Лудият

                                                                                                

 

                                                           Лудият

        Не знам защо бях пуснал късно вечерта прекалено силен звука на телевизора. Съседът си позволи да почука изнервено на прозореца, но аз не го спрях по простата причина, че вече бях потънал в сън.

   На сутринта пристигнаха двама неканени с бели престилки. Щели да ме проверяват. Оплаках се:

–Боли ме коляното.

На, което отвърнаха:

–        Друго ще проверяваме…

–        Зъбите също ме болят…

–        Не ни интересува…

–        Ами ушите не ме слушат вече и главата ми щрака.

–        Не сме лекари – най-после обясни единият, докато ме наблюдаваше с интерес.

Не издържах:

–        Че какво тогава ще проверявате? Всичко при мен е наред. Телевизорът работи, компютърът, също съдомиялната и пералната дори… Даже виртуалната жена ме слуша повече от необходимото.

–        Не господине. Друго сме упълномощени да проверим.

–        Да не би да искате да видите водомера за водата или таблото за тока? – питам ги, а те:

–        Не няма да гледаме тия неща.

Озадачих се. Двамата в бели, чисти престилки. Съмняват ме да не са преоблечени полицаи под прикритие!?

И тогава другият изведнъж проговори сякаш някой му беше дал думата:

–        Ние сме обикновени държавни служители. Дошли сме по молба. Трябва да изпробваме най-новото си изобретение. Модерна риза, която ще закопчаем отзад на гърба ви.

–        И защо имено на мен, а не на съседа Генадий? –позволих си да се учудя аз.

–        Нищо лично. Просто бяхте избран на свободен принцип. Изкуственият интелект ни изпрати към вашия дом.

–        Кой, кой? – реагирах със съмнение аз.

–         Нима не сте чували нищо за изкуствен интелект? Така, че излишно е да се дърпате. Не желаем инциденти, заради, които после ще бъдете принуден да заплатите в глоба.

От това омекнах. Предадох се. Вкараха ме в ризата и докато осъзная ставащото ме извлякоха навън само за да ме откарат някъде с буса, с който бяха пристигнали.

После ми стана ясно, че са ми надянали усмирителна риза за да ме вкарат в лудница. На въпроса ми:

–Защо?

Отвърнаха:

–За да направите и вие проверки, господине.

     Веднага ги почнах. Всички вътре се оказаха с различни имена. Един се представи за Наполеон, друг за Хитлер, а третия направо заяви, че е Сталин.

Хубаво! Но кой бях аз?

Попитах един облечен в бяла, чиста престилка и той ми отвърна:

–        Вие ли? Вие сте лудият!

Просто да не повярва човек, какви ги върши изкуствения интелект. Той ме бил освидетелствал.

 Запитах се. Че кой ли може да е той?

Оказа се комшията Генадий, който не  можел да спи нощем заради силния звук пуснат от мен по телевизора. Явно носех наказателна отговорност заради слуха ми. Бях изгубил своята идентичност и получил нова. Хм! Какво пък. Лудият! Че кой днес не е?! Дори Генадий. Но има време и него ще го пипне изкуствения интелект. И тогава, тогава може и той да получи нова идентичност. Но всичко с времето си. Време е за проверка.

–Ей ти, там, къде се измъкваш? Идентифицирай се!

–Ами аз, аз съм лекарят, който ще ви назначи лечение, но първо да наложа такова на Бонапарт.

–Опа! Още един!  

Животът е пълен с чудеса. И най-вече натъпкан с изкуствен интелект. Пазете се! Идват ония, които не могат да мислят, но работят по добре у казана от компютрите, програма.

 

В.Софин  30.06.2023год.

 

 

Усмивка в розово

 

                                                                                          

                                                                         Усмивка в розово

   В началото на лятото я срещнах. Стърчеше в самота сред храсти и ме наблюдаваше. За да не остана по назад зяпнах я и аз.

 Една от първите утрини на лятото, тя ме срещна с едва доловима усмивка. На следващия ден съзрях полуотворените и розови устни. А на третата вечер я забелязах. Сияеше цяла в розовата си прелест.

Когато на следващия ден бях на работа мисълта ми неизбежно отскачаше при нея.

Красива една такава, необикновена, мила… Как да не се влюбиш?

       Легнах си вечерта леко отегчен от рекламите по телевизора. За всеки случай надзърнах през прозореца към храстите. Мракът я скриваше изцяло. Нямаше я прелестната ѝ розова усмивка нито пък нацупените сладки устни.

Едва изчаках до заранта. Отворих прозореца на стаята, където спях заедно с първите слънчеви лъчи. Нямаше я!

Излязох отвън леко изнервен и невярващ на очите си. Помислих си, дали пък някой гамен не беше посегнал на красивата ѝ розова усмивка.

     После изведнъж прогледнах. Стана ми ясно. Животът най-висшето благо си беше отишъл. Розовите листенца разпилени долу даваха ясен отговор. Розата, която беше пъпка, после успешно разцъфна пред погледа ми с прелестна усмивка. Накрая вятърът немирник беше издухал листенцата в розово долу върху земята, където бяха намерили завинаги покоя, който всички намират  за странен, но не и очакван.

Скоро целият розов храст разцъфна в усмивки. Но оная първата, тя остана в сърцето ми, защото ме грабна още от първия ден на лятото.

В.Софин 30.06.2023год.

 

Поне веднъж

 

                                                                                    

                                                         Нека поне

Нека поне гаргата да не е рошава.

Нека поне усмивката да остане с истина.

Нека поне лъжата някога се сдобие със срам.

Нека поне любовта остане истина в очите на любимия.

Нека поне веднъж и парите проплачат за истината.

Нека поне войната веднъж умре истински, а се възроди изгубен, животът.

Нека поне милостта дойде на време вместо да се мотае на разходка с времето.

Нека поне веднъж узреят за разбирателство изпразнените от съдържание, политически глави.

Нека поне веднъж светът разбере, че не човекът управлява земята, а земята управлява, човекът.

Нека поне веднъж двама братя разберат, че не всичко е имущество за разделяне между тях.

Нека поне веднъж мостът по който минаваме през живота да е истински, а не виртуален.

В.Софин

Безименния воин

                                                                                           

                                               Безименния воин

        Славата го чакаше. Нетърпелив воинът се втурна напред. Преодоля сякаш на шега разстоянието. Разстреля почти от упор непознатите войници във вражия окоп. Но все нещо не му стигаше. Искаше още и още. Убиваше без колебание; без да мисли.

Това беше призванието му. Колкото повече, толкова повече пари за него.

Предстоеше атака. Този път воинът беше принуден да стои в окопа и да слуша как се пръскат осколките на снарядите изстреляни по него от оръдията на противника.

Те падаха наблизо и разкъсваха части от корема на майката Земя.

Не му пукаше. Стига да не е той следващият. Беше дал клетва пред себе си. Той безименният. Пък и защо някой трябваше да узнава името му? Важното беше за воинът тръгнал да печели пари да убива. Бавно, целенасочено, методично и без пощада.

       Накъде беше тръгнал той? Чии съвети следваше? Налагаше ли се да убива жени, деца и старци? Всичките те с невинните си очи, които гледаха в неговите. Умоляваха воина. Плачеха! Някои бяха останали без глас. По-смелите плюеха в праха пред него. Не му пукаше. Парите не миришеха. Стреляше в упор и последните стонове на умиращите заглъхваха някъде там в разкопаната набързо яма, която прибираше останките.

Войната нямаше край. А трябваше ли да има? Нечии интереси крещяха за надмощие в света. Заповядваха в името на парите; в името на грабежа…

Два метра само; два са достатъчни. Някога дори и по-малко.

Алчността, колкото и насърчителна да беше, не бе предпоставка да загиват невинни хора. Те не бяха сторили нищо лошо на никого. Вината им обаче се състоеше, че са имали късмета да се окажат на неподходящо място, в не щадящо време, въпреки, че тук бяха домовете им и земята, която ги беше хранила.

Сега същата земя трябваше да бъде отнета. Налагаше се да се променят правила, език да се смени; да се убият оцелелите, особено непреклонните.

Удобна промяна на система. Икономиката изискваше трупове. „Ковидът“ се разрастваше в душите на хората.

А от тях, безименните тръгнали да печелят се искаше безпрекословна подчиненост. Те бяха дали клетва на хора, които дърпаха конците им.

Воините кукли. Всичко е пари!

Воинът, който тръгваше в поредната си атака да убива. Той също струваше пари.

На ранина, когато слънцето облизваше наранената земя с първия си проникнал лъч…

Воинът се втурна напред. Могъщ, силен…

С наркотик удобно предоставен на вените му от милостивите господари, които мислеха за него.

Той трябваше да убива без да мисли.

Машина, която не спира действието си дори и да липсва ток в нея.

Внезапно от вражеския окоп излетя граната и падна до воина. Нямаше време за реакция от негова страна.

    Като на забавен кадър воинът видя как части от тялото му политат нагоре към небето; към следващия слънчев лъч. Усети, но така и не разбра, защо майката Земя го смъкна от пиедестала долу  там в наранената ѝ от бомби плът; там където воинът намери спокойствието, което отдавна търсеше.

     Вече нямаше да убива. Нямаше да слуша стоновете на умиращите; молбите, които минаваха покрай ушите му; нямаше да вижда сълзите как капят за последно от очите на майките, децата и старците докато издъхваха на прашната наранена от обиди, земя.

Нямаше!!!

       Но някъде там, където живееше преди да започнат военните действия оставаше да го чака, жена и две невръстни деца. Него безименният. А трябваше ли да има име?

Беше тръгнал към славата и парите. Те обаче не стигнаха до него, нито до семейството му.

   Някъде там в подходяща и безопасна квартира, други се къпеха в пари и власт; някъде там недосегаемите правеха планове за бъдещето. Тяхното бъдеще лишено от напрежението на „ковида“, който бяха организирали. Те  знаеха как да почернят живота на всеки мечтаещ за безоблачно небе; за топъл галещ слънчев лъч. Безпрекословна подчиненост и власт, която им отдаваше света измислен само за тях.

Животът тих си отиваше за да отстъпи мястото си на хауса и крясъка. Въпреки това все още се изцеждаше оцеляла някак си капка, чиста кръв.

Високо горе в небето самотен, могъщ орел дебнеше плячка. Скрит в храст невидимо за очите му долу трепереше заек, който мислеше за малките си.

Войната продължаваше. Парите никога не свършваха за нея. Не се пресушаваха и сълзите на хората, чиято вина беше, че са се родили и пречат на капитала да се удвои.

           А славата? Славата оставаше самотна долу полегнала върху наранената плът на майката Земя. Там, където вече го нямаше  угризението и срама за стореното.

В.Софин  26.06.2023год. 

С лъх на море

                                                                                    

С лъх на море

   Хм! Когато търсиш морето забравяш, че има и билети за автобуса за да пристигнеш там.

Куфарът чака отегчен, докато ние още се мотаем неподготвени. Оказва се, че няма автобусни билети. Успяваме като за последно да хванем влака за Бургас.

  На гарата погледите ни търсят коловоза, който неизвестно защо се беше скрил. Откриваме го чак на опашката. Десети коловоз, но първо за стълбите до него. Натежал от вълнение куфарът  ме дърпа назад. Леко брадясал младеж с отворена бира в ръка решава да му помогне. Пъха си ръката до моята и така и двамата с успех изкачваме стълбите, където ни посреща влака за Бургас. Благодарих на жадния за бира помощник, но не пуснах куфара докрай - наблюдател на сцената.

   Докато го мъкна силом се притеснявах от чакащия ме дълъг маршрут за разлика от влака, който не е свикнал да мисли.

Той просто следва релсите, които са му предписани.

София – Бургас не обещаваше нищо, освен море, което е свикнало всяка година да очаква летовниците си.

     Двамата с милата без да смятам куфара, който търка плочките стоим на десети коловоз източна посока. Качваме се и  вече успокоени мислим, че това е нашия вагон. Уви! Вагонът, който е лишен от чувство за хумор се оказва първа класа. Хубаво! В него чаровна девойка, която се опитва на чужд език, по-точно английски да разговаря с нас. Не ѝ се получиха нещата, защото тя не знаеше български. Е и ние не знаем, нейния, а трябва ли да се чувстваме задължени ѝ тя да разбира, нашия.

Докато намествам куфара на мястото му горе на рафта за него, милата излиза да пуши. Сядам и мисля. Внезапно гледам в билетите и нещо ми просветва. Докато милата отвън на перона тормози цигарата си очите  ми надничат в съседното купе, където невъздържан езикът ми излиза напред с въпрос:

–         Извинете! Първа или втора класа е купето?

–         Разбира се, че е първа – идва отговора на мъжа дръзнал да ми се усмихне право в лицето.

     За сетен път се взирам в билетите. Изтрезнял от чистия след дъжда софийски въздух, позволявам на джиесема ми да прекъсне блаженото пушене на любимата. След кратък спор с нея се втурваме отвън да търсим изгубения от нас, вагон. Нейсе! Намираме го цял още не разпаднал се. Едва последен, накрая. Товарим се отново. Първо милата после негова милост куфара и накрая аз, облян в пот. Номерата в купето ни гледат обвинително. Не им даваме повече време за размисъл, и оставяме на заслужена почивка отчаялия се вече от действията ни куфар на обособеното за него място.

      Оглеждаме се. Нещо все пак ни липсва. И това са двама новопристигнали в купето. Младеж с очила на професор и миловидно миньонче с него. Помислих си, че са млада двойка. След кратък разговор с тях, разбирам грешката си. Двамата млади бяха тръгнали към Несебър на почивка, може би!?

Не!

Лятна работа с цел осигуряване пари за следването си във Велико Търново.

Не разменяме имената си, както и кърпичките за нос, а просто за убиване на времето, бъбрим.

В помощ влиза зарядното устройство за джиесема на милата, което младежите в бързане да не изпуснат влака са забравили да вземат със себе си.

   Време казват е, за път. Властна свирка дава указание и релсите гъделичкат колелетата на влака.

    Изтръпнал от смях, той хуква в тъмното в посока към Бургас, докато през това време любопитен шафнер не заравя нос за проверка в билетите ни. Удовлетворен от видяното ни оставя и отива да види с какви пътници ще има неприятности през тази, очертаваща се дълга нощ. Най-първото купе на вагона се оказва заето от веселяк с полуизпита бутилка водка Савой. През целия път той не спря да упражнява гласа си във висота. Децибелите бяха успели безпрепятствено да нахлуят на всички ни в ушите.

     На следващата спирка двама нови пътници се озовават в купето, където сме настанени. Млади мъже от чужд произход. Шафнерът забоде нос в билетите им за проверка. Внезапно отнякъде се появиха две украинки, които замърмориха недоволно. Как така имало пиян в купето им. Шафнерът няма ли да направи нещо. Като например да извика полиция?

Да, но разумът надделя. Шафнерът им обясни на чист български, а не на руски език защото това беше несъмнено руски, че полиция няма как да се извика, защото влакът ще трябва да спре. За да не мрънкат повече ги настанява в съседен вагон.

Това въобще не впечатли пияния водкаджия, който не само, че не престана да приказва на висок глас, но и да се движи от време на време по коридора на вагона докато мъкне със себе си, ново току що отворено за пиене, шише Савой.

   Решаваме да дремнем, но дрямката не е позволена. Крайниците тръпнат, очите се затварят, жаждата на всички за водичка налага да се вдигат често шишета с минерална вода от задружната ни група във вагона. Не на последно място кънтеше и гласът на пияния младеж, който през цялото време докато се мислеше за кавалер, успя единствено да говори на закупената от него водка като я държи здраво в ръка.

    Задължителен престой на Пловдив, двайсет минути. И после, после Бургас в шест и двайсет сутринта. Сбогуваме се с компанията на пътниците, с които бяхме. Пияният и той изхвърли дружбата си през прозореца - ненужната му вече празна бутилка от Водка Савой.

 Хукваме към бусчетата. Оказва се, че има две. В седем и седем и половина сутринта.

Хващаме последното и петдесет и петте километра за Приморско са преодолени набързо.

Пристигаме. Куфарът заема стаята осигурена му за почивка в хотела, където се настаняваме и ние. Но само за кратко, защото полъхва. Отвън се носи мирис на море. Няма време за губене. Банските след кратък опит да ни откажат съдействие са намъкнати.

Мостът през река Дяволска преодолян, и пясъка усетен парещ през джапанките.

Пред нас лъх на море, чайки гларуси и почти пуст плаж, ако не смятаме домашните кучета, които успешно разхождат пред погледите ни по брега на морето скучаещите техни, стопани.

В.Софин 22.06.2023год.

 

И ако любовта

                                                                                                     

И ако любовта

Ако гласовито морето запее

песни вълшебни с вълните;

Любовни песни за дните,

за които още душата живее…

 

И ако звездите запалят

високите лампи в небето -

дългите нощи ще сгреят

на влюбени двама, сърцето.

 

И ако луната красива изгрее

и запали онзи огън в тъмата -

любовта щом светне зората

ще има за какво да живее!

В.Софин

Гълъбите

                                                                                     

                                                                             Гълъби       

     Някой бе решил да нахрани гълъбите. Два от тях ожесточено кълвяха в пластмасова тарелка натрошен, хляб. Няколко трохи отскочиха и спряха полета си в стомасите на дебнещи ситуацията врабчета, които също бяха гладни.

 Внезапно от намиращия се там супермаркет се измъкна количка с бебе. Загрижена майка му се спря в близост до гълъбите за да даде водичка на малкото.

Почти веднага след нея излезе и незагриженият татко с  петгодишната си дъщеричка. Малката беше облечена като принцеса с красива рокличка и бяла шапчица на главата.

 Едва видяла гълъбите дъщеричката се откъсна от таткото и се втурна да види и се порадва на гълъбите.

Майка ѝ, която все още бе заета да дава вода на бебето, извика предупредително.

Брадатият татко полудя. Хукна след малката петгодишна принцеса. Детето тъкмо посягаше към гълъбите, когато незагриженият баща я грабна в ръцете си. Започна да я разтърсва грубо и да крещи:

–         Къде тръгна? Още от сутринта ми създаваш проблеми.

Докато ръмжеше неудовлетворен от решението на детето си не престана да я разтърсва силно.

    Изплашена до смърт малката принцеса се разплака почти без глас. Не като таткото, който крещеше силно за да видят и други хора какво става на улицата. Детето не спря да хлипа, и родителят не престана да я обижда, и нарежда заповедно:

–Спри се! Веднага престани да плачеш! Ревла! Не викай повече! Чуваш ли какво ти казвам?

Малката тихичко хлипаше, а бащата не преставаше да крещи.

 После майката с бебето, която мълча през цялото това време явно също изплашена, внезапно тикна детската количка напред и тръгна по-зебрата на улицата отсреща. Грубиянът с малката принцеса в ръце, която не престана да се дърпа, както и той да я разтърсва ги последваха.

Вината на петгодишната му дъщеря беше, че бе видяла гълъбчетата да се хранят.

Последните не обърнаха внимание на станалото. Може би, защото бяха заети да утоляват, заедно със случайно прелитащи наблизо врабчета глада си.

    Ето, че от супермаркета се измъкна навън друг татко. Той също държеше за ръка петгодишна малка принцеса. Детето внезапно видя гълъбите.  Баща ѝ, който я последва като я държеше за ръка, ѝ каза нещо. Не се разбра какво, защото езикът се оказа чужд за разбиране. Но всъщност хората видели случката разбраха. Малката, явно беше неговата малка, обична принцеса. Тя спря поглед на хранещите се гълъби, вгледа се в очите на татко си, усмихна се на ласкавите думи изречени от него.

Тя не заплака като другата принцеса. Двамата баща и дъщеря се отдалечиха бавно от гълъбите, неусетно почти, невидимо за другите хора.

  Нещата имат свойството да загрубяват, когато няма очи за видимото.

Първият баща не само, че не забеляза гълъбите. Той не ги видя, защото беше зает със саморазправа с малката си дъщеричка.

Другият чужденец, но също баща не само, че погледна. Той заедно с дъщеричката си видя гълъбите и отиде при тях. Усети невидимото, което живее наблизо. Дори успя да насърчи с ласкави думи петгодишната принцеса облечена в розова рокличка.  

   Невидимото живее до нас. Трябват ни само очи да го видим и усетим. А то е, любов без, която нямаше как да просъществува света до днес такъв, какъвто го познаваме всички. Или може би, не всички, а само тия хора, които знаят какво всъщност е любовта. Любовта да даваш щастие, а не да го отнемаш на ония, които го имат.

В.Софин 20.06.2023год.

Струните в мен

 

                                                                                    

Струните в мен

В мигове бленувани за срещи

усещах влюбен изгрева на ден,

как успява с лъчите си горещи

да докосва струните у мен…!

 

Морето недалеч от мен бледнееше.

Празнуваше с вълните си звънливи.

Душата ми усетила прибоя, пееше

влюбена в мечтите, закачливи…!

 

В мигове бленувани за среща

акостирах с лодка от морето

за дърпам с девойката гореща –

идващи струните в сърцето!

В.Софин 18.06.2023год.

 

Идилия на плажа

                                                                         

                                                                     Идилия на плажа

   Докато разхождам кученцето си на плажа, забелязвам, че интересни мъже се срещат и тук. Кой с джапанки, кой бос, а някой от тях тук и там, прост.

Аз интелигентна дама, естествено, че хубава и да не забравя, млада според моите разбирания поздравявам срещнатите особи мислещи се за богове. Гледам мъжете, право в очите, а те сумтят сякаш майка им още не ги е отбила от кърменето. Други пък ми се хилят насреща сякаш са видели биберон или захарна смукалка.

Аз, добър ден. А те сумтят: “Хм! Ще вали!“

Че кажи и ти едно добър ден бе! Да нямаш сливи в устата си?

Завчера един ей такъв строен левент се втурна към мен с усмивка. Ех, ей! Зарадвах се. Викам си, най-после и на мен да ми излезе късмета. А той, простакът като ме наближи не само, че изтри мазната си усмивка от лицето, но и рече: „Припознах се! Извинете!“

Че как ще те извиня, бе. Да беше почерпил по-кафе поне да смекчиш положението. А ти, извинете!

Друг път. Върви се извинявай на майка си, която не те е възпитала как да се държиш в компанията на чаровна дама като мен.

Като се сетя за спасителите… Жал ми става за тях. Онзи ден студено. Вали. Че то скоро слънце не се беше показвало. И аз нали съм слънчице, решавам да разведря положението на един мускулест спасител. Влизам при червен флаг в морето, което се беше развълнувало. Е вълнувах се и аз. Дали ще се притече на помощ. Вместо това като откачен ползва свирката в устата си да ме изкара вън от водата. Отивам при него, а той: „Госпожо вие сляпа ли сте? Не виждате ли червения флаг?“

Естествено, че го видях, разбира се, не съм сляпа. Но си помислих, че такива обиди като госпожо вместо милото и по-звучно, госпожице не вървят при мен.

Без да го удостоя с погледа си повече, а той не го и заслужаваше въпреки мускулите, които бе натрупал си помислих, че е жалко за интелекта му.

    Да не повярваш! Какви мъже има на плажа. Някои с бирени коремчета отпуснати до пясъка. Че стегнете се малко, бе. Какво е това отпускане! Завчера един ми вика: „Госпожице, хайде да

ви черпя бира!“ Той мене, бира. Как пък не! Черпи уиски с лед, господине, вместо да ми показваш как се прави бирен корем. Скъпо му било. Тогава що дириш на плажа, простако? Искаш, а не даваш! Няма да ти се получи. Парашутът ще се отвори само за джентълмен.

Жалко! Такива просто почти не са останали. Няма романтици. Само сметкаджии са се навъдили, тъдява.

  Май е редно да опитам в  хотела, където съм настанена за лятото. Може пък тука да уловя… не гларус естествено.

Мисля си за любовта, за нея слагам капани. Все пак още съм млада, стройна и лесно не се давам.

    Ами вие интересни и интелигентни мъже, къде сте?  Няма ви! Плажа е пуст без, вас. Недостатъчно, но все пак какво говоря. Тук се срещат понякога интересни мъже. Едни по-джапанки, други без, но с погледи, които карат краката ми да треперят, а устата ми да шепне, mon amour ,  mon amour!...

В.Софин

Дайте!

                                                                                            

                                                                      Дайте!

–         Дайте да ви го сложа…! -любезен младеж желае да е в помощ на възрастен клиент закупил аксесоар за фотоапарата си.

–          Благодаря! Мога и сам да си го мушна – отвръща с усмивка клиента и се изсулва навън през вратата на магазина, където в движение успява да нахлузи на фотоапарата си току що закупения специално за него, калъф.

В.Софин 9.06.2023год.

Моят час

                                                                                           

Моят час

Това е моят час, когато качвам планините,

където еделвайсът къпе се в брутален дъжд

и шум от кози крак чаткащ по скалите

ме посреща в царството на облаци надлъж.

 

Това е моят час, когато крача в равнините,

където срещам пътища, които ме познават

и песента свободна в дните на щурците

отброява моите стъпки, които ми остават.

 

Това е моят ден, когато раждат се мечтите,

които в слънчевия час от мене пожелан

достигат до сърцето ми избрано в висините

по-път любовен с вълшебство начертан!

 

В.Софин 6.06.2023год.

 

Пътищата сини на небето

                                                                                             

                                                                      Пътищата сини на небето

Един облак бял

по-цял ден вървял

по-пътищата сини на небето.

Докато веднъж разбрал,

че може да се къпе във морето.

Преди слънцето под строг контрол

не го измъкне пак в небето,

където отново бял

Облакът му цял през деня вървял

по-пътищата сини на небето.

В.Софин

Жълтата Луна

                                                                             

Жълтата Луна

Внезапно нещо в нея пролича.

Щом изплува жълтата луна

блесна в тъмното окото на лъча

в косите на влюбена жена.

 

Осъзнала тая земна красота

любопитно протегнала очи,

мириса усетила на любовта –

Луната с руменина се окичи.

В.Софин 5.06.2023год.

В магията

                                                                                       

                                                   В магията

   Тя идваше към мен. Бавно пристъпваше. Дочух стъпките ѝ. Усетих я със сърцето си. Докоснах мислите ѝ. Погъделичка чувствата ми.

Кръвта се оттече от вените ми. Бях пребледнял. Занемяла беше устата ми. Очите ми се вгледаха в нея.

Коя ли беше тя?

А може би бях, сънувал!?

Ощипах се нарочно болезнено. Не. Бях напълно буден.

Неусетно почти сякаш на шега, пред мен стоеше, тя!

Магията.

Изгряла в образа на хубава жена.

Бях хванат от вихъра на любовта.

Не бих могъл да отрека, тя подаде ми ръка -

някога през буйната река на младостта!

В.Софин  5.06.2023год.