би затова се успокои.

Мен също като подсмърчаща ме сложиха да седна на столче и да наблюдавам децата. Госпожа Лили се опита да ме накара да играя с другите деца, но аз не пожелах. След обеда ме сложиха да спя. Аз си поисках приказка, но ми отказаха. Щели сме да пречим на другите деца, които спят. Добре, че мама дойде на време да ме вземе. Казах ѝ… Не помолих я да не ме праща повече на детска, защото ще слушам вече. Но тя се направи че не ме чува.

Когато на другата сутринта ме облече мислех  и аз да се престоря, че не чувам и да не ходя на детска градина.

Когато татко си дойде от работа му казах, че мама хич не ме слуша.

Той се засмя и се обърна към нея:

–         Скъпа, защо не слушаш Софи, какво ти казва?

Мама категорично заяви на татко:

–         Софи не иска да ходи на детска градина, а там е много интересно.

Мама наистина мислеше така. Тя нали не стои там. Откъде ще знае, какво е интересно за мен?

На следващата сутрин, къде с плач, къде с измрънкано обещание, че ще ми купят нова книжка  с картинки за приключенията на костенурчето Франклин пак ме излъгаха да ходя на детска градина.

Седнах си на познатото столче и госпожите, колкото и да ме убеждаваха да стана и, играя с децата, отказах. Просто си стоях там и наблюдавах как две момичета се хващат и дърпат за косите, защото всяка искаше да играе с куклата на другата.

Две момченца се плезеха едно срещу друго и правеха муцунки. Госпожа Роза им каза да се държат прилично, но те продължиха да се правят на маймунки. Беше много смешно, но не се засмях.

Вечерта казах това на мама в къщи. Тя се ужаси. Каза ми да не правя това, което другите деца вършат.

Успокоих я, че само си седя на столчето и наблюдавам.

–         А, не! -не хареса поведението ми, мама -Трябва да си играеш с дечицата. Учите ли стихчета?

–         Да, мамо! Даже песнички, пеят децата.

–         Ти научи ли нещо? – пита ме мама.

–         Не още. Нищо не съм научила.

–         Защо, трудно ли ти е? – пита ме мама.

–         Не, не е трудно, мамо. Просто си седя на столчето и гледам какво правят другите деца.

       Ужасена от поведението ми, мама ме заведе на психолог.

Аз и луда! Друг път! Просто съм срамежлива. Трябва ми време за да опозная всички деца и да си избера приятелка, която няма да ме дърпа за косите; няма да ми се плези като маймунка, а ще играем с нея на мама и дете.

Естествено аз като по-голяма ще съм мама.

Психоложката Мая се разсмя:

–         Всичко е наред с детето, Ви. Не се безпокойте ще мине малко време и ще се отпусне…

Откъде ще мине времето не разбрах, но се отпуснах. Толкова голямо отпускане беше, че ми докара настинка. Мама си взе отпуска, за да ме гледа вкъщи. Бях истински щастлива. На мен всички обръщаха голямо внимание. Дядо, баба, мама и татко се редуваха да ми четат приказки и разказват смешни истории. Дори ме изведоха наблизо в парка, където имаше детска площадка.

     Но, оздравях. Колкото и сълзи да проливах, мама беше непреклонна. Отведе ме пак на детска градина. Дори ми каза, да си намеря приятелка и да не се моткам повече. Че аз да не съм котката на баба Писа, че да се моткам? Но и казах:

–         Че аз вече си имам приятелка. Нали в парка на детската площадка си играя с Катето? Тя не ме дърпа за косите и куклата ѝ се казва Кате като, нея.

Мама ми се закани с пръст:

–         Няма значение. В детската или си намираш приятелка, или няма повече да те извеждам на детската площадка в парка.

–         Пък аз ще се разболея пак! – казах и дори тропнах с краче. Пред мама такива номера не вървят. Предаде ме в ръцете на госпожа Лили и ме остави да си търся място в света на големите. Защото колко е по-голям човек, знае повече и има много приятели.

Е, аз бях сред дечицата, но си имах винаги нещо на предвид. Като например да играя с тях и да бъда щастлива.

В. Софин