Гош - втора глава: Късмет!

                                                                             

Втора глава:

Късмет

Едва пристигнал в базата на войниците, която се намираше в планина, където имаше непроходими гори, дълбоки реки с долини, Гош, който се мислеше за спасен беше арестуван.

На въпроса му, защо - един наперен капитан от групата на войниците, отвърна с думата:

–         Шпионин!

–         Как така!? -възпротиви се Гош. - Аз съм човек, който търси свободни простори….

–         И намери ли ги? – безцеремонно зададен въпроса озадачи арестувания.

–         Мислех, че съм открил приятели…

–         Ние пък шпионин, който ще разпитаме. – усмихна се неприятно в отговор, капитанът.

–         Защо все пак ме спасихте?

–         За да получим отговори. – отвърна капитанът и даде разпореждане Гош да бъде вързан за едно дърво видяло и други такива ексцесии в ущърб на свободния човек.

Малко след като сториха това, новите мъчители на Гош го нахраниха за да дадат сила на езика му да говори.  Когато Гош отказа подкупа, а прие само водата, войниците не се поколебаха с въпросите си.

–         Кой те изпрати? Защо избяга от гетото! Защо мълча докато немите издевателстваха с теб? Каква е мисията ти! Как се казваш? Кой те подкрепя в безумното ти дело?

На всички въпроси, Гош отговори с не знам. Това, което зная, е че името ми и през зима и през лято е Гош!

Това се видя подозрително на войниците, по-точно на мъчителя капитан и той пристъпи към действия.

Гош беше завързан с главата надолу на клона на дървото видяло и други такива изстъпления с хора.

Оставиха го за малко за да налеят ум в главата ми и да го накарат да говори. Когато видяха, че се задушава го обърнаха, хвърлиха вода върху му за да дойде на себе си и продължиха с въпросите си:

–         Кой те изпрати в Територията, Гош?

–         Кой друг освен краката ми – присмя им се той, а те мъчителите взеха, клечки от кибрит, които набиха под ноктите му.

Въпреки болката, Гош не се предаде. Внезапно получил припадък, Гош попадна в лапите на мрака и мълчанието.

Въпреки опитите да го свестят, войниците не успяха. Докторът, който го прегледа каза, че е свършил земния си път.

Капитанът даде разпореждане на сутринта, Гош да бъде погребан. И за да не се чувства пренебрегнат да бъде използван гробът, който сам беше изкопал при немите, които искаха да го екзекутират.

Нощта мина спокойно. Всъщност Гош се събуди два часа преди съмване. Усети се отвързан и пропълзя в тъмното сред дърветата. Търсеше спасение. Добре, че краката този път го послушаха вместо да го хлъзнат. Провираше се между гъсталаци, тъмни сенки и бодливи храсти. Целият издран посрещна утрото, което надзърна над короните на дърветата и му се усмихна. С оная мила усмивка, която сгряваше сърцето му и в гетото. Усетил прилив на сили Гош продължи да се отдалечава в посоката, където се чуваше шум от падаща вода. Може би, водопад наблизо и река, която търсеше спасение от гората!?

Ненадейно зад него прозвучаха изстрели. Не бяха се отказали. Войниците водени от капитана, който контролираше тая част от Територията го преследваха. Просто бяха решили, че мъртъв е по-добре да бъде, отколкото жив и създаващ проблеми. Гош се опита да бяга. Изтощен, но неуморен търсещ правото си на живот, стигна водопада. Стръмната част на реката предлагаше достойно самоубийство или бягство. Гош не знаеше, но не се поколеба дори за миг. Докато покрай него свистяха куршуми и дори псувни, той успя да скочи и се потопи в дълбокото. Реката го грабна и захвърли надолу, където куршумите не можаха да го стигнат.

Отново чу трясъкът на автоматите насочени към него. Но всичко за тях беше напразно. Жертвата извадила късмет вече беше далече надолу по-течението на реката, спасител.

–Ами сега! – помисли, Гош преди да бъде прихванат от водовъртеж, който се опита да го удави.

Явно не успя. Но след кратка борба от негова страна почти предал се беше изхвърлен на брега. А там…

Гош не знаеше. Почти удавен, той се събуди  или беше събуден за новото си приключение.

В. Софин

 

Гош

                                                                                                              

                                                                                       ГОШ

        В гетото не живееше добре. Искаше му се да се измъкне от там. Лошото беше, че нямаше измъкване. Все пак съществуваше шанс. Един единствен, но го имаше.

   Нужен беше кураж. Такъв на Гош не липсваше.

Беше пораснал в гетото без да познае майчина и бащина ласка.

Някога и родителите му още, когато беше пеленаче бяха тръгнали… Бяха минали през триметровата ограда. Там някъде напред в неизвестното се намираше Територията. Бяха преминали оградата, но не  и успели. Някой беше върнал труповете им в гетото. Обикновено това ставаше нощем, когато всички вече спяха и сънуваха, че някога нещо ще се промени.

Уви! Който и да прескочеше оградата и навлезеше в Територията рано или малко по-късно го намираха сутрин убит и захвърлен в гетото.

  Въпреки всички това, Гош беше решил. В гетото нямаше път. Единственият минаваше през Територията.

   Една нощ, когато облаците бяха успели да скрият от погледите на всички звездите, Гош промъкна решителността си напред. Изкачи безпроблемно триметровата ограда. Прехвърли се от другата страна, където растеше висока трева и пое към неизвестното.

Първоначално стъпваше тихо. Усещаше само дишането си и пулса, който биеше неистово с предупреждение. Имаше защо. Тъмнината криеше много опасности. Невидими, трудно предвидими, капаните ги имаше…

 Беше успял да се отдалечи на километър от оградата навътре в Територията. Заобикаляше светлините, които криеха опасности. Късметът му изневери едва на съмване. Набрал кураж, Гош се опита да мине през боровата гора пред него. Там, той се надяваше да избегне евентуалната среща с лошото неизвестно.

  Предадоха го краката. Очите не фиксираха нищо обезпокоително напред. Въпреки това Гош се подхлъзна. Ушите му уловиха внезапния звън на чанове.

  Изведнъж сякаш от земята изплюти изпълзяха от невидими дупки, хора.

Без колебания, и без да го попитат нещо, немите почнаха да го бият. Дълго време го ритаха. Гош се въргаляше безпомощен в краката на непознатите. Но имаше чест! Въпреки свирепия побой, който му хвърлиха, той не се подаде на мисълта, че трябва да им се помоли.

Молбите каквито и да бяха на това място ставаха излишни.

Който се разплачеше от заловените хора от гетото го убиваха още на това място.

Гош беше решил за себе си. Заловен, той не молеше, пронизваше само враговете си с очи.

Внезапно един от биячите вдигна ръка. Това означаваше достатъчно. Явно водачът просто реши, че е излишно да продължава побоя на Гош.

Изправиха го и поведоха нанякъде. Стигнаха до едно на пръв поглед безкрайно ширнало се пред погледите, поле. На него имаше безброй малки хълмчета разхвърляни безразборно навсякъде. На Гош му заприлича на гробище. Липсваха обаче, кръстове…

До тоя момент никой от вражеската група не попита нещо, Гош, нито пък и той си отвори устата за да каже нещо в своя защита.

Безмълвен Водачът на групата тикна в ръцете на пребития права лопата. После му посочи празно място, където нямаше хълмче.

  Гош разбра. Трябваше да копае. Самата мисъл за това, беше ужасяваща. Налагаше се да изкопае сам гроба си.

Но, защо беше нужно това? Защо не бяха го убили като други от неговия клан? И после подхвърлят в гетото като майка му и баща му, някога!?

Не разбираше, защо всички мълчат? Защо не долавяше никакъв звук освен тоя на правата лопата, с която дълбаеше сам, гроба си?

Скоро щеше да разбере.

Любопитно му беше, как щяха да го довършат. Дали с правата лопата, с която копаеше, или пък с нещо друго!

„Само не и жив“ – сети се Гош и изтръпна цял от появата на тая ужасяваща мисъл  да го вкарат в гроба още дишащ.

Вече беше готов. Изправи се неохотно почти, но смело успя да забие лопатата в пръстта, която беше изкопал. После зачака.

Не му оставиха време за повече размишления. Водачът избра трима от групата с посочване. Явно те бяха определени да свършат мръсната работа.

„Какво пък, така било писано!“ – мислеше Гош и дори си позволи да се усмихне. Една последна усмивка дошла внезапно никога не е излишна!

Стисна зъби в очакване. Имаше време да изтрие потеклата кръв от устните и разбития си нос. Едното му око доста насинено вече беше затворено. На групата „убийци“ предстоеше да затворят завинаги и другото око на Гош.

     Тримата палачи пристъпиха напред. Внезапно измъкнаха скрити под дрехите си пистолети. Заредиха ги бавно, един по един докато гледаха дали Гош ще трепне при щракането при освобождаването на предпазителя. Въпреки демонстрацията, която изнесоха показно, Гош не трепна дори за миг.

 Определените палачи погледнаха към водача в очакване за знак от негова страна.

Съвсем бавно той, като на забавен кадър или с особено желание, с идея да поизмъчва още миг, Гош вдигна заповедно, ръка.

Вкупом прозвучаха изстрели. Гош остана прав. Изобщо не трепна. Само мисълта му пристигна на помощ за да го извести, че мъчението продължаваше.

Тримата палачи се приготвиха отново да стрелят. Още преди водачът им да вдигне за втори път ръка прозвучаха изстрели.

Последни изстрели, които решиха всичко! Водачът и тримата му палачи така и не успяха да натиснат спусъците на пистолетите си. Автоматен откос дошъл на помощ  сякаш от нищото беше разрешил проблема.

Петима войници изникнаха от най-близките хълмчета разположени в полето. Там, където се бяха скрили, докато се придвижваха към мястото на разстрела. Преди малко докато извършваха разузнаване в Територията, бяха дочули изстрелите. И само забавянето на изпълнението на екзекуцията на Гош помогна той да бъде спасен.

В знак, че се предават, оцелелите, неми зрители на ликвидирания водач вдигнаха безропотно ръце.

Внезапно тишината беше нарушена от гласа не един от войниците:

–         Идваш с нас!? Или оставаш тук с немите?

Гош не се поколеба дори за миг. Устата му мълчала досега, обещаващо пропя:

–         Идвам с Вас!

Без повече да обръщат внимание на немите с вдигнати ръце, войниците се оттеглиха през полето. С тях пое към неизвестното си приключение  и Гош!...

В. Софин

 

Влезе в мен

 

                                                                                                         

Влезе в мен

С очи проникна. Мушна с пръсти.

Видя ме жалък. Взе, че се усмихна.

Спря сълзите. После ме прелъсти.

Любовта в мен влезе и не стихна!

В. Софин 16.05.2024год.

Разказ писан в дъждовно време

                                                                              

Разказ писан в дъждовно време…

     Неделен ден. Пълна скука. Отвън се сипе неспирен дъжд. Когато чух как капките се разбиват навън пред къщата ми на асфалтовия път, сънят внезапно споходи очите ми.

 Видях се да отивам към дълбока река над, която имаше мост. Вече стигнал там се сетих…

   Веднъж един читател, който беше чел от разказите ми, ме попита:

–         Как идва идеята за да напишете нещо стойностно, което да се хареса на повечето хора?

–         Ами, например… -усетих се да отговарям, аз. –например, решавам да напиша романтичен разказ. Какво правя? Намирам мост и дълбока река. Кисна отгоре му известно врече и чакам да ме осени идеята.

–         А, ако не пристигне? – дълбае в мислите ми читателят.

–         Няма страшно. Скачам от моста и готово.

–         Самоубивате се!?

–         Не! Давам шанс на романтичната идея да излезе наяве. Героят ми всъщност скача от моста…

Тука ме прекъсват:

–         Значи героят ви, се самоубива от несподелена любов?

–         Не! Героят ми прави опит, но не знае, че долу сред върбалака току до реката го наблюдават две хубави очи…

–         И Какво? Очите ли ще го спасят? – смее се развеселен читателят.

–         Не бързайте с изводите, читателю! Всъщност млада разведена жена с едно невръстно дете лови риба…

Тук отново, читателят ме прекъсва с ирония:

 

–         Не съм чувал по-тъпа история от тази.

Не обръщам внимание на иронията му и смело продължавам разказа си:

–         Именно тогава младият мъж намира воля в себе си, и скача за да приключи земния си път…

Но не му се удава, защото наблюдателна жената, която лови риба, съблича роклята си и  по-бельо скача и спасява главния герой на разказа.

-Хм! – сумти читателят и пита заинтригуван:

– А после?

–         Ами… Започва да вали дъжд, който кънти по-перилата на моста…

–         И после, после? – не издържа читателят надяващ се на бърза развръзка.

–         Какво не е ясно! Младата жена връща удавника от оня свят чрез изкуствено дишане…

–         А-а-а! Значи жената целува младежа?

–         Глупости! Дава му шанс за живот! Избор, който трябва да направи…

Отново ме прекъсват:

–         И, какъв е изборът му?

–         Щом идва на себе си младият мъж над когото полугола все още стои разведената жена в опит да го върне към живота, премигва не вярващ на очите си…

–         То и аз, ако видя полугола дама ще се учудя. – прекъсва ме читателят за сетен път.

Без да обърна внимание на думите му продължавам разказа си с думите на младия мъж:

–         Коя сте вие? Защо ми пречите да се махна от този свят в който няма любов, а само измама…

Младата жена разбира какво става в душата на младежа. Той явно е бил безумно влюбен, но отблъснат, може би от момичето, което е избрало друг...

–         Вижте, какво  младежо? Изслушайте ме преди да скочите отново в реката.

Лесно е да избягаш от проблемите си. Лесно да се откажеш от живота. Трудно е да запазиш самообладание и продължиш нататък…

–         И защо да го правя? Не е ли по лесно да приключа с агонията?

–         Лесно е разбира се. Но не е разумно. Аз самата бях влюбена, но мъжът ми излезе глупак и се хвърли в обятията на друга жена. Според вас трябваше ли да сложа край и да приключа? Нима не се раждаме на този свят за да опитаме не само сладостта, но и горчилката на живота? Аз всъщност имам малко дете за, което трябва да се грижа. Ти може би имаш възрастни родители, за които трябва да се грижиш… Така ги оставяш да проклинат деня, в който са те заченали…

Тези думи прозвучават от гласа на младата жена на един дъх, и докато намъкваше роклята върху себе си през глава, а младежът сякаш отново се раждаше за живот…

Отново ме прекъсва любопитен читателят:

–         Интересно! Не бях се замислял, че така може да се случат нещата. Тогава може би много от кандидат самоубийците не биха направили грешната стъпка да приключат земния си път набързо.

Без да мъча повече читателя продължавам да го обработвам с разказа си:

–         И така, двамата вече преживели ужаса на разочарованието, решават, всъщност съдбата решава вместо тях. Младежът чието име запазваме в тайна и младата разведена жена, която го спасява от гибел вече запознали се опитват да намерят нов път за себе си.

–         И намерили ли са пътя си? – прекъсва историята читателя, защото явно изгаря от нетърпение да чуе края на разказа.

–         Ами, както става понякога в приказките… И заживели двамата заедно. В добро и зло. В мир и любов до края на дните си. Имали и свои деца, но не забравили и първото, което било на жената от бившия ѝ мъж…

Внезапен тътен прозвучал отвън на улицата пред дома ми сложи край на съня ми. Отварям очи. Още вали. Сипе се неспирен дъжд, който плющи гръмовно по асфалта. Дъжд, който направи невъзможното да убие скуката ми разказвайки ми именно на сън този романтичен разказ написан, за чувствата на сърцето и любовта без, която не можем живя!

В.Софин 13.05.2024год.

 

По стотинка!

                                                                                                

По стотинка

За момент виждам притеснени политиците.

Май накацали в паниците са им мушиците!?

Всъщност идилия подплатена на картинка:

предизборно обещали за всеки по стотинка!

 В.Софин 

Май да, ама не!

 

                                                                                  

Май да, ама не!

Въодушевен виждам изгубени парици.

Май изглеждат отдалеч като жълтици!?

Всъщност миличка идилия в картинки:

в двора бабин, никнали са челядинки!

Въодушевен виждам мама по терлици.

Май накацали отдалеч изглеждат, птици!?

Всъщност идилия прекрасна във картинки:

в красиво бяло кацнали първите, снежинки!

Знанието на Мъдростта е брат

                                                                        

                                  Знанието на Мъдростта е брат!

Уникални сладките фъстъчета.

Умни са. Никой не ще да ги яде.

Момичета, момчета дребосъчета

учат знанието, усещат се добре.

 

Макар и сладки тез фъстъчета

Вече изцяло изречения четат.

Момичета, момчета дребосъчета

знанието на мъдростта е брат!

В.Софин 

Забравеното гробище

                                                                                    

Забравеното гробище

    Полумрак. Сенките се гонят с листа падащи от дърветата наоколо. Стълби с наклон надолу. Тишина, която стъпките не отразяват.

Двама мъже. Единият възрастен с побелели от времето коси. Другият млад сякаш вчера научил за фокуса с бръсненето на брадата.

   Полумрак, който пълзи по паметници и кръстове. Много кръстове с надписи, които вече не личат. Гробище, което пази тайни. Съхранило спомени за отдавна минали времена. Годините са категорични. Едва личат, но връщат времето на деветнадесетия век, когато българите са били под османско робство. Пътят не се е съобразил с паметта на хората, които лежат тук. Техните очи надзъртат току под подметките на двамата мъже, които не подозират през какво минават. Изведнъж погледите отстрани се удвояват. Дори утрояват, зловещо… Но още е тихо и листата, които вече са опадали през късната есен скриват сълзите, бликащи под тях.

   На някои от дърветата висят мартеници. Червено и бяло хванати в ръка. Висят закачени тук от пролетта. Каменните кръстове отстрани са обрасли с мъх, и на някои дори не личат имената. Имена, които днес не значат нищо за никого. Може би! Но ако човек разрови мъха би открил тайни, от които косата ще му настръхне.

    Двамата мъже мълчаливо газеха след полумрака сред рояка от очи и невидими сълзи, скрити под есенните, паднали листа.

Възрастният спря и с пръсти обзети от любопитство почисти килнатия каменен кръст паднал точно на пътя през, който минаваха двамата. Път, от който нямаше връщане! Може би те не осъзнаваха ставащото. Но, който вече надникваше в душите им.

Прочел надписа на кръста, възрастния мъж се ужаси. Малко дете, едва тригодишно. 1853 -1856г. „ След кратко боледуване си отиде Звездичката в живота ни! Угасна огънчето от зениците ѝ!“ Името на детето така и не успяха да прочетат, защото беше изтрито милостиво от времето.

   Ужасени и двамата от видяното изпаднали в паника хукнаха да бягат извън пътя сред паметници, мъх и кръстове на хора отишли си от тоя грешен свят още през деветнадесетия век.

Уж за по кратко бяха решили да минат именно от тук. Но без да знаят, дори без да подозират за пипалата, които щяха да ги хванат. Пипала от които нямаше да има измъкване. Повя хлад. Отнякъде заби камбана, която смути още повече бягащите мъже. Падаха, ставаха. Вече бяха целите в шума и сълзи…. Сълзите на хора, които са живели в добро и зло. Очите им ги преследваха. Може би, те не го осъзнаваха. Но вече бяха прокълнати. Бяха осъдени вечно да бягат. Вечно да се лутат в полумрака на времето, което не прощаваше грешките. Тяхната беше, че бяха минали напряко. А, пътят точно тук през гробището, където почиваха душите на хората беше забранен за живите.

Нощта изтече. Вятърът появил се неочаквано в гората на заранта, в забравеното гробище засвири в короните на дърветата, които подеха погребалната си песен. Тази нощ нови две души се бяха присъединили към историята. История, която остана неразгадана от живите.

   Двамата мъже вече ги нямаше. Сякаш никога не бяха  съществували. Гората ревниво пазеше историите на гробището, които така и никога, никой не разкри отново.

В.Софин  7.05.2024год.

 

Някога на Мусала

 

                                                                                 

                   

                        Някога на Мусала

Явно някога, но не сега

облакът повдигал е глава

в почуда над Рила планина!

Там, където хижа Мусалла

приютила хора с топлина

сред преспите на светила -

сняг във слънчева зора,

запечатал за нас, мига!

В.Софин 7.05.2024год.

 

Щастието е дете

                                                                         

Щастието е дете,

което учи се добре.

Смята умно, знае да чете

мързелът не ще го спре!

……….

Мързелът не мърда вече.

Заспал е в малкото човече.

„Ей сега пъргаво ще стане!“-

рече Мама, после ме събуди

и бързо за училище, облече!

……….

В училище е празник днес.

Щъркелът пристигнал с вест,

че пролетта е странна смес -

от приказки сглобени с интерес!

В.Софин

Една екскурзия до Гоце Делчев и Хаджидимово - трета последна част

                                                                                                  

А после?

Ами, следва продължението:

   Отиваме вкупом на обяд в ресторант -градина „Орбел“. Веднага след това успявам да направя няколко запомнящи се снимки на парка. Две мечета, Козирог, скулптори  и цъфнали акации хваща погледа на обектива ми.

След обяда мисията ни продължава с град Хаджидимово и манастирът там, „Св. Великомъченик Георги“. Необикновена, много красиво изградена църква с високи украсени като крепост стени. Още преди да прекрачим портата очите ни хващат на стената закачената Легенда, която ни впечатлява с историята си. Макар и оскъдни сведенията за манастира все пак нещо е успяло да достигне и до нашето време.

„Според преданието на това място е съществувал древен манастир, който бил разрушен от османския завоевател при падането на България под турско робство. Същата участ споходила и множество други храмове и манастири, разположени в района на Неврокопското поле.

  През последвалите векове на тежки изпитания в народната памет се съхранил споменът, че хълмът, обрасъл с храсти и дървета, е място на древна християнска светиня. След време тази местност се превърнала в ниви на турски чифлик, в центъра на който островчето от дървета и храсти усърдно пазели под короните си основите на храма и чудотворната икона на ветия Божи угодник и великомъченик Георги.

  1850- та е годината, в който по Божий промисъл това безценно съкровище по чудесен начин се открило и православните християни отново получили своята светиня. Както и в много други случаи, засвидетелствани в житийната литература, и тук това станало по застъпничеството на  св. Георги. Великият Божи угодник се явил в съня на един от местните благочестиви християни -дядо Атанас Лазаров, и му наредил да отиде на описаното място , посочил му къде точно да копае и му казал, че е дошло време неговата икона да бъде извадена от земята. Първоначално дядо Атанас не обърнал внимание на своя сън. Не му обърнал внимание, дори и след като сънят се повторил. Но когато за трети път сънувал същото, старецът се престрашил и се отправил към споменатия хълм. Турчинът – собственик на нивата, в това време бил там и орял с воловете си. Като видял стареца, който започнал да копае, го изгонил и не му позволил да изпълни повелята на светеца. Когато обаче се върнал при воловете, ги заварил да лежат на земята. Подканил ги да станат, за да продължи работата си, но те не помръдвали и за голямо негово учудване по никакъв начин не можел да ги накара да станат. Стопанинът им се изплашил и тръгнал да търси помощ. На мястото се събрали много хора и разбрали за случилото се с дядо Атанас по-рано през деня. Тогава по възрастните потвърдили, че действително мястото, на което копаел старецът, е църковно място /на турски въкъф/ Те дали съвет на турчина отново да го повика и да го остави спокойно да продължи своето начинание. На следващия ден чудотворната икона на св. Георги била намерена. Предполага се, че тя е рисувана през втората половина на 17 век или началото на 18 век, като близо двеста години е преседяла под земята, без да се повреди от влагата и процесите на гниене. Не е известна годината на нейното изписване, нито авторът или произходът.

Собственикът на нивата приел откриването на чудотворната икона за особено Божие знамение и решил да отстъпи имота си на българите. Местните християни построили малък параклис на мястото, където била намерена иконата. Желанието на всички било да се възстанови някогашния храм, но за целта било необходимо разрешение от Цариград. Според първоначалното разрешение храмът трябвало да бъде малък, нисък и вкопан в земята. Започнали строителните работи, но се оказало, че твърдият терен не позволявал да се направи достатъчно дълбок изкоп. Наложило се да искат ново разрешение, с което да молят храмът да бъде по-висок и да е над земята. Впоследствие християните получили специален султански ферман, който разрешавал храмът да има необходимата височина, но било наложено друго ограничение – да бъде без прозорци. През 1864год. манастирският храм бил завършен, а на следващата 1865г. бил осветен. Едва в началото на двадесети век, след освобождението на България от турско робство, на църквата били направени прозорци.

      По-време на балканските войни /1912г. – 1913г./ манастирът претърпява много поражения.

При дългогодишното игуменство –1945г. – 1996г./ на свещеникомъченик Трифон Симидчиев се извършило цялостно обновяване на манастирските сгради. На 29 юли 1979г. в църквата избухнал пожар, който унищожил целия иконостас и всички икони. Храмът изгорял напълно  от него останали само зидовете. Единствено иконата на св. Георги по чудо оцеляла сред пламъците, след като Димитър Симидчиев /син на отец Трифон/ в последния момент спасил иконата. След потушаването на пожара с помощта на Неврокопска митрополия и дарения, само за осем месеца, църквата била възстановена, и на 6 май 1980г. - осветена.

На мястото на изгорелия иконостас бил направен нов резбован и отново били изографисани всички икони, които до днес украсяват храма.

През 1996год. под духовното ръководство на Неврокопският митрополит Натанаил в светата обител се полага началото на настоящето монашеско братство, а разширяването, благоустрояването и украсяването на храма и на всички манастирски сгради продължава.

Чрез иконата на свети Георги и по неговите молитви Бог е извършвал множество чудеса, които не спират и до днес.

Но по-голямото чудо, което Бог иска да се случи в живота на всеки един от нас, е нашата лична промяна. Тя може да стане, когато се стараем да живеем според истините на нашата православна вяра. Тогава с Божия помощ, ще се преобразим не само ние самите, но и целият ни живот. Великото чудо на всепобеждаващата християнска вяра всеки ден поражда множество по-малки чудеса. Да откликнем на псалмопевеца: „Вкусете и ще видите  колко благ е Господ“ Пс. /ЗЗ,9/.“

    Всъщност след като прочитаме историята на манастира групата ни отива да запали свещи вън пред храма на свети Георги. Влизаме и вътре в църквата, където освен молитви към Бога някои от нас успяват да си вземат и спомени от посещението като магнити и богословски книги.

Уникална архитектурна сграда с часовник и кръст на върха впечатлява погледите ни в двора. Голямо дърво с  бяла каменна чешма и разцъфнали лалета в розово, бяло, и теменужки също спират очите ни.

А после, следва наблизо така наречения Зоопарк, където ни срещат плахи очите на сърни, елени. Не липсват и зайчите. От птиците тук са представени красиви пауни, пуйки. Малки кончета, пони, дива коза и малко гересто петле…

Започва да вали дъжд. Това не пречи да снимам, но след като сме влезли с благоверната срещу такса два лева в част от двора на Зоопарка.

Отнасяме красиви спомени от тука. Когато влизаме при тях  виждаме сърните, елените и кончетата да се хранят.

После, тръгваме с автобуса към къщи събрали емоции, които продължават и вътре. Зазвучават македонски песни и Мария заедно с една друга дама играят хоро по-средата между седалките…

Край на емоциите слага пристигането ни в Самоков, където групата се разделя. Разделяме се и ние с Тошко, Надето и Мария, като си пожелаваме нови приключения в неизследвани красиви места в България. И повярвайте ми, те не липсват. Необходимо е само да тръгнем за да разберем как чувствата и приятелствата се раждат там на пътя, който мами погледите с неувяхващата пролетна красота на природата ширнала се пред погледа на приключението!

В.Софин

Никой не е вечен

                                                                                       

Никой не е вечен

     Живеех с мисълта, че съм вечна. Семейна, събрала всички емоции в една здрава спойка. Неподвижна, със запазено място, откъдето хвърлях погледи към вратата в очакване на гости.

А може би, не!... В очакване на живущите в къщата да ме забележат. Всеки влязъл в стаята, където бях, заела централно място хвърляше погледи към мен. Усещах се някак си специална. Какви ги приказвам! Бях шампионка по-събиране на погледи.

   Влизаше майката и щом ме зърнеше, усмивка като роза разцъфваше по лицето ѝ. Бащата унесен с мисълта за изхранване на семейството едва, когато пристъпеше към кревата, тогава виждах и неговата усмивка, която стапяше сърцето ми в умиление…

„Но, имах ли сърце!“ – питах се понякога аз и си отговарях нощем, самичка. Сигурно все пак имах нещо като сърце щом бях семейна и раздавах безплатно на живущите в къщата светли усмивки.

    Децата прекалено малки още или ангажирани с игри, изобщо не ме забелязваха. За тях просто бях въздух. Невидима прашинка, която не влизаше в очите им за да не се усетят раздразнени.

Виж, дядото щом влезеше през вратата в стаята име съзреше не само усмивката цъфваше на лицето му, но и мустакът трепваше от вълнение. Спираше се пред мен. Заставаше мирно като войник преди атака. Взираше се. Изпиваше ме цяла с поглед. Оня поглед, с когото някога явно беше спечелил сърцето на бабата.

За момент унесен в спомени дори засукваше мустака си, сякаш тепърва ме откриваше.

Интересът на бабата, негова жена в добро и зло, която също живееше под покрива на тоя дом, също не беше подправен. Но нейната реакция, беше съвсем друга.

Спираше се за момент при мен. Първо се усмихваше. После няколко сълзи се отронваха безмълвно от очите ѝ, бавно капка по капка долу върху дъските на пода.

Но мина време. Всъщност безкомпромисно времето изтече.

Нямаше ги вече дядото и бабата. Някъде се бяха запилели. Не влизаха в стаята. Липсваше ми младежкият им дух.

Доскоро малки, децата израснаха и се превърнаха във възрастни хора. Родителите им остаряха. Все по-рядко те хвърляха погледите си към мен.

Напълно забравена. Не бях интересна. Дори шампионка не бях вече…

Семейна реликва, събрала всички емоции в едно цяло.

Всъщност бях остаряла някогашна вече поизбеляла от времето, снимка.

Синът на стария баща взе нещата в ръцете си. Смъкна ме от стената над леглото, където бях закачена. Скъса ме без жал, и без дори да ме погледне, поне за последно за да видя очите му; без дори да се взре в образите в нея, на дядо му и баба му като млади, които вече времето беше размило, ме изхвърли в кофата за боклук.

В.Софин

4.05.2024год.

 

Нишката

                                                                                   

Нишката на живота

   Незнайно откъде се пръкна нишка. Всъщност току що родена започна бавно да се изтегля. С течение на времето ѝ пораснаха криле. Успя да изкачи прекалено високите стълби макар, че понякога се спъваше. Щом стигна апогея си, нишката започна да слиза бавно надолу.

 Колкото и внимателно да се смъкваше толкова повече нишката усещаше, че времето ѝ изтича. Миг преди да слезе окончателно от стълбата, се изтегли докрай и се прекъсна. Вече нямаше прежда за намотаване. Тя беше свършила по-пътя, когато нишката се изкачваше по-стълбата на живота и после вече изморена слизаше бавно докато всички стави я боляха.

Началото намери края си! Не можем излъга времето. То ни лъже, че живеем.

Живот роден си отива веднъж завинаги щом мине апогея си!

В. Софин

 

 

Цветна книжка

                                                                                   

Цветна книжка

Кацнала голяма калинка

на една малка стотинка.

То не било стотинка,

а в книжка цветна, картинка!

 

Кацнало голямо пиленце

в малко топло гнезденце.

То не било гнезденце,

а щамповано дъно в  котленце!

 

Дръннало малко звънче.

В клас се чуло гласче.

То не било само гласче -

рецитирало стихче, момче!

В. Софин 2.05.2024год.