Още с нея

                                                                                      

Още с нея

Докато млад преследвах красота

не мислех, че някога ще остарея.

Очите ми още отворени за любовта

все искат, мечтаят да са с нея!

В.Софин

Следи любовни

 

                                                                                      

Следи любовни

Бикини изути на скалата лежат.

Забравени чехли там още стоят.

А някъде долу вълните ръмжат -

любопитно морето дигнало врат.

 

Потник нещастно наблизо стърчи.

Гледат бикините далече встрани.

Вятърът волен усмихнат хвърчи,

неволен свидетел в любовни следи!

В.Софин

Хула

                                                                                               

 Хула

И дума добра да се каже за фасула

все отнякъде ще изпълзи и хула,

която коремът на преялия надула

ще избръмчи срама народен събула

на воля там сред хора на събора!

В.Софин

Към Рибните езера в Рила

                                                                                    

                              Към Рибните езера в Рила планина

  С добра компания и организация вторникът се превръща в празник. Този път той се оказва в посока Рилски манастир и Рибните езера.

   Трима без да броим колата тръгваме на поход, който сбъдва мечтите. Всъщност Рила планина е притегателно място на, което човек веднъж видял го, докоснал се до висините изпитва нужда да се разтопи сред природата.

   Габи, Ваня и моя милост, вечно отнесен с мисъл за планините, поемаме към Дупница, чиито километри колата без страх, гълта. Спираме за малко. Хайде де! Да не изпуснем сутрешното кафенце, което пием после в движение. Е движението е за колата, която бърза, докато ние отпиваме глътки, събуждане.

    Скоро стигаме завоите на, които им се завива свят. Всъщност моята глава се носи. Успявам да се съсредоточа и най-накрая и тримата, пристигаме безпрепятствено в Рилския манастир. Освен снимките за спомен с една котка, която ни се зарадва, палим и свещи за здраве.

    Времето се оказва подходящо за маршрута, който следваме.

Ето ни и на „Кирилова поляна“, където спираме при едно заведение с име „При чичо Киро“. Той бе достатъчно отзивчив да ни покаже пътя към Рибните езера.

В недалечното минало „Кирилова поляна“ се е наричала „Партизанска поляна“. Оказва се чудно хубава местност откъдето надничат към нас очите на настръхналите зъбери „Двуглав, Иглата и Орловец между красива борова гора.

    Намираме се на 1500 метра надморска височина в района на Кирилова поляна откъдето започва  нашият опознавателен маршрут. На север от поляната хоризонтът е очертан  от красивата скалиста дъга на върховете: Елени връх, Злият зъб, Иглата, Двуглав, Ловница и Купените, а на юг билата на Бричебор и Черней.

Оставяме колата за почивка, а ние тримата тръгваме към Тиха Рила, която от топенето на снега във високото въобще не се оказва тиха, а по скоро бих я определил като бъбрива. По целия маршрут нагоре Тиха Рила не спря да ни приказва за върхове, хора, дървета и цветя усмихнали се за нас край каменистия път.

   Движим се покрай течението на река Рилска, която е ляв приток на река Струма. Този маршрут се оказва най-лек, а доколкото знам и най-популярен. Някога тук е имало асфалт, но сега почти не се забелязва. Въпреки това се радваме не само на чистия въздух и песента на Рилска река, а и на разтворените за живот очи на жълтата теменужка. Погледа улавя и разлистили се в близост буки, чиито листа с вкус на киселец стават за храна.

      След Кирилова поляна някога наречена така на името на монах от Рилския манастир, или Мойсеева поляна, добре очертания път пресича Рила и поема стръмно нагоре, като набира височина с няколко остри серпентини, наречени Кърколиците. Боров въздух прохлада и неспирното мърморене на реката не дава на очите да спят. Ококорени те съзират вдясно ската на връх Черней 2489 метра надморска височина. Пенливи водопади стръмно се спускат между борови дървета, чиито води идват от манастирските /Гьолските и Джендемските езера/.

  Кратко отклонение за маршрута, който следваме. Взет от Пенчо Михайлов. Откъс от малка туристическа библиотека за „Рибните езера“ издание от 1966год.

   „С ново пресичане на реката се стига местността Тиха Рила, добила името си от  успокоените и бавно течащи тук води на реката. Преди години на това място се намираше малко дървено заслонче, което даваше приют в случай на нужда; днес личат само основите му. Тук долината е по-широка и погледът може спокойно де се любува на затревеното, на места пресечено със скали било на Водния чал, по който са накацали единични борови гиганти. Отдясно пък се простира масленозеленият боров и клеков скат на връх Черней. Колкото се навлиза по-дълбоко в планината, толкова долината се стеснява, гората става по-ниска, а непосредствено пред циркуса на езерата започва царството на сложно преплетените клекове. Отдясно от високия висящ циркус се спускат пенливите води на Смрадливото езеро, които отдалеч изглеждат като проснато бяло платно, ярко открояващо се върху зеленината на клека. След като пресече река Маринковица /Крива река/, пътеката навлиза в циркуса на Рибните езера и минава от дясната страна на Долното езеро. Оттук до хижата е вече много близко и пътят криволичи, като ту се приближава, ту се отдалечава от брега на езерото.

Преходът от Рилския манастир до Рибните езера, макар и продължителен, е сравнително лек, без рязка промяна на наклона освен късото изкачване през местността Кърколиците по склона на връх Черней. Разликата във височината между изходния и крайния пункт е 1113 м, която се преодолява за шест часа. Това показва, че общият наклон на 18-километровия път не е голям /около 6%/ и езерата са сравнително лесно достъпни оттук.“

     Макар, че това е пътят по-който се движим тримата и разбираме, че не е труден мечтаем за нещо, което да ни помогне. Помощта не закъснява. Скоро ни настига мощен джип. Ваня успява да го спре. Запознаваме се със Злати, който не отказва да ни вземе нагоре към желаната от нас цел, Рибни езера.

Картините, които следват нагоре са неописуемо красиви.  

Много скоро спътници ни стават отстрани бягащи покрай нас и джипа на Злати, белоснежни водопади по-път превзет от камъни и на места от омекнал от слънцето, сняг.

    Става ни ясно от думите на нашия домакин, който се оказва жител на град Рила, че и той е планинар. Всъщност Злати беше тръгнал да проучва  топенето на снега до местност наречена от него „Хидро“, където се събират пресичащи се води на притоци на река Струма. Разбираме от думите му, че е и запален любител на мотор, с който успешно изминава терени по трудни пътеки сред планински местности. Развързали езици в приказки за планини и местности, стигаме до място, което не дава възможност на джипа да продължи маршрута си. Слизаме и поемаме нагоре улисани в нови разкази за природните чудесна намиращи се на това място.

   На няколко табели срещнати случайно по пътя прочитаме за местообитанието на Рилския ревен, който се оказва защитен вид и е вписан в червената книга за опазване.

Рилският Ревен е многогодишно тревисто растение от семейство лападови. Расте само в Рила планина и вирее по трудно достъпни скални прагове от 1750 до 2300 метра. Цъфти през месец юли.

  Освен рилския ревен тук е намерила убежище и друга билка. Това е жълтата Тинтява, която се оказва също, защитен вид.

Панорамата пред нас се оказва величествена. След света на зеленината по пътя и припева на Рилска река стигаме до „Хидро“ където се оказва, че има построено за нуждите на долината, водохващане.

 Не се помайвам , а успявам да снимам върхове, снегове, притоци и билки, които цъфтят сега през пролетта като синия минзухар.

 В циркуса на Рибните езера през лятото тук са намират убежище особено около мочурливите места, край множеството езерца в западната му част, омайничета, жълтата тинтява, рилския ревен и подрумничето. Естествено в този момент са се отворили очите в цъфтеж за пролетта на ливадната  и алпийската върба.

  Слънцето този път отворило поглед към нас успява да топи снега в краката ни. Оказва се обаче недостатъчно бързо. Много скоро след успешното ни преминаване на две мостчета под които бързат надолу за да се влеят в Рилска река спираме. Злати, който е избързал пред нас се връща обратно с думите, че нагоре по пътеката е невъзможно преминаването. Снегът се топи, затъва се и въпреки оставащите четиридесет минути до края на маршрута ни, Рибните езера и хижа „Рибни езера“ се налага връщане. Може би, когато след няколко седмици дъждовете сторят необходимото ще стане възможно изкачването горе.

Правим снимки за спомен и слизаме до постройката при „Хидро“.

Гостоприемна маса и две пейки ни подсещат, че обядът вече не трябва да се отлага.

 Като всеки път нося нещо за пиене. Ракия? Не. Това са двеста грама уиски. То успява за момент да ни върне кръвообращението, защото вятъра се оказва прекалено студен за това място.

   Разбираме от Злати, че нашата българска ракия не може да бъде заместена от някакво си уиски. Съгласен съм с него, но в случая бях решил да бъда оригинален, но не ми се получи.

 Тръгваме си. Пътят каменист пред нас ускорява крачките ни. Стигаме до мястото, където джипът на Злати дреме необезпокояван от силата на песента излизаща от коритото на река Рилска.

    Поглеждаме зад нас, там където все още са скрити за туристи сините очи на рибните езера. Снегът се топи, но не дава шанс за нещо повече освен за връщане.

   Благодарни сме на Злати, че бяхме негови спътници в това планинско приключение.

  Преди да се разделим на Кирилова поляна освен, че разменяме телефонни номера, разбираме, че сме открили и приятел. Истински приятел планинар, който освен, че обича природата и я защитава от посегателство на неразумни туристи, но и помага на такива като нас случайно срещнати на пътя ентусиасти, обичащи природата.

  Бутилка ракия за спомен от Злати и обещание от нас, че ще дойдем отново тук в царството на Тиха Рила и Рибните езера, които заедно с него ще ни очакват за нови разговори и приключения там горе, където си дават среща орлите.

  Е това е всичко. Или не. Следобедното кафе наблизо ни очаква в красива боядисана в зелено вила, където с помощта на празни пластмасови шишета е сътворена приказна картина. Облечени с дрехи хора и оцветени с боя, животни ни подканват за снимки.

   Отгоре над нас ни зяпат скалите и прозира блясъка на слънцето. А долу? От тук започва Еко пътека. На едно дърво виждаме да виси табела. На нея четем: „От бога прокълнат и обречен е този народ, който унищожава горите си.“ – Бернар Паси.

 Отегчена до скоро, колата оживено и безпрепятствено взима километрите до вкъщи, откъдето друга част от Рила ни посреща гостоприемно отворила пазва за очите ни. Моите, на Габи и Ваня!

В.Софин 02.06.2023год.

     

 

 

 

 

Улавям висините

                                                                                   

Улавям висините

Изкачвам ония мили планини

дето дават радост на душата.

Намирам сладост в старини -

болки раздвижват ми краката.

 

Улавям с поглед ония висини

дето среща дават си орлите.

Тук сред дивни, рилски ширини

намирам на слънцето, лъчите.

 

Планински въздухът не стига

вятърът да пълни ми гърдите.

С обич в душата ми пристига

на времето оставени следите!

В.Софин 26.05.2023год.

Вика Казва и Яко

                                                                                                

                                                                Вика Казва и Яко

Имало едно време… То и днес го има.

Е та, имало едно време, трима чешити. Първият Вика имал  толкова богат речник, че в устата му постоянно се въртяла думата „вика“

–        Та да си дойдем на думата – започвал той изказването си – Оня ден комшията, Смислов ми вика:

„А бе, черпи ме една мастика, Вика!“

И аз: Защо да не би жена ти да вика, че на нивата, била ѝ тежка, мотиката!?

А, той: „Не бе Вика, пие ми се.“

Хубаво -отвръщам му но, Вика няма да те черпи, мастика, защото отсреща съседът ме вика да бистрим, политика.

А, комшията, Смислов ми вика: „Ти Вика си бил стислив. С теб вика, Вика няма да се разберем.

И аз: А бе, нали съседът ме Вика. Защо пък да не ми вика той една мастика?

От толкова викане, комшията Смислов се отказал от искането си и се обърнал към другия чешит, Казва, който живеел близо до имота му.

–        Виж какво Казва – започнал той да обработва с думи чешита. – Пие ми се! Вика отказа да черпи, така, че ти казва си наред. Ако обичаш искам бира…

–        Хм. Аз казва, че Казва, не е тоя дето го мислиш. Не съм топлата вода, та да те сгрея. Не съм и студената… Така, че казвам, аз Казва, че няма да те черпя.

–        И защо, Казва?

–        Защото устата ми казва, че ти ще черпиш, Казва.

–        Че защо пък аз? – изрепчил се комшията Смислов.

–        Щото и на мен, Казва се пие…

Разбрал, че няма да го черпят, Вика и Казва и понеже много му се пиело, а нямал пари се обърнал към Яко, третият по ред чешит.

Започнал бавно да обработва почвата:

–        Абе Яко.. Ти знаеш ли, че имаш хубава ракия? Вика и Казва са пили от нея, харесали са я и сега мислят, че тяхната е по хубава…

–        Верно ли, бе?

–        Със сигурност – пуснал пълзяща муха в главата на Яко, комшията, Смислов.

–        Абе аз може и бръмбари да имам в главата си… но да не се казвам Яко, ако сега не се напием, яко, та да ни завидят, Вика и Казва.

–        Е добре Яко. Къде  е ракията?

–        А бе, Смислов. Ние ще с напием яко, ама после още по-яко жените н ще ни бият с точилката..

–        Хайде бе, Яко! Да не те е страх от Яковица?

–        От нея не, ама от точилката… Още помним лани, когато… - започнал да се обяснява Яко, но Смислов го прекъснал:

–        Е какво пък, аз ще черпя и тоя път..  и трима ви. Но следващия, да знаете и тримата ви, чакам в кръчмата…

–        Защо? – попитал Яко.

–        Ами Яко, не за друго, а за  да се напием, яко. После и точилките да играят, няма значение, защото Вика, Казва и Яко все пак са приятели на Смислов, който със сигурност ще потърси друга стратегия за достойно, напиване… Но до следващия път!

  Дали така е било, не зная. Пък и да искам да узная, все пак ще трябва да се запозная с тримата чешити, Вика, Казва и Яко. А с другия ако някой любопитен,  пита. Няма нужда, благодаря, Ви. Аз съм Смислов, който черпи. А вие готови ли сте да пиете с нас, или ще почакате докато Вика, Казва и Яко се наканят да извадят на свой ред от ракията, която нашенецът самостоятелно  и на тихо място приготвя без акциз?

В.Софин 22.05.2023год.

Мишлето...

                                                                       

Мишлето плахо отвори очички

видя картинки в двете книжки.

Там, бяха се събрали всички

палави котета нашарени с боички!

В.Софин

Казани думи

                                                                                       

Понякога се раждат отзивчиви

за дела достойни, справедливи

думи казани срещу нас, горчиви!

…………

Докато мързеливия се обляга

мисълта от закона му избяга,

щом усети справедливата тояга,

която ум бе решила да налага!

……………….

Казват, че все нещо се постига

с артистично изиграната интрига

в булевардно написаната, книга.

………………….

Ако сърбежът стане прекалено нахален, значи ли това, че сме свършили парите, или пък сме се разболели от безпаричие?

В.Софин

Таланти от небето

                                                                                                                  

                                                              Таланти от небето

       Портиер съм. Чиляк! Бях! Докато шефът не откри таланти в мен и станах, човек.

  Веднъж бях толкова задълбочен да пускам димни колелца от цигарата си, че не забелязах, когато той изникна пред мен и директно ме закова с въпроса:

–         Иванов! Някакви други таланти да имаш, освен, че знаеш как да се забавляваш по-време на работа?

–         Не знам, шефе -отвърнах. – Мисля, че нямам.

–         Не мислиш ли, че това е редно да се промени? Имаш ли книжка за професионален шофьор? -попита ме шефът докато ме пронизваше с очи, които режеха сърцето ми със страх от уволнение. Все пак чух се да мънкам:

–         Че защо ми е!? Нали си карам колело на село!

       Колкото и да мънках това не смекчи положението и шефът ме изпрати на шофьорски курсове.

       Успях да взема книжка чак от четвъртия път, и то защото ми омръзна да решавам едни и същи листовки по-време на изпита. Шефът ми също помогна в ситуацията като даде премия за Великден. Срещу  хиляда лева купих книжката, но не и спокойствието, с което преди пусках свободните, димни колелца на цигарата си.

    Един път в седмицата ми се наложи да пътувам до София и пазарувам някои неща за фирмата, където работех като портиер.

  Да ама се оказа, че и като такъв не се справях особено добре.

  Веднъж валеше пороен дъжд и някакъв нахал си беше позволил именно тогава да дойде пред бариерата, а тя горката блокирала. Наложи се да изляза и да я вдигна ръчно. Докато го правех не спрях да ругая клиента позволил си да се появи в лошо време:

–         Абе, човек защо не си стоиш вкъщи, а си дошъл в тая киша? Я мърдай, бързо Гад такава, че нямам дрехи за преобличане…

Да ама точно тогава шефът изникна пред мен за да види, защо се мотая и чу думите ми. В резултат ме изпрати на курс за добри обноски. Това помогна на кръста ми често да се свежда пред новите клиенти, и устата ми вместо Гад, и какъв го дириш тука, започна да лее песен:

–         Моля ви, добре сте дошли по-всяко време, господине и госпожо! - и съответно след това от мен, леко навеждане, отваряне на вратата и с усмивка на лицето.

Нали съм селско момче, верно вече имах  книжка, но не знаех нищо за номерата на колите.

Веднъж след един току що паркирал гост хукнах да запиша числата и буквите на возилото му. Реших да се подмажа на шефа и освен, че видях номера отпред, драснах го и отзад.

След малко видял някаква изцепка от мен, ядосан той ме извика в кабинета си:

–         Абе Иванов, какво се суетиш покрай колата на клиента вместо да му помогнеш с тежките куфари?

–         Ами да запиша номерата на колата му – смънках аз, но шефът ме отряза:

–Тука освен твоите номера, които правиш за да ме ядосаш други няма. Чух те как му искаш бакшиш сякаш не знаеш, че съм забранил такива неща… Какво ще кажеш за свое оправдание?

–         Виноват, шефе -рекох аз за да облекча положението, но това не помогна, и той внезапно осенен от идея ме изпрати на курс за барман. Опитах се да протестирам, но като ми показа строго вратата разбрах, че ще трябва да отида.

Отначало бърках напитките. Вместо бяло, сипвах червено вино. Вместо исканата маркова ракия, наливах друга. Бирата също бърках докато не научих видовете. Кафето ме затрудни основно. Понякога пусках дълго, друг път по късо от нормалното.

    Все пак добре, че сервитьорките, колежки се заеха да ме до обучат на бара.

Минава веднъж покрай мен, шефът, а ръцете ми треперят.

–         Ти какво Иванов да не си пил случайно? – усъмни се той в моите способности.

–         Ами не! -казвам и наливам без да сгреша водка в стограмовата мярка.

–         Я, ела!

Тръгвам по шефа и той ме изпробва с дрегера готов да влезе винаги в негова помощ. Верно бях малко дръпнал, да ама от домашната ракия вкъщи.

Изпрати ме шефът на лечение за алкохолна зависимост. За целта специални хапове ми помогнаха да се откажа от спиртните напитки. После след лечението започнах само да го наливам в мярката и да бърча гнусливо, нос.

–         Е как е Иванов? Не мислиш ли, че трябва да те пратя на курс за помощник готвач? – ме попита веднъж шефът, видял, че скучая понякога вечер на бара.

Опитах се да протестирам. Това не помогна и затова се наложи да режа ревейки лука в кухнята, когато се наложи.

–Ти що ревеш бе? – забеляза сълзите ми шефът веднъж и добави – Вместо да ми благодариш, че те обучих , а преди знаеше само обувките си да завързваш. Чакай да помисля на какви курсове още не съм те пращал.

–         Но моля ви, шефе. -ударих го аз на молба. –Стигат ми тия таланти, шефе стигат ми! Жената вече вкъщи ме използва рационално. Готвя, пера, детето взимам от детската градина, и все правя метани пред всеки и нали виждаш, че и рева в кухнята…

Това не помогна. Шефът ми се изсмя в лицето и реши, че трябва да ме обучи за електротехник, който да сменява крушките в хотела. Така, че ако в бъдеще не ме убие токът, ще ме довърши със сигурност някой от талантите, които шефът ми измисля с постоянство.

 Ех, хубаво си беше, дяволите го взели, когато бях чиляк. Хубаво! Да ама сега съм човек, който се харесва на всички, но не и на мен нещастника имал глупостта да си намери работа като портиер. Беше добре докато пушех блажено и пусках димни колелца от цигара забелязана веднъж от зоркото шефско, око. А и тия предателски камери като се замисля… Човек да не се почеше някъде… Друго си беше, когато бях чиляк, чешеш и не мислиш, къде. А сега все съобразявам понеже вече съм титулуван с особен талант, правещ ме човек.

В.Софин 16.05.2023год.

Около нас

 

                                                                                           

                                                                Около нас

Около нас все нещо днес се движи…

Дали не са това, постоянните ни грижи,

които за пари проклели са ни трижди!?

 

Около нас настроение цените вдигат.

Парите все им малко, за нещо все не стигат.

Но пък знаят умни са и все до голо стрижат.

 

Около нас война за власт се води…

Парите търсят компромиси, изгоди.

Измамата все сред народа, броди.

 

Около нас все нещо често вкисва.

Дали не започна от това да писва

на живота, който днес ни липсва!?

 

Около нас все нещо изпълзява.

Дали пък охлювът не се прозява,

докато в реч политик се изявява!?

 

Около нас заканително размахва

пръст оня, който в злост ни яхва,

когато законите с пари, премахва.

 

Около нас нашенецът тихичко ръмжи.

Спокойствието родно често го държи.

Дали пък някой в Европа ще го уважи!?

 

Едва ли ще дойдат славни времена,

когато имаше за народа уважение.

Днес плащаме все още високата цена

довела всички ни до срам и унижение!

В.Софин 16.05.2023год.

Творческа нега

                                                                                      

                                                Творческа нега

Уловен от творческа нега

опитвам с весело послание

с красиво разцъфнала дъга

да хвана чар със обаяние.

 

За целта поех по друми,

които мечтаят за внимание.

С няколко вълшебни думи

срещнах на пътя си, желание.

 

Уловен от творческа нега

чар раздадох със признание.

Спрях сълзите цветни на дъга

за едно момиче с обаяние!

В.Софин 15.05.2022год.

 

Господин Дъб

 

                                                                                                                                                                                                                                      

                                                           Господин Дъб

–         Ей братовчед, олекна ми!

–         Да не се уцелил джакпота? Ако е така ще черпиш.

–         Не е това радвам се, че най-после в европарламента гласуваха истанбулската конвенция.

–         И защо като ние тука сме против.

–         Абе вие може и да сте против, но я вече се определих…

–         Като какъв бе, братовчед?

–         Като Дъб.

–         Е не може. Може да се определиш като мъж, жена или нещо от трети пол, който не съществува.

–         Да бе! Че я съм от третия пол. Не виждаш ли какъв Дъб съм.

–         Да бе. Друг път.

–         Значи Димитър Келешев може да смени името си на Винету, а аз не мога да сменя принадлежността си към Дъба!? В парламента могат да сменят партийността си като използвана кърпичка,  аз да не мога да се определя? Така ли?

–         Не можеш, защото си човек-

–         Не човек, а Дъб съм…

–         Добре де Дъбе, защо мислиш така?

–         Ами Дъбът е от третия пол, нищо, че е от мъжки род.

–         Как така!

–         Ами напролет е жена, която чака опрашване. После с плодовете си, става майка. И накрая баща, който гони порасналите си деца, жълъди да търсят препитанието си по света… Една майка колкото и да гладува, няма да изгони челядта си.

–         Може и да си прав, но Господин Дъбе ще трябва да водиш съдебни дела.

–         Това е лесно.

–         Нима! Така ле мислиш?

–         Е все пак уцелих Джакпота и с негова помощ съдиите ще клекнат…

–         Е не всички съдии са корумпирани, братовчеде.

–         Верно е. Но някои от тях са, нали!

Нямаше евроатлантически ценности. Сега ги има. Защо пък да не се възползвам  от правото им?

–         Ами мене на кого ме оставяш бе братовчед? Аз съм мъж! Как да се възползвам в ситуацията?

–         Ами значи е дошло времето да смениш принадлежността си. Например може да станеш бук или слива.

–         Това последното пък, защо?

–         Щото братовчед според истанбулската конвенция трябва да се определиш. С коя партия напред ще вървиш. А стане ли горещо я сменяваш като износена кърпичка и се определяш като независим. Хем едните, ще ръмжат защото си ги напуснал, а другите ще ти бъда обидени, че не си се присъединил към тях. Все пак има трети пол, утвърден любезно от европарламента. Така, че време е да избираш иначе, който остане на края на опашката остава гладен в Европа.

В.Софин