неделя, 31 март 2019 г.

Да хвана любовта...

Усмихната видях я на мегдана.
Флиртуваше на слънце озарена.
Впечатлен опитах да я хвана,
пък тя избяга в сянка, отразена!

Удиви ме, нейната премяна.
Миришеше на ранна пролет.
Свободно дишаше засмяна,
готова бе, за първия си полет!

Ръка протегнах да я хвана.
Любовта литна и избяга.
Пък аз останах само с рана
в сърце кое се, не разтяга!
В.Софин 

петък, 29 март 2019 г.

Панаири...

Обичам родните ни панаири!
Когато мама сутрин ме натири
гледам там как с две три бири,
куражлии вдигат тежки  гири!!!

Гълтат огън вечно гладни хора.
Децата хапват захарен памук.
Аз пък сит, съвсем и без умора
в мишена с пушка стрелям тук!

Въжеиграчи кимат от въжета,
докато публиката жадно, гледа,
как се празни бира от шишета
в нетърпима, жегата на следобеда!
В.СОФИН 

четвъртък, 28 март 2019 г.

Цел в небитието човешко...

                                                          
     „БЪДИ ЦЕЛ ЗА СЕБЕ СИ, А НЕ СРЕДСТВО ЗА ЦЕЛИТЕ НА ДРУГИТЕ ХОРА!“
       ЕРИХ ФРОМ
       Нямам спомени за това как идват идеите... Но реших да се от стрелям. Не да се гръмна, а да бъда цел само за себе си. За да го направя, успях да променя визята си.
    Обръснах се. Присадих коса сред оределите кичури на главата ми, където самотно стърчаха поклащани от вятъра понякога, два самотни косъма. За да бъда в тон с младите пуснах мустаци, които боядисах. Изгладих бръчките, не с ютия, а със сложни процедури, които отнеха част от спечелените ми на борсата пари. Оправих и коленете, остарели без право и настояващи за почивка. Наколенките ми свършиха добра работа. Изгладих усмивката при зъболекар, който ми отне доста време, пари и нерви... Но усилията си заслужаваха. Тогава помогнах и на кръста си, да не боли, когато вдигах тежко. Е не по тежко от чаша с уиски и жена разбира се...
Когато церемонията по преобразяването ми приключи, вперих очи лишени от бръчки в огледалото. Не можех да се позная. Изглеждах почти като нов... Е думата е млад, но при мен и нов вършеше работа... Иначе казано остарял и ненужен, а от това все пак боли.
Набрал скорост реших, че такова ново и почти хубаво лице като мен заслужава, нещо повече. Направих крачката си решително. Не за друго, а защото в тази одисея ме подкрепиха парите. А те са винаги важни за едно ново начало.
Моята крачка напред се оказа, не гълъб, нито куче, а още по малко котка или канарче... Не бяха и въшки, гниди, които да тормозят през нощта. Чисто и просто взето емоционално решение... Сдобих се с любовница. Младичка, изискана и с огромен талант. Знаеше за какво е гладна и разбира се как да го постигне. Апетитът и за разни неща не спираше да ме удивлява. Все пак се почувствах щастлив в нейните топли обятия.
Изведнъж  се бях превърнал в невъобразимо мекотело. Имаше защо. Очите на Мими, бяха дълбоки като, две сини езера, които ме изследваха, проучваха изцяло. Лицето бяло, открито говореше, изискваше и заповядваше в унисон с красивото малко нейно краче, което не търпеше възражения от моя страна. А усмивката, нейната, когато погледнех натам, бе толкова пленителна, че нямаше как да откажа на заплатата си, да се изхарчва изцяло в нейна полза.
Тялото и бе наистина вълшебно. Когато ме притиснеше, не само обезумявах от любов, а и коленете ми се разтреперваха от вълнение. А може би и от старост се гърчеха, но аз исках да ми е хубаво и наистина беше, така.
Какво да кажа за гърдите на Мими!? Не мога да мълча, когато се изправиха срещу мен и сякаш в погледа ми оживяха два снежнобели гълъба. Толкова красиви, толкова неустоими, че забравях за всичко друго около мен и се втурвах да ги хващам. Те не се даваха естествено веднага. Нали все пак бяха в погледа ми, два снежнобели гълъба, които гугукаха заедно един до друг и затова ми бягаха... Не устоявах на повика им в очите си. Затова ги преследвах, мечтаех за тях и когато най-после успеех да ги докосна се чувствах, че бях успял да бъда цел за себе си.
„Аз ли бях това? -често се питах тогава. Щастливец! Така си мислех докато банковата ми сметка оредяваше и накрая се стопи. Изчезна безвъзвратно.
И тогава почна падението ми. Моето падение по нанадолнището от което нямаше връщане.
Изгубих работата си. Законната ми съпруга подаде молба за развод и отнесе със себе си това, което беше оцеляло все още от моята създадена с труд, империя.
Брадата ми порасна и вече не я тормозех с бръснене. Бръчките избиха на лицето ми. Краката ми се разтреперваха по всяко време, когато излезех на улицата. Кръстът ме присви ужасно. Зъбите ми кимнаха към залез. Всичко в мен се разпадна. Дори никнаха косми не само в носа ми, а и в ушите, които не удържаха и клепнаха като на остаряло магаре. Походката ми се превърна в мъчение и предизвикателство. Почувствах, че и сърцето ми прескача от редовния алкохол с който бях свикнал да се наливам.
Естествено превърнат в развалина, руина от къща, отрепка някаква вече не бях оня красиво преобразен мъж, измамил живота. Мими, моята гордост и двата и снежнобели гълъба избягаха от мен. На раздяла ми каза с откровение:
-Имаше пари! Имаше щастие под покрива ти! Но и то не е вечно. Всичко е преходно, така, че свиквай!
Не можах! Как да свикна като бившата ми вече жена отне къщата ми и ме изгони на улицата.
До каквото и да се докоснех се разпадаше. Не ме взеха никъде. Не ми дадоха и нов шанс за работа. За да оцелея, / Днес в повечето случаи всеки търси начин да оцелее в едно общество, което не се интересува от никой/, започнах да пребърквам кофите за боклук.
Видяха ме клошари, които предупредиха, да се махна от техния спечелен с пот на челото терен. Аз се заинатих, защото все пак трябваше и нещо да ям. Тогава ме хванаха. Пребиха ме безжалостно с ритници и юмруци, които миришеха на гнилоч дошла от любезните кофи, даващи живот.
След жестокия побой линейката не дойде за мен Никой не откликна на хленченето ми за помощ. Влачех се безпомощен като изгубено дете в гората на градската джунгла. Търсех подслон, който не намерих!
Целта ми моята заветна и единствена цел да бъда само за себе си пропадна.
Тогава станах средство!
Започнах просия с разрешението и милостта на градските тартори заели всички важни за печелене места. Вечер се отчитах на тях до стотинка. Всичко вършех само за парче хляб и легло осигурено ми за вечерта. Нищо повече! Никакво облагодетелстване от моя страна. Бях средство за целите на други хора. Негово величество животът не ми позволи да бъда изцяло и само цел за себе си.
Отчаян напълно убит, оставаше ми едно...  Наистина едно! Да събера решителност.... Кураж аз, да бъда целта за себе си. Избрах висока сграда и скочих в нищото... Всичко се промени. Вече не бях средство за другите, но не бях и моя цел в небитието човешко!...
В.Софин 

вторник, 26 март 2019 г.

Ако бях...


Ако случайно бях калинка
кацнала в дъгата на деня,
нямаше да мисля за стотинка,
намерена на пътя през нощта!

Ако бях тревичка сред полето
галена от Слънцето щастливо,
нямаше да видя как морето,
приказва със вълни, на живо!

Ако бях роден в гората -
самотен орех сред брезите,
нямаше да видя в планината
в очите на езера, сълзите!

Ако бях звездичка на небето
и луната моя, майка беше,
бих усетил светлина в сърцето -
която денем в мене, спеше!

Все пак родил съм се човек,
който още не знае за света,
че в утрото на труден век -
най-важна остава любовта!!!
В.Софин






понеделник, 25 март 2019 г.

Търкулна ли питката?

      Гюро видял, че Насо нещо се суети в двора си и го попитал:
-Кво се звериш бе! Търколи ли погачето? Или си забравил, че днеска е Благовещение!?
-Не съм забравил, но когато го търколих, ей там от високото на „Ридо“, влезе през твоята врата... И то, щото беше отворена...
-И какво? Сега си искаш погачето?
-И да го искам го нема, вече!
-Оти!
-Щото  Гюро, пак беше забравил да нахраниш кучето си и то го изяде.
-Е па я що съм виновен бе Насо! Било е гладно, горкото...
-А вратата?
-Що за нея?
-Беше отворена...
-Я да не се крием като тебе Насо зад дуваро... Нали имам куче! То пази кой влиза и кой излиза... Да не съм молил погачето ти, да скача у моя двор... Да е скокнало у твоя... Сега щеше да ядеш, а не да скимтиш като недохранен вечно, гладен пес!
В.Софин  

Чужденец у дома си...

         Напоследък стигнах до убеждението, че все повече българи забравят майчиният си език.
Не ги виня, защото явно се опитват да покажат, че знаят как да бъдат модерни в Европа с чужд.
     Наскоро срещнах приятел с когото не бяхме се виждали с години. Едва го познах, но сърцето ми трепна, когато видях усмивката му и устата ми сама изплю с благоговение думите:
-Здравей Приятелю! Как си? Какво правиш?
В отговор срещу мен, бяха изпратени неразбрани слова, които ушите ми уловиха така:
-Му, му! Добре съм! –и после  за мое голямо учудване приятелят ме подмина като неразбран, пътен знак.
Слязох на кафе в долната махала на града. Срещнах познат и го поздравих. Ушите ми уловиха неговия отговор:
-Мараба, иншаллах.... Гепи морук! –последното ми прозвуча като боклук, но го преглътнах някак си с горчивото кафе, което ми сервираха без захар.
Третият познат, който срещнах за деня пък ме поздрави на английски с „Морнинг“.
Искаше ми се да бях чул поне здравей, как я караш, но уви преглътнах и подминах. Не го виня и него, но все пак ми се стори, че е забравил майчиния си език. Или пък се срамуваше от него!?
Когато срещнах напълно непознати, които поздравих, не за друго, а защото майка ми, бог да я прости, ме беше научила, че трябва да обръщам внимание на всяка душица по пътя чух... Всъщност ушите ми не уловиха нищо друго освен тишина. Но видях как очите на непознатите ме изгледаха отгоре до долу с презрение. Дори разбрах отговора им:
"Кой си ти, та ни смущаваш с добър ден?"
Докато отговоря, непознатите се измъкнаха както обичаме да казваме понякога с бързина и по чорапи.
После пък ми хрумна, че тия двамата, които бях срещнал на пътя със сигурност бяха неми. А пък зная, че у нашата държава такива изобщо не ги лекуват. Пък и защо им е да чуват. Ако чуеха какво става със сигурност биха се ужасили. Но това е повод за друг разказ.
А дали пък не бях толкова прозрачен за тях, че не ме видяха, нито забелязаха!?
Прибирах се и на една улица срещнах, ученици, които исках да предразположа на майчин език:
-Здравейте момчета! Как сте?
Отговорът им, ме ужаси:
-Я па тоя! За какъв се мислиш бе! Върви си по пътя и не се обръщай, ако не искаш да те пребием...!
От чутото ми стана безпределно ясно, че младите хора бяха забравили у дома си обноските. Бяха научили жаргона на улицата, езика на простака, който  изобщо не ми прозвуча на български.
Наскоро бях на посещение в столицата. Изненадата ми беше пълна. Не стигаше, че видях различен цвят на кожата у хората; не стигаше, че видях и лица от един и същи пол да се целуват на улиците на големия град, но и чух толкова различен език, че чак се изплаших. Мина ми мисълта, че пришълци са дошли в България и са я превзели тотално.
Запитах се, къде ли се бяха стопили българите, които бяха и без това на изчезване!? Може би са измрели?
Когато най-после срещнах нашенец, който ми проговори на шопски и той ме осведоми за положението у нас:
-А, байно, нема ги българите... Отпътува я!
-Къде? –попитах го.
-Па дека може... ! У чужбината! Сега е модерно там да се работи! И куцо и сакато оди там, а ти да не знаеш, срамота... –осведоми ме шопът преди да ме остави сам, блокиран на една софийска улица.
Когато най- после се осъзнах ми стана ясно, защо повечето хора приказваха на чужд език, който мислеха за по-модерен от майчиния.
Всеки един от срещнатите  се беше пуснал по течението на живота, а аз гребях обратно срещу него.
Докато се чудех срещнах едни момичета и ги запитах след поздрав:
-Здравейте момичета! Можете ли да ми кажете колко стана часът, че ще си изпусна превоза за провинцията!?
Отвърнаха ми по бързата процедура в съкратен вариант:
-Здраст... стар..., час..., дван... и пет...!
Понеже не проумях езикът им се осмелих да питам:
-Бихте ли ми обяснили какво точно казахте, че нищо не разбрах?
Отговорът на момичетата ме шокира:
-Ти май не знаеш български! Пределно ясно ти казахме: „Здрасти старче, часът е дванайсет и петнайсет!“
Неизвестно защо от чутото в душата ми пропълзя хлад. Стана ми безпределно ясно, че много скоро тези мили девойки щяха да забравят и първите букви от азбуката на Кирил и Методий.
После се сетих, че единствено се разбрах с шопът, който бях срещнал на улицата. Изглеждаше, че само ние с него все още владеем майчиния език.
Изведнъж се почувствах толкова чужд, ненужен в тая държава. Езици много, но българския липсва!
Може би Паисий Хилендарски е бил прав с изказването си още по времето на турското присъствие, пардон, турското робство, че се срамуваме да разговаряме на български а се гърчеем. Е днес сме всякакви, но не и българи. Дали пък не е умряла българщината!?
Такива невесели мисли блъскат главата ми и тя боли, милата.
 В България или  както някои вече я назовават модерно с „Територията“, може да си крава, може и вол да си... Нищо ти, от коза или лаещо куче, но виж ти, българин, който говори на майчин език, абсурд!!!
-Ко стаа? –прозвуча зад мен изненадващо. Отговорих без да се замисля като папагал:
-Стаа оно, що стаа! Ако ставаше, нямаше да сме на това дередже!...
В.Софин

неделя, 24 март 2019 г.

СЕЩАЙ СЕ!!!

Ако не бяха толкова добри колегите да ме подсетят, че утре имам рожден ден, никога не бих ги черпил!
Ако не бяха толкова учтиви колегите да ме светнат, че работното време е изтекло, никога не бих си тръгнал от цеха!
Ако не беше толкова мила жената сутрин да ме буди, никога не бих се сетил, че трябва да ходя на работа!
Ако шефът не ме подсети със задачите за деня, никога не бих ги почнал самостоятелно!
Ако любовницата ми не звънне предварително, никога не бих се сетил да и донеса нещо на срещата!
Ако телефонните услуги не тревожеха джиесема ми с есемеси, никога не бих загрял, че трябва да си плащам и сметките.
Ако политиците, които управляват устремно страната, не ме усмихваха сутрин рано от новините, не бих проумял, че са толкова и безнадеждно прости.
Ако животът не ме лъжеше целодневно, никога не бих проумял, че съм излъган още от раждане!
Ако българите не бяха толкова добри да ме светнат, че трябва да се разхвърля боклукът не само по градове и села, никога не бих се сетил, че това може да се прави и на воля сред Природата по време на пикник! И не само на него!!!
Ако не бях така учтиво заобиколен от всекидневни лъжи пръскани около мен, бих повярвал, че живея на Луната!
Ако не беше тъй мила свободата да ме светне, че съм гладен за нея, никога не бих повярвал, че е непостижима!
Хиляди „Ако!“, ако не бяха толкова добри да ме подсетят за делата по Земята, щях да забравя, че съм тук още, дишам и се смея!!!
Ако животът не ме усмихваше всеки ден, бих абдикирал от него в посока към Слънцето!
В.Софин  

Придобих жилище...

      Да ви кажа трудно ми беше... Ама много трудно, защото бях бездомен! Но от скоро съм добре. Придобих жилище. Е, не е голямо, но става. При това не съм платил и лев за него. Дори ми плащат да стоя в жилището.
Много лесно го получих. Нали бях безработен и бездомен от две години. Намерих си работа. Назначиха ме пазач.
        Сега съм едновременно на работа  и не съм. Дремя в кабинка, метър  и петдесет на метър и петдесет... Това е и моето, забележете топло и уютно жилище. Има си калорифер и си свиркам вътре. В него обаче не само спя, но и пазя...
-И какво толкова пазиш? –попита ме един приятел забелязал, че съм загладил косъм.
Отвърнах му:
-Какво може да пазя. Пазя си жилището, кабинката да не ми я дигнат... Обикалят крадци наоколо и все хвърлят око към мен. Ако не е тя ще съм бездомен... Ама да ти кажа правичката лесно жилище, не се придобива. Ако не си във властта и не знаеш хватки...
-Какви хватки? –заинтересува се приятелят ми и аз го открехнах:
-Ясно какви! Обичайните заподозрени... Половин цена за жилище и много връзки при това топли, да ги греят и през зимата...
В.Софин 

събота, 23 март 2019 г.

Квит сме!!!

                                                                                  
             Едно от нашите момчета от село Ливадово, Гюро се прибирал от града с колата си. Видял на пътя комшията Насо закъсал да пухти пред спуканите гуми на неговата. Гюро се изсмял и тръгнал да го отминава, когато все пак решил, че трябва да спре и да му се подиграе:
-Ти какво Насо... Оти дремеш тука! Нямаш ли си друга работа или Еленка, жена ти е забравила да ти даде?
-А бе, имам! Ама нали видиш спуках две гуми на колата и сега се чудя...
-Е, ако се чудиш, че сами ще се оправят, забрави...
-Какво да ти кажа... Имам една резервна гума, а съм спукал две... Ако ти ми дадеш и твоята резервна, ще се прибера навреме... Ако ли не... Не знам какво ще правя...
-Хм! Да ти помогна, убаво, ама не мога... Много бързам! – усмихнал се лукаво Гюро и понечил да изчезне с мръсна газ.
 Няколко думи обаче изречени от Насо, скорострелно се вмъкнали в мозъка на Гюро, който тъкмо палел угасналият двигател на колата си:
-Гюро ще ти дам кокошка бе! Нема да е безплатно... Най, добрата носачка, ще ти дам! Ще ядеш миш маш всеки ден, бе...!
„Виж ти на пътя келепир! –помислил си Гюро. На глас казал: 
-Може!  Ама ако спукаш и моята... две кокошки ще ти взема, че и петела дето ми е адаш, Гошо и него... –съгласил се с офертата Гюро макар и с явно нежелание, което личало на нацупеното му лице.
Стигнали благополучно Ливадово и Насо веднага се постарал да даде обещаното. Върнал и резервната гума от колата на Гюро.
Ето, че се задал Великден. Гюро разчитал на дадената му безвъзмездно от Насо, носачка и затова не купил яйца за боядисване. Уви! Кокошката била толкова стара, толкова лакома, че не само изяла просото хвърлено и от Гюро, но и не снесла нищо за празника. Ядосало се нашето момче от Ливадово, но решило да не вдига скандал. Почукал на вратата на Насо и когато той отворил с усмивка му казал:
-Виж какво съседе... Твоята кокошка дето ми я даде се е разклопала... Иска да мъти, а аз нямам яйца за да я наложа в полога...
-Ами купи си, за да имаш Гюро! –отказал да помогне на съседа си Насо.
-А бе щях да купя, ама тия яйца купешките, не са имали петел и няма да се излюпят. Предлагам ти сделка. Даваш ми трийсет яйца и когато кокошката измъти пиленцата и поотраснат половината са за тебе... Какво ще кажеш?
-Верно ли бе Гюро? Да не ме излъжеш ей?
-Гледай бе Насо! Виж! Честен кръст!  -прекръстил се чинно Гюро сякаш не стоял пред комшията, а бил на черква.
Припнал Насо, донесъл яйцата. Дал ги на Гюро, който ги боядисал и изял за Великден. Успял даже и старата кокошка да свари за супа. Така де, не само агнешко но и пилешко да хапне.
Един летен ден Насо се сетил за обещаното и потърсил Гюро. Звъннал му на вратата. Гюро надникнал през шпионката видял кой е и се покрил вътре. Да но Насо продължил да звъни. Писнало му на нашето момче от Ливадово и отворил вратата:
-Ти какво си решил бе!? Тъкмо бях заспал и ти ме будиш. Що искаш! Сол немам, а и захарта свърши...
-А-а Гюро! Дойдох за пилетата да приберем! –поискал си Насо обещаното преди Великден.
-Какви пилета бе, Насо! Ти да не си слънчасал!
-Нали обеща?
-Вярно обещах, на честен кръст, така беше...
 Но ти не знаеш какво стана...
-Какво? Да не би кокошката да не ги е измътила още?
-Измъти ги! Ама после ги хвана пипката. Нали знаеш от болестта всичките измряха до едно...
-Тогава ми върни яйцата, които ти дадох!
-Това хубаво! Ама на мен кой да ми върне кокошката бе! Твоите пилета я заразиха с пипка и тя също взе, че умря...  И затова пък ти ми дължиш нова , здрава кокошка...
 -Ама верно ли бе Гюро!? –Усъмнил се в искреността на съседа си Насо.
-Глей! Ето на честен кръст! – за сетен, но не и последен път Гюро се прекръстил.
За момент Насо постоял леко замислен и после отвърнал:
-Оно убаво! Ама не много! Бяха стари кокошките ми и ги изклах до една, остана само петелът Гошо...
-Тогава ми дай него!...
-Мене ако ме питаш, Гюро мислим, че сме квит поне донякъде. Аз съм изгубил като ти дадох яйца за полога, но и ти си загубил кокошката си... Така, че няма какво да ти дам! –казал Насо и бързо се прибрал в двора си, откъдето не забравил да хвърли едно око на Гюро, който се почесал в размишление по главата и хлътнал вътре у дома си, явно да се доспи.
  След малко от курника на Насо се появили съвсем живи, не заклани, носачките му, водени с гордост от петела Гошо, който плеснал с криле весело и изкукуригал радвайки се на цяло едно кокошо внимание.
В.Софин  

четвъртък, 21 март 2019 г.

Да имаш спомени...!

                                                                         
              Хубаво е да имаш спомени! Но когато ги нямаш трябва да си хванеш!
Вечер всеки разправяше пред пламтящия и вечен огън на огнището разни случки от миналото. Аз слушах, попивах и мълчах. Питаха ме:
-Кажи и ти нещо?
Пък аз като нямам спомени, какво да им кажа!!!
Дерайлира влак. Имах лошия късмет да бъда в него. Как съм оцелял изобщо не помня. Всъщност не знам и кой съм... Без документи са ме открили. Три месеца в болница. И това е... Няма нищо интересно за разказване. Даже не искам да си спомням! Случката станала близо до гара Плачковци. Оттам и името ми в личната карта. Плачко Плачков. Без бащино... как да не заплаче човек!
Реших да остана в тоя край. Намерих си работа на гарата. Чистех тоалетните. Не се срамувах и не се срамувам от работа.
Една вечер ми стана толкова тягостно, че реших да хвърля ласото. Станах ловец. Не обикновен, а на спомени.Присламчих се до група пътници и заметнах... Ушите, моите чувствителни сензори уловиха всичко!...
Кой с коя тръгнал; каква са я свършили; щастливо женени ли са... Любовници ли, разведени може би...
Слушах и попивах. Суха гъба, сюнгер който попива всичко!...
Не бях се замислял колко драми има в човешкия живот и колко малко радост. Всеки разправяше за загубата си. Какво ли да кажа аз, когато бях изгубил напълно себе си.
Оплакванията, които пълнеха ушите ми бяха: „Изгубих работата си!“, „Умряха родителите ми!“
Влюбените преглъщаха сухо с очи в очите: „Аз го обичах! Той гнидата ме изостави... Отиде при друга някакво вятърничава фльорца... Какво е открил в нея не разбирам! Хем кльощава, хем грозна..."
Мъже се оплакваха от жените си. Жените също не изоставаха да оплюят половинките, които ги лъжеха всекидневно.
Имаше и много тъжни спомени. Такива обикновено изповеди дошли от душа ме просълзяваха.
Трагедии за които не искам да говоря. Очите ми почваха сами да капят като дъжд и нямаше спиране въпреки думите на другите хора на гарата, които бяха до мен:
-Недей да плачеш, Плачко! Това е минало, ще дойдат и по добри времена!
От това не ми ставаше по леко, напротив. Ставаше ми особено тъжно, защото аз самият не знаех, дали съм Иван, женен ли съм, имам ли деца, или пък съм сирак, какъвто се чувствах в този момент на съчувствие от другите...
За да ме развеселят пътниците чакащи влака, спираха оплакванията си и някой от тях разказваше виц. Тъжното в случая беше, че не знаех, къде точно да се смея. Почнех ли още отначало на вица, ме гледаха учудено. Ако го сторех по средата също. Накрая вече нямах настроение за смях и също ми се чудеха и даже питаха:
-Ти какво Плачко, не разбра ли вица?
Аз самият не мога да разбера кой съм, а те разбра ли!?! Мъка!!!
Но виж друго ставаше, когато някой от пътниците разказваше с умиление за селото си. Как се грижел за животните си, за сенокоса, за билките цъфтящи там; за аромата на липите и тихия ромон на малкия пеещ поток...
Тогава ми ставаше хубаво и се засмивах от душа. Отново ме питаха:
-Ама какво ти стана Плачко? Да не си откачил?
Пък и аз самият не знаех отговора.
Ден след ден натрупах много уловени спомени. Една вечер, когато се бяха събрали слушатели чакащи влака си на гарата, започнах да ги редя едни, че чак се уплаших от себе си, когато всички ме зяпнаха удивено:
-Името ми е Пилат Понтийски! Да същият оня Пилат Понтийски дето е осъдил Исус Христос на разпъване на кръст. Дойдох от миналото за да науча, че светът все още е труден за живеене. Бях изпратен на покаяние. Бях лош, много лош, също като някои хора днес. Бях всесилен! Не ми пукаше за другите!  И провидението ме наказа. Времето не прощава никому! Запомнете това! Върнах се, не защото го исках. Трябваше да страдам, докато слушах как разказвахте за мъката си. Трябваше да плача, когато вие се смеехте. Трябваше да бъда НИКОЙ, за да осъзная какво съм изгубил... Вяра, надежда и любов! Смирение и усмивка!...
Вашите оплаквания ме убиваха всеки ден. Нямах право да си тръгна в миналото. Трябваше да говоря с Вас. Погледнете се! Животът е толкова кратък и толкова мил едновременно.. Загадъчен, неповторим по себе си... И какво, годините са минали поуките ги има, но не и разума. Защо е нужно да се разпъваме днес? Да се убиваме и мразим? Да крадем и обиждаме? Нима не обичаме Земята, забележете Земята, която е наша съдба, наша майка и бъдеще... Нима всичко това трябва да бъде унищожено завинаги!... И кой печели от това, че сме неразумни!?? Толкова години, толкова нещастни съдби... Поколение след поколение и разум малко...
Животът го е казал: Огледайте се и вижте, как птиците пеят за любов, как се смеят децата, как цъфтят през май люляците... Огледайте се и прозрете, вижте не сте сами, заедно сме, а когато всички сме заедно тогава и бъдеще има... Запомнете го, това Ви го казва...
       Тука в този момент сякаш някой взриви главата ми... Опомних се!!!
Разбрах кой съм! Обикновен човек, който не беше изгубил името си, а самият себе си! Бях тръгнал! Бях намерил! Бях открил! Но не бях победил. Времето няма как да се промени. То следва хода си. Но аз разбрах бъдещето си в което живеех в момента.
Бъдещето, което е за всички, не само за хората, а за всички в правото си да дишат, любят и създават чудесата на света!
В.Софин 

сряда, 20 март 2019 г.

Защо да ти плащам!? -"Историите на Гюро"

         Колкото да приказват от другите села, като нашето, Ливадово, няма друго такова. Ще попитате: „Защо?“
Ами да вземем Ненчо с големите уши например. Толкова грамадни ушаци, никой няма. Зимно време се завива в студа с тях вместо шапка, за да не му настине главата. Лятно пък при дъжд ходи без чадър. И за какво му е като се крие на сухо между дългите си клепнали уши. И което е най-важно, забележете, казвам най-важно  има сензори в тях за улавяне. Способни са да чуят всяка дума през две улици.
Веднъж докато се оглеждал за да премине през калта напролет, видял мимоходом две жени от селото да приказват:
-Пено ма, знаеш ли какво е станало сутринта?
-Какво Маре! Да не е умрел някой ма?
-Не! Видели Гюро у ливадата с Мунчовица!
-Ама верно ли ма?
-На честен кръст! –прекръстила се чинно в увереност, Марето.
Ненчо не доизслушал приказките на двете жени, защото хлътнал в кръчмата на Весо, за където бил тръгнал. Огледал масите, намигнал но не с ушите си  и дето се казва, изплюл камъчето на раздора пред всички пиещи:
-Ако  некой от Вас сега ме черпи, ще му кажа нещо интересно, видяно днес сутринта у наше село Ливадово.
Обзети от прословуто селско любопитство двама поканили на масата си Ненчо и му поръчали ракия. Докато отпивал и преглъщал бавно наслаждавайки се на алкохола той изплюл без усилие думите:
-Да знаете... Сутринта видели Гюро у ливадата с Мунчовица да ги върши едни...
-Верно ли бе?- спогледали се селяните невярващо.
-Информацията ми е верна. Мое да кажем прясна като току що уловена незаконно от реката Искър, пъстърва. Па и гледайте ушите ми! Ако лъжех щяха да почервенеят от срам, а им нема нищо...
Мълвата  или селската клюка мълниеносно се разпространила и стигнала до Еленка, жената на Гюро.
Още не успял да мине прага на къщата си, когато усетил точилката на плещите си. Чул и думите горчиво и с ярост, избълвани от устата на жената си:
-Не те е срам Гюро! Да го правиш с Мунчовица и при това посред бел ден и то у нашата ливада...
-Ох!  Леко ма! Ша ме пребиеш! –изохкал Гюро и се опитал да се защити с думите:
-Май е станала некаква грешка!
-Нема грешка, видели са те! –още повече се ожесточила, биеща точилката върху гърба на Гюро.
-Да ама...
-Нема ама! Ша та пребивам! –продължила да го млати Еленка.
-Чуй само! –изплакал лошо ударен Гюро. –Не са видели какво требе.... Не помниш ли, че те поканих и тебе да ми помогнеш и чистиш ливадата от боклуци, за да има трева за сеното, летото... Ти ми отказа, защото те била хванала мигрената... И затова...
-Затова си го свършил с Мунчовица, мръсник таков!!! –го прекъснала разярена жена му.
-Не е вярно! –отрекъл падението си Гюро. Она само ми чисти ливадата и даже и дадох цел железен лев за свършената работа.
-А-а! На мене вампир таков, ти не даваш нищо, когато чистим с тебе... –обвинила го Еленка спирайки рязко грубите движения на вече изморената точилка върху гърба на Гюро.
-Е-е! Нали ние с тебе Еленке сме едно цело, ма! Оти да ти плащам!?
В.Софин  

Пролетно почистване в село Ливадово

                                            
        Насо видял комшията и го попитал през двора:
-Гюро ще дойдеш ли?
-Не! Твърдо не! Имам си работа!
-Ама в края на селото са дошли хора и раздават безплатно нови ръкавици и чували...
-Така ли!? Чекай! Идвам!
В края на село Ливадово наистина раздавали ръкавици и чували. Дошъл ред на Гюро:
-За мене три чифта ръкавици и пет чувала! –поискал си той.
Хората, които безвъзмездно раздавали „подаръците“ повдигнали рамене в учудване:
-Виж Гюро за чувалите щом мислиш, че можеш да ги напълниш да, ще ти дадем. Ама защо са ти три чифта ръкавици?
-За жената и сина ми бе! За тях!...
-И те ли ще се включат в инициативата?
-Каква инициатива!? – попитал Гюро усетил, че работата май не е читава.
-Почистване на боклуците в района на селото. От лани никой не е чистил... Всеки хвърля... Днес с лозунга -"Да изчистим селото за един ден!", ще се постараем да го сторим...
-Хм! –изръмжал недоволен Гюро усетил, че са го преметнали.
- Вижте! Аз не хвърлям боклуци...  Пък и тия ръкавици дето ги раздавате са малки за големите  ръце на Гюро... Не ги искам! Чувалите ви и те се виждат слаби, да не кажа голема дума, ама ще се скъсат... Не ми вършат работа! - заявил безцеремонно Гюро и полека погледнал да се оттегли встрани. Стигнали го думите на организаторите по почистването:
-Няма ли да дойдеш с нас на помощ?
-Хм! –изръмжал отново недоволно Гюро. След като размислих, щом не съм правил боклук, защо е нужно да чистя!?
Чистете си вие! Имате ръкавици, с чували сте снабдени, откъде накъде Гюро ще чисти! Действайте оти сега ще напече Слънцето и току виж сте се шмугнали при Весо за бира и тя свършила... Моете ли да ми кажете после... Гюро какво ще пие?
-Студена вода от чешмата! –обадил се Насо.
-Ти да траеш, оти устата ти много лае! –отвърнал Гюро и размахал стиснат юмрук демонстративно като показал на всички наоколо колко е силен.
В.Софин  

Тръгнал за работа -Историите на Гюро

                                                               
      Веднъж на Гюро му се наложило да стане много рано за работа. Кисел, недоспал срещнал съселянин на пътя:
-Добро утро! –поздравил го с усмивка съселянинът.
Ехото чуло поздрава и отвърнало:
„Добро утро...! Добро утро...!“
Гюро присвил недоброжелателно очи и като се изплюл на пътя изръмжал сякаш го боляло гърлото:
-Оно ако  наистина беше добро, Гюро още щеше да спи дома. А ако пък беше още по-добро, сега щях да съм у кръчмата на Весо и да допивам последната, за нощта ракия...
А виж ме! Тръгнал съм за работа...
В.Софин   

вторник, 19 март 2019 г.

В пролетния лес!

Вишнев цвят вятърът отрони.
В розово пристигна пролетта.
Над мен в нависналите клони,
възхвалява славей, любовта!

Седя на пейката покорен.
Треви в краката зеленеят.
В очи ми гледа неуморен...
Поток – водите му се смеят!

Мълча и търся те, момиче,
че влюбено е всичко днес...
Аз съм в отпуска, войниче -
срещата е в пролетния лес!!!
В.Софин   

понеделник, 18 март 2019 г.

В залез гледа ме морето

Блеснали в слънчев плам
с две очи гледа ме морето.
В синьо светнало без срам
прозира в мене и небето!

Шумят вълните боси.
Стихове брегът твори.
Духа вятърът въпроси -
далеч са ранните зори!

Слънчевите зайчета играят.
Вечерта се къпе във морето.
Причудливи сенките се таят...
Залезът остана ми в сърцето!!!
В Софин   

неделя, 17 март 2019 г.

Да се адаптираш баце към системата!

                                                           
         Здрасти Мунчо! Пиша ти и ти да се уредиш, оти ми е жал за тебе...
Да се адаптираш баце към системата... Ей това е разковничето за по убав живот!
Оно, я откакто съм се пръкнал на тоя бел свят не мога да свикна с обстановката. А колко хубаво е човек да се адаптира, твърди всяка власт, спечелила по някакъв, забележи, по някакъв начин изборите.
Едно време... Че кой днеска иска да си спомня за него?
Е я помним, кога взеха на дядо конете и го пратиха адаптиран да работи в града, завод да строи за благото на хората.
      Днешната демократична, забележи особено демократична власт, не на висок глас, но все пак тръби: „Върнете се към мотиката на село!
Виж ти! Лесно им е, адаптирани са. Никой или почти никой не ги клати от креслата им.
Да ама като се замислих и у тая моя проста чутура реших, че има две различни понятия. Да се адаптираш и да те адаптират!...
Ако станех крадец, лесно. Ориентиране към кражби и измами. Да но хванеха ли ме, а кокошкарите като мен ги хващат, ще ме адаптират в затвора посред лето.  За мое успокоение знаех, че първо трябва камерите в магазините им, да докажат, че кучешкия салам който продават е от там. Все пак било незаконно, да се продават вредни храни. Но хората са се адаптирали към печалба, как да ги виниш...
Е, все пак и аз тогава реших, да пробвам системата долу у махалата. Помощи бол, привилегии, дърва за огрев безплатни... Уви!
 Надушиха ме българите и ми бутнаха къщето, дето там с лични усилия бях построил. Дойдоха, спреха ми токо и нагло с ножица ми отрязаха жиците, които с риск на живота си, забележи Мунчо, рискувах кожата, моята тънка кожа да вкарам. Водопровода пак самостоятелно със собствен труд бях адаптирал. Вярно без водомер, но кой ти гледа тия неща. Да ама тия, от общината спреха и резнаха и тръбите, които бях прокарал.
Ядосан им викнах:
-Я вземете и Айшето!
-Коя е пък тая? – попитаха ме.
-Е па, това е жената с която живея незаконно, а все още не съм се адаптирал към подпис при вас у общината. Мисла, а я много мисла, че данъци не требва да плащам!...
Докато ми се смееха, се изплюха в лицето ми с думите:
-Адаптирайте Айшето в Германия! Там ще взима повече помощи!
Убаво! Адаптирах женицата както ме посъветваха да не гладува милата, а я съм кореняк останах тука. Близо до гората. Реших да не плащам данъци. Нека си ги плаща сама държавата. Да ама тя милата, забележи милата все настоява, дори плаче, ама кой да я чуе!!! Не и я! Да се адаптирам държавно, никога!!!
Ориентирах се в поголовна сеч у гората. Хванаха ме. Адаптираха ме към глоба. Нямах пари да я платя. Пуснаха ме със забрана да не влизам в горите.  Били държавни. Е я не съм ли държавен, викнах им, ама не пожелаха да ме изслушат. Изгониха ме на улицата.
Тогава реших да се пробвам в чужди имоти. Не се получи. Стреляха по месо и все по мен.
Пробвах клошар. Адаптирах се към кофите с боклук. Леле колко неща при това все ценни изхвърлят хората там!... Като почнеш, храна, прибори, дрехи, та даже пари и ценности...
Завидяха ми. Опитаха се да ме адаптират държавно в дом за възрастни хора. И то само, защото съм имал пенсия, която те силните на деня, трябвало да контролират. Никакво пиене, никакви зулуми!!!
Не издържах. Избягах. Върнаха ме силом. Пак избягах като дори им харизах документите си. Нека си я взимат пенсията. Така де! Мене свободата и пиячката ме опияняват. Адаптирането към тях никога, напротив отрезнявам.
        Тогава реших да си направя землянка, в която по тъмно да се прибирам. Когато я изкопах, успях  да избягвам полицаите, които бяха адаптирани към властта. Иначе пак щяха да ме арестуват и пак в старческия дом.  Па и другото знаех, че законът не дава да се спи на открито.
      Но като се замислих стана ми безпределно ясно, че управляващите не могат махалата да адаптират, та мен ли! Да не казвам за мизерните пенсии и заплати, които отдавна не са ориентирани към скачане нагоре, а стоят замразени в хладилника на властта. А и цените на храните така са устремно адаптирани, че бедняка бърка по кофите и се радва като малко дете намерило дрънкулка, а не просто парче, троха хляб...
    Виж зимно време ставаше лошо. Когато дойдеше „кучешкото“, търсех топло адаптиране в затвора. Трошех демонстративно стъклата на Моловете и то посред бял ден. Стоях и си чаках да ме арестуват. Не се съпротивлявах, доброволно подавах ръце за гривните дето полицаите им викат, белезници. Докато чаках зимата да си отиде в затвора, научих много полезни неща от спецовете лежащи там. Пръстите ми видели после свобода не издържаха на изкушението и мълниеносно се адаптираха към джобовете на гражданите.
    Но лошото си е лошо! Затворите са претрупани и нас кокошкарите сиреч, дребните мушици, ни пуснаха  на свобода по рано, да бръмчим.
Да но зимата е дълга. Решението трудно. Присламчих се към друга махала в друг град, където ме научиха, да кажа, че съм българин от ромски произход, който е изгубил личната си карта.
Снабдиха ме с нови документи. Вече не съм Асен, а Асанчо от маллата!!! Вдигнах ново къще с помощта на комшиите. Включих ток. Вкарах вода пак без водомер. А и нощем имам да ме топли друго Айше. Чувствам се щастливец.
    Сега не смеят да ме адаптират, защото махалата стои зад мене. Ако опитат ще си го получат. Боя де. Не, че няма и нас да бият. Може, но поне къщето  няма да бутнат. Нищо, че е незаконно. Верно е и друго. Има и такива на които ги разрушават и то с право, защото са сглупили от невежество да се настанят в частни имоти. Там няма прошка. Стрелят, развалят и преследват, нас бедните като дивеч.
    Доволен съм! Помощите потекоха като река прииждаща по всяко време. Но като се замислих отново за кой ли път, реших, че адаптирането си е бая убава работа. Но държавата, пуста да остане, все иска за нея да се женим. Че я да не съм многоженец бе! Едното Айше ми стига... Да не съм будала данъци да плащам я! Нека ги плащат българите, а ние гражданите от ромски произход просто искаме само да живеем. При това свободно и без разходи. Така де, баце, пиша ти това писмо, оти знам, че ти си дезиорентиран. Ела при мене, не стой при мотиката на село. И на тебе ще вдигнем къще, ще намерим и кой да те топли нощем. А за документите не се бой. Тука има едни спецове, лесно ще те адаптират към всичко! Айде! Чекам те!
Твой верен приятел Асанчо от долната махала на другио град!!!
В. Софин.

събота, 16 март 2019 г.

КОЛКО УДОБНО!?!

       Колко удобно...! Човек измислил огнестрелно оръжие. За улеснение направил патрони. Всичко това с едничка цел. Лов! Днес ловува себе си, научил, че отмъщението е сладко...
Неговото отмъщение! Гневът му! И усилието да бъде разумен!
Вярва, че има БОГ. Колко удобно!??
В негово име извършва справедливост. Неговата височайша справедливост, отчаяност, обърканост и глупост!!!
Светът до толкова се е променил, че човекът не може да познае себе си.
Ловът е започнал... Всеки срещу всеки!
Злото никога не е било толкова голямо!...
Вярата толкова различна, но всъщност само една...
Хората толкова различни, а всъщност обединени в едно: любов, щастие и пари. Много пари! Повечето за съжаление, кървави...
Колко удобно!?!
Човек измислил оръжието за улеснение... Купил с последните си пари, патрони за лов. Днес ловува единствено, само себе си...!
Светът не е същият!... Хората са напълно обезумели...! Забравили вярата! Защото именно тя, вярата забранява оръжието за лов.
Езикът на познанието дами и господа, а не свещената глупост са решението на проблемите. Нашите общи проблеми! Нашият днешен почти, издъхващ свят!
Колко удобно!?!
Човек измислил оръжието с цел да ловува, за да се прехранва. Днес убива единствено само себе си!!!
ЗАЩО!?!
Изгубена идентичност... Забравил кой е... И каква е мисията на живота му...
Защо е призван!?!
Злото никога не е било толкова голямо! Толкова безумно! И много кърваво!!!
ОТЧАЯНИЕ! ОБЪРКАНОСТ!
Няма път в тунела, който изкопан е изгубен предварително...
Липсва спасение!
КОЛКО УДОБНО!?!
Има пари... Много пари! И едно решение за лов последен, в който човек изгубил вяра и любов ловува за съжаление единствено и само себе си...
В. Софин 

петък, 15 март 2019 г.

Звезди, които виждат!


Думите, които нощем плачат -
търсят в душата ми любов...
В тъга горчива, сълзите крачат
в свят безмилостно, суров!

Утринни мечти, които значат -
търсят в душата ми любов...
Слънчеви зайчета подскачат
в море за което съм готов!

Звезди, които всичко виждат -
търсят в душата ми, любов...
На пътека лунна ме извеждат
избират да изглеждам, нов!!!
В.Софин 

Дъждовни думи


Когато дъждовно капят, думите
задъхано изречения се втурват.
Тогава в писането ще изгубите
със знаците, които ви катурват!

Преди да стигне точката финала
запетая ще побърка редовете.
Щом удивителна изпъкне цяла,
действието с питанката, спрете!

Очите ви излезли от контрола
любопитни в изреченията зяпат.
Думите прозрели грешка гола,
спират с дъжд, да ви преследват!!!
В.Софин 

вторник, 12 март 2019 г.

Отчасти човек!!!

        Наскоро ме нарекоха –„СТИСНАТО КОПЕЛЕ!“
Стиснах зъби до счупване, не издържах и почти разреван обзет от съмнение запитах:
-Ама! Как така, СТИСНАТО КОПЕЛЕ!?! Нима не правя всичко възможно!? Дарявам пари на  нуждаещи се в беда. Не отказвам да давам труда си безплатно на приятели.
Вместо да се омилостивят и ми се извинят, пак ми плюха в лицето При това го казаха с ирония:
-Браво наш човек! Браво! Все пак ние приятелите мислим, че си наистина СТИСНАТО КОПЕЛЕ!
-И защо?
-Ами сети се сам!...
-Нищо не мога да измисля... –проплаках аз, усетил, че приятелите ми не се шегуват и пак ще чуя тяхната безпощадна оценка, която не закъсня, а отново ме мушна в сърцето:
-Ето на... Видя ли, дори не можеш да мислиш, защото си...
Тука взех нещата бързо в своите ръце и ги прекъснах:
-Знам! Чух Ви добре! Хм! СТИСНАТО КОПЕЛЕ!!!
-Добре звучи за теб щом си признаваш... –доволно се засмяха в лицето ми приятелите.
-Да ама аз, не съм сигурен още...
-Е, ние сме напълно сигурни! Кажи ни, колко пъти, когато сутрин идваш на работа си поздравил някого? - ощипаха ме безжалостно приятелите и получиха моят сконфузен отговор:
-Не помня...
-Е... Никого не поздравяваш! На жена ти колко пъти вечер си казал, че я обичаш?
-Не знам! Не съм ги броил!
-Е ние знаем от нея... Николко!
-Нима!?! Нищо не помня...
-Колко удобно за теб. Не мислиш ли? –продължиха да ме дълбаят с нож приятелите.
-Добре де! Кажете ми все пак, защо все пак мислите, че съм СТИСНАТО... Нали знаете!
-Да!Стискаш чувствата си. Хубавите! Не ги показваш... Нито усмивка от теб, нито поздрав, нито дружеско ръкостискане с нас, твоите приятели! Помисли, не си ли СТИСНАТО КОПЕЛЕ, а?
-Хм! Разгледано така, може и да съм... И какво от това?
-Това, че се мислиш за добър човек... А щом се мислиш за такъв, трябва да се раздаваш изцяло, а не само отчасти!...
-Нали Ви черпя в кръчмата? –питам с последна останала надежда, че секирата над главата ми няма да се задвижи пак... Уви!!! Отново ушите ми уловиха обидното:
-СТИСНАТО КОПЕЛЕ! Правиш го само за твое успокоение. Никога не си ни казал наздраве приятели, а само: „Хайде да пием, че работа ни чака!“
Помисли за отношението си!
-Все пак и вие помислите, не Ви ли давам пари назаем, когато сте в нужда?
-Даваш да! Но си СТИСНАТО... –прекъсвам ги:
-Знам КОПЕЛЕ! И защо?
-Защото даваш заема намръщен сякаш те боли зъб...
-Е и какво да се смея ли?
-Поне трябва да си вежлив и загрижен! Сърцето ти, да говори... А твоето е затворено!
-Нима!?! –не се предадох аз, но приятелите ми си казаха думата и решиха да ме накажат.
Спряха да комуникират с мен освен служебно. Отказаха почерпките ми. Не ми се усмихваха любезно при среща, нито пък ме поздравяваха. У дома жената спря да ми приказва и ми посочи мълчаливо, дивана в хола. Всички грубо ме отритнаха. И тогава внезапно ми просветна. Осъзнах, че всички са имали право. Явно бях се превърнал в СТИСНАТО КОПЕЛЕ, мислещо единствено за своя интерес. Почти се разплаках от мисълта, че съм бил толкова глупав и груб в отношенията си с всички познати.
Решително сложих край на тази история. Започнах да се раздавам изцяло като поздравявах непознати хора по пътя си. Винаги се усмихвах, подавах ръка за здрависване. Изведнъж от СТИСНАТО КОПЕЛЕ се превърнах в готин човек. Приятелите ми се отвориха отново за мен. Съпругата на която не забравях да сторя комплимент и да поднеса цвете след връщане от работа също омекна. И с право! Целувките ми и думите всекидневие изречени без спънка: „ОБИЧАМ ТЕ!“, промениха нещата в моя полза.
След сторените жертви от моя страна, почти се бях зарадвал, когато този път вътрешният ми глас Съвестта заговори. Чух:
-Е драги! Все пак въпреки стореното от теб си СТИСНАТО КОПЕЛЕ и си оставаш, ОТЧАСТИ ЧОВЕК...!
Но как така!?! Нима не станах вежлив!?
-Да стана! -отвърна Съвестта ми. –Но от тогава, колко пъти се събира и черпи приятелите си в кръчмата? На колко хора помогна безвъзмездно, парично? Работи ли за някого от състрадание?
Замислих се. Съвестта имаше право. Бях толкова зает да бъда вежлив, че старите предишни мои навици бяха излетели от ума ми. Явно наистина съм ОТЧАСТИ ЧОВЕК и СТИСНАТО КОПЕЛЕ, за което просто няма никакво спасение в тоя объркан за мене живот!!!
В.Софин 

Книгата, която сама се четеше!


                                                            
           Бях забравил за светлината. Сънят ми спести от подробностите в книгата.
Внезапно отворих очи. Видях нощната лампа да свети. И не само това, защото погледа ми срещна книга, разтворена на масата, която сама се четеше.
Аз бях заспал в началото и, после я видях в края на повествованието. Почти беше успяла да захапе епилогът, когато наруших спокойствието и.
Върнах я в началото и се втренчих в буквите. Те бяха изтрити от четене. Почти не се забелязваха. За момент ми хрумна мисълта, че повествованието и със сигурност трябва да е уникално... Все пак щом беше успяла да се чете сама. Нямаше съмнение, че е интересна.
Какво пък! Реших да и угася лампата, за да и покажа кой от двама ни е по-силен.
За момент всичко се успокои. Усетих, че тъмнината около мен надделява. После изведнъж се появи меко сияние и буквите доскоро почти изтрити от поглед, заблестяха. Книгата отново се беше взела в ръце и започнала да се чете. Явно не можеше да устои на вълнението написано в нея.
Ама, че интерес! Хрумна ми да я затворя. Упорита и свикнала на не подчинение, книгата дали беше интересна или пък се правеше на такава, продължи да се чете самостоятелно.
Постоянно виждах как от нея струят флуиди от светлина...
Напредваше! Със сигурност повествованието я увличаше безпрекословно напред към развръзката. Заприлича ми, на спортистка, която се стреми към финала за първо място и медал.
Книгата, всъщност беше роман, на когото бях в началото. Не знаех нищо за него. Само подозирах, че е много интересен. Готин, пълен с чувства изглеждаше, защото все пак се четеше сам. За момент се запитах дали  ще разкаже после историята си. Не само на мен, а и на други хора.
Хм! Щом пък е толкова упорита книгата, романа де, нека се чете! Разтворих с вълнение страниците и, после я върнах отново към началото.
Неусетно съм заспал. В просъница дочух петелът на комшията да пее. Съмваше.
Отворих очи и какво видях!?!
Книгата, която бях оставил на масата отворена да се чете лежеше съвсем затворена. А и сиянието, което струеше на флуиди от нея го нямаше. Отстрани до нея догоряла напълно, стопила се от напрежението на повествованието, личеше остатъкът от свещта.
Виж ти! Пък аз си мислех, че книгата сама се чете...
А може би, вече се е прочела докрай. Стигнала е финала, взела е медала за първо място и се е затворила сама.
Кой я знаеше? Книга някаква... Роман!
Дали наистина е толкава интересен? Още не знаех това. Само подозирах...
Внезапно мисълта ми се пробужда изцяло. Снощи изобщо не бях чел от книгата. Имах такова намерение, когато запалих нова и съвсем цяла, свещта, която намерих сутринта стопена.  Явно не съм успял и ред да прочета. Изморен бях заспал дълбоко преди да я разтворя и потъна в историята и. Всичко, което бях усетил и преживял се оказваше сън.
Да сън! Но все пак ме загриза съмнението отново. Щом като свещта е догоряла докрай изцяло, може би някъде там в царството на приказките книгата действително е успяла да се прочете сама... Край, който за мен оставаше все още неизвестен. Пълна загадка, защото не бях успял и ред да прочета.
Може би, довечера, когато се върна от работа ще я почна... Може би,! Да!!! Уви! Не!Книгата се оказа взета от градската библиотека. Срокът и на връщане изтекъл. Когато се върнах от работа съпругата ми вече беше успяла да я върне.
Избягал, но не позорно от мен, романът беше отишъл на гости при друг читател на когото да прави компания. И естествено да му разкаже изцяло историята си. На една самотна книга необикновена с това, че можеше се чете сама...
В.Софин

понеделник, 11 март 2019 г.

Къде се ражда безумието!?!

                                                             
      Забелязахте ли? Светът  отдавна не е същият!
    Криминалните елементи свободно дишат и се разхождат необезпокоявани сред хората. Обикновения човек, който вярва в доброто, стои вкъщи и чака да му звъннат поредните измамници.
Удобни пътища, но не за всеки има, защото има вратички в закона.
Любовта и тя не е същата... Някои я купуват с крадени пари!
Децата и те, жестоки. Плащаме им за да ни слушат.
Безжалостни, объркани времена!!!
Бури, тайфуни каквито миналото не помни. Земетресения, конфликти в религията.
-Нима това е краят на света!?! –пита се последният, един от оцелелите в бурята на живота, честен човек.
-Още нищо не си видял!... –отвръща му Ехото. -Тепърва има да се чудиш!...
-Аз се чудя сега... Син убива баща си! Дете майка си! Ученикът пребива учителя си само защото е направил забележка...
Мъже се целуват демонстративно на улицата, където животът изтича в тънка струйка цигарен дим...
Ехото подсмивайки се, отново се обажда:
-Нищо още не си видял!!!
-Какво ли още си ми приготвил като изпитание...? –обръща се последният, един от останалите  честни, към небето от което днес вали кръв вместо дъждовна вода.
-Къде свършва песента на живота и къде почва безумието, което управлява света!?! – отвръща с въпрос, вместо отговор Ехото и Слънцето уплашено се скрива, заедно с усмивката на един от оцелелите, последен от честните хора, ЧОВЕК!!!
В.Софин  

"Колко да изпия?"

   
   Лесно ти е Жоро! Ти си счетоводител! Знаеш колко питиета да изпиеш...
А пък аз пия докато свършат парите в джоба и ми стане лошо. Но не от пиенето, а от това, че вече съм забравил, как се смята: "Колко да изпия!?!"
В.Софин

събота, 9 март 2019 г.

Не ми е празник...!

                                                         
        -Честит осми март! –казва Насо на съседа Гюро, който стои замислен в двора си.
-Не ми е празник днес... –изсумтява недоволен Гюро.
-Е аз поздравявам Еленка....
-Коя Еленка? Къде я виждаш?
-Твоята!!!
-И защо?
-За да черпиш!
-Не ми е празник!... -сумти още по недоволен Гюро.
-Е на Гюргюв ден ти беше...
-Беше, ама мина!
-Ти тогава обеща да черпиш. Така и не дойде в кръчмата на Весо. А ние те, чекахме там с целото село... Изпихме сичката бира, а ти така и не се появи.
-Забравил съм...
-Именно затова сега те подсещам от рано... Преди да те е хванала деменцията и отново да забравиш!
-Е! Нали не ми е празник бе, Насо!?
-На жена ти е! Забрави ли?
-Нека она те черпи!
-Да ама ти държиш всичките си пари заключени...
-Ако няма контрол да съм я докарал като тебе. Все без пари!
-Значи нема да черпиш?
-Друг път Гюро ще черпи, ама друг път!
-Кога?
-Как кога бе! Как кога? Никога!
После Гюро внезапно се плесва по челото, обръща се и без разрешение влиза в двора на Насо и прави букет от неговите кокичета.
-Какви ги вършиш? –пита изумен Насо.
-Нали е осми март, бе! Ти ме подсети... Браво!
-И какво от това! Това не ти дава повод да береш от кокичетата в двора ми Гюро...
-Хм! То на тебе Насо и без това не ти трябват. Само пречат у дворо ти.... Сега поне се отърва от тех!
-Ама...
-Няма ама!  Айде да вървим... я! Оти Еленка ме чека! Ако не и дам нищо, ще плаче като лани, когато бех забравил, че е осми март...
И преди да чуе отново протестите на Насо, Гюро се прибира у дома си при Еленка за да я успокои за празника с букетче свежи кокичета.
В.Софин  

петък, 8 март 2019 г.

Без цена!!!

От градината отбрах мечти
в празничния ден на осми.
С три рози, букет, почти,
щастлив повдигнах косми!

Докато и правех комплимент
потъна тежък образът и  в мен.
Все пак избрах сгодният момент
да я поздравя с вълшебен ден.

В ранна утрин сълзите и вкусих
горчиви бяха на влюбена жена.
Опитах ги, и с тях закусих
защото, знаех, че са без цена!!!
В Софин 

Боса любов


Любовта пристигна боса,
неочаквано дори за мен...
Целуна ме в сърцето и жигоса
на осми в празничния ден!

Посрещна ме в тревата росна.
Със слънцето изгря в зората...
Усмихна се, после ме докосна.
Скочи ми... изпепели душата!

Любовта пристигна със въпроса
за осми март и празничния ден.
Настъпи ме и с болка ме жигоса
с жена красива, влюбена във мен!
В.Софин


четвъртък, 7 март 2019 г.

Разумен човек

                                                       
        Не  знам за другите хора, но аз мисля себе си за разумен човек.
      Завчера тръгвам за работа, котка изскача отнякъде и пресича пътя ми. Връщам се и намирам нов. Гледам на другия път двама на улицата се ежат, извадили ножове....
Избирам разумното. Връщам се на стария път в по-малкото зло... Поне аз така мисля...
Закъснявам за работа. Изпускам автобуса, който профучава покрай мен. Хващам такси и все пак стигам на време. Като разумен човек давам повече пари на таксито за да не ме гледа накриво шофьорът му.
Шефът ми дава нова работа с която не съм запознат предварително. Аз съм разумен човек. Почвам я веднага без мърморене. Правя грешка! Шефът ми крещи. Разумен съм мълча като риба, но поне премигвам от време на време с очи като давам сигнал така на колегите, че още съм тук и дишам. Глобяват ме. Разумен, плащам веднага наказанието си, вместо да чакам да го дръпнат после от заплатата ми.
Работният ден свършва. Всички колеги хукват да си ходят. Аз съм разумен човек, тръгвам последен. Шефът забелязва именно тогава, че работните места не се почистени и ме връща от вратата. Взимам метлата като разумен човек и парцала и се втурвам без мърморене да чистя.
Най-после си тръгвам. Пътьом се отбивам в магазина за храна. Няколко млади небръснати хлапета ме изпреварват като ме гледат страшно. Аз съм разумен... Правя се, че не съм ги видял и ги пускам пред мене.
Същото сторвам и с колите отвън, които не дават предимство на зебрата за минаване. Все пак съм разумен човек! Изчаквам ги търпеливо и се прибирам.
Пред моята входна врата на апартамента, намирам мъжки обувки размер -47.
Разумно не влизам, а се качвам на по-горната площадка с търпение да изчакам събитията да се случат. Най-после след час, любовникът на моята жена си отива. Влизам. Гладен съм. Съпругата  ми като разумна жена не ми е приготвила вечеря. Нямала е никакво време за губене. Разбирам я! Аз понеже съм разумен човек, готвя и слагам масата. Вечеряме и двамата без да се гледаме в очите. Току виж на някой от двама ни, никнал ечемик...
И понеже знам, че съм разумен оставам в кухнята да измия чиниите след вечерята. Моята нежна половинка си ляга в спалната. Била много изморена и сутринта рано щяла да става. Разбирам я. Все пак съм разумен човек. Тъкмо да се мушна при нея на топло, когато тя с изпепеляващ поглед ме спира. Мълчаливо ми показва дивана, който самотен ме чака отдавна. Разбирам жена си.Тая пуста мигрена ще я довърши!
Лягам изморен. Тъкмо заспивам, някой се осмелява да скочи върху мен. Разумен съм, не отхвърлям домашният котарак, който е решил да спи при мене.
А на другия ден... Следващия ден правя закуска на милата и част от изживяното вчера се повтаря, но по различен начин.
На първата улица, където котка ми минава път, виждам двама извадили метални боксове да се бият. На другата пък котка изскача и ми пресича пътя.
Стигам с таксито навреме като забравям да дам на шофьора му тлъст бакшиш. Шефът ми дава старата работа в, която цял живот съм врял, кипял... Но все пак разбира се не забравя да ми напомни, че съм некадърник. Разумен, преглъщам слюнката преди да я изплюя в него.
Вечерта се изсулвам пръв през вратата в посока вкъщи. Хващам на време автобуса. Пазарувам бързо преди да са се появили не бръснатите намръщени хлапета.
Прибирам се. Обувките размер -47 още не са дошли на гости. Влизам. Моичката стои и чака по пеньоар. Скачам като разгонен котарак въпреки протестите и за мигрената, която я мъчи.
Звъни се! Отварям. Обувките номер 47 са дошли. Виждат ме и се сконфузват.
-Грешка! –чувам и любовникът се изпарява преди да му бодна една с днешния купен на черно  специално за случая, бокс.
Разумен съм! Не го следвам! Оставям го сам да си троши главата навън. Навън където няма сигурност, а пък за разумност да не говорим...
Все пак нали съм разумен човек, лягам си преди жената, която сконфузно се настанява до мен и ми обръща гръб.
Домашният котарак любезно се настанява между двама ни и заспива преди нас.
А на другия ден?! Кой знае? Може би ще забравя да съм разумен. Ще стане лошо, много лошо но пък нещата от живота стават интересни именно тогава, когато намерим пътя си през джунглата сами и без външна намеса...
В.Софин  

вторник, 5 март 2019 г.

Да поспорим за поезия!

       Поезията диша с изплезен език! Тя вдъхновява, дава кураж, дори отчайва. Но за това е поезия да предизвиква чувства, нали...?
     Двама поетично настроени приятели спорели на тема стихове.
-Моите са по- хубави от твоите! – казал уверен в правотата си първият с име „Синьо небе“
-Защо мислиш така? –обадил се вторият с нежното име „Любовта е всичко“
-Защото ползвам метафори  в повечето мои стихове, а твоите са безлични...
-Може! –съгласил се вторият. Но поне са много лични...
-Слушай ме да разбереш за какво става дума! –казал „Синьо Небе“ и захванал обясненията си:
Синьо елмазено сандъче,
пали душата ми с любов
отстрани застанало фъстъче,
ме кара да се чувствам нов!!!
Изрецитирал „Синьо небе“ триумфиращо и погледнал в „Любовта е всичко“.
-Това нищо не значи!  Първо чуй моите стихове пък после ще спориш! –обадил се „Любовта е всичко“ и захванал:
Всичко днес е любовта,
която трови ни красиво!
Добре, че близо е и песента,
протяга се към нас, лениво!
-Ха ха! –засмял се „Синьо Небе“ и се защитил с нова строфа хрумнала в момента на езика му:
В синьото елмазено море
плуваше омагьосана русалка.
Омекнаха внезапно колене,
на плажа намерили писалка!...
Този път  се изсмял триумфиращо „Любовта е всичко“.
-Има рима но няма смисъл! –казал след като се успокоил, „Любовта е всичко“.
-Виж ти не разбираш. Коленете са омекнали, моите де защото са намерили писалка...
-И какво от това! Как ще го свържеш с първото?
-Когато намерих писалката, видях  и римите с русалката, бе!... Чакаше ме да напиша стих и го написах!...
-Хубаво! Но чуй това! –решил „Любовта е всичко“ да каже и нещо негово, измислено в момента:
Както всички днеска знаем
любовта наистина е всичко!
Все пак, иска ни се да узнаем,
защо още самотен е Величко!?
-Ще припадна от смях!!! –изцвилил от удоволствие „Синьо Небе“ –Ама, че поезия, достойна за приз... И защо Величко е самотен?
-Не е познал любовта, защото е ерген..
-Ясно, но ми е много смешно...
-Смей се ти! Смей се! –обидил се „Любовта е всичко“ Все пак за това ли се събрахме за да спорим само за работа?
-Вярно! Прав си! Уж щяхме да си прощаваме греховете... Нали в неделя са простени поклади!?!
-Ето на, видя ли! Давай да се чукнем с вино пък после ще говорим за любов и поезия! –казал „Любовта е всичко“ и вдигнал наздравица за всички някога съществували, и  днешните съществуващи поети, които не са спорили в миналото, не спорят и сега в седмицата на прошката.
В.Софин  

Колко любови има


         Като се замисли човек има толкова вида любов, толкова съдби, че не можем да ги проумеем понякога всички.
    Най-близо до сърцето, най-мила е майчината, защото майката обича цял живот. Забележете цял, а не за малко и бягай, къш /бягай!/.
    Завчера, чета за  куче, забележете бездомник търсещ щастие в контейнер за боклук. В усърдието си вместо хляб, намира изхвърлено новородено скимтящо от глад бебе. Без да мисли, а може би е мислело, че е човек, решава да помогне. Спасява го като го занася със зъби до най-близката къща. Тази любов прилича на майчината, защото е всеотдайна.
    Наскоро срещам приятел. Сядаме в първото заведение пред нас на раздумка и чаша бира. Питам го какво прави, а той ме шокира с думите:
-Влюбен съм!!!
-Хубаво! В жена ти или забежка!? –питам го.
-Хм! Не! Зарязах я! Мисля си за истинската любов, друже... Най-после я срещнах!...
Червейчето на любопитството ме зачовърка и не издържах:
-И коя е тя?
-Не коя, а той...!
Занемявам преди да съм казал нещо въпреки поетия въздух в заведението, където отдавна не се пуши. Все пак намирам сили да промълвя:
-Той? Нима? От кога?
-Ти не разбираш нищо от истинската любов... –обижда се приятелят ми и като оставя недопита бирата си и без да си вземе сбогом с мен напуска демонстративно бирарията.
След известно време пак го срещам на пътя. Правя се, не го виждам, но той обаче припва към мене и ме кани на кафе. Тръгвам с него против волята си. Докато пием и споделяме от части живота си, забелязвам, че ме оглежда похотливо:
-Ти какво бе!?- питам го. -Защо ме зяпаш?
Отговора му, ме шокира:
- Чудя се! Все повече те харесвам... Какво ще кажеш да опитаме заедно...?
-Заедно!? –засяда не допито в гърлото ми кафето. Скачам опарен, не от блъснатата чаша с питието, а от думите на приятеля ми. Хуквам навън но ме настигат думите му:
-Чакай бе? Не бягай ще се разберем...
-Едва ли! –мисля си. То църковните правила не съм ги измислил аз. Там пише кой в кого, да се влюби и защо!!!
Ами представете си, осиновено дете. Родителите мъже. В училище децата наистина са любопитни, но и много жестоки. Като разберат питам Ви, какво ще стане? Подигравките ще завалят и колкото и да сменя училището с друго, славата на двамата родители ще го настигне...
Неминуемо дори ще го изпревари.
Така, че нещата от живота не може да са само леви или десни. Трябва да са право линейни. Сиреч, както Господ го е определил. Момче с момиче, а може и момиче с момче, нали! За да има, не само поколение, но и бъдеще за децата, които да не израстват обидени от днешната "умна" действителност.
Любовта трябва да я има, но не бива да е жестока спрямо някой, който да носи последствията и от родителите си.
В. Софин