Гълъбче бяло

 

Гълъбче красиво,  снежнобяло

от гнездото сутрин излетяло.

Стигнало до близката градина

и с децата малки заиграло…

 

Вечер леко притъмняло.

Да играе гълъбчето спряло.

От детската градина излетяло

и вкъщи щастливо се прибрало!

В.Софин    30.09.2020год.

 

"Божи храм"

 

Тялото е божи храм,

където често и без срам

с марков алкохол отбран

влиза дявол неразбран!

 

И няма ден да не сгрешим,

когато пълна чаша уловим.

Пияни с дух неукротим,

затъваме в лепкавия грим!

 

Черпим ожаднялата си глътка

всеки миг и тъжен час.

Осъзнаваме в поредна врътка,

че животът вече не е с нас…

 

Тялото е божи храм!

Нужно му е гъвкав срам

да усети честно, всеки сам,

че може да живее и без грам…!

В.Софин

Усмихнете се поне!

 

                                                     

                                                                 …ОВЕ

Четете моите стихове!

Когато дойдат студове,

забравете своите страхове-

усмихнете се поне!

 

Четете моите стихове!

Когато духнат ветрове

на топло крийте, вратове!

 

Четете моите стихове!

Желязото, когато се кове,

открива нови светове!

 

Четете моите стихове!

Когато любовта ви позове

събудете спящите си умове!

 

Четете моите стихове!

Когато минат векове,

едва ли някой ще счете,

че трябва мене, да чете!

В.Софин  

 

Кавалер

 

                            

                                                      

Опипвам почвата с очи.

Тя ме гледа и мълчи.

Правя знаците с уши -

презрението, още и личи.

 

С цел леда да разтопя,

усмивка пускам в свобода.

Тя погледна ме, запя:

„Не струваш, гола си вода!“

 

От мен, стих тогава излетя

за красотата в нейната душа;

За думите, с които пя ми тя…

Погледна ме: „Къде греша?“

 

Разтопявам май леда?!

Коствам, целувам и ръка.

Тя погледна ме“ „Е, да!

Кавалер как да отрека…!“

В.Софин

Седефените дръжки

 

Бляскави седефените дръжки

ни държат в оковите на любовта.

Да устоим опитваме по мъжки.

Но славей устоява ли на песента?!

 

Езерни водите ни потапят

в слънцето на чистата любов.

Прекрасните очи ни хапят –

ние сме поредният им лов!

 

Бляскави седефените дръжки

ни държат в лоното  на любовта.

Освободени остарелите задръжки

без оковите ни, дават младостта!...

В.Софин  26.09.2020год.

 

Не сбогом, а довиждане Италия!

 

                                                      

       Взимаме си довиждане с площад Свети Петър и неговите всекидневни посетители гълъбите и едно интересно пернато приличащо на врабче, но оцветено почти в бяло.

   Часове преди края. Краката натежали от чувства на всички ни се влачат едва, едва по улиците на Рим.  Последни мигове, гледки и впечатления. А те са толкова много, че и да желаем няма как да запаметим всичко. Минаваме отново по моста Сант Анджело за да се насладим на последните слънчеви отблясъци идващи откъм река Тибър. Статуите застанали на пост ни изпращат с пожелание за ново виждане… От една сергия си купуваме малки сувенири за спомен и подарък на близки приятели. Напред е както винаги Здравко, който не престава по целия път да се шегува. Настроението е нещо важно наистина. Ние все пак се намираме в смесени чувства. Не ни се иска да се махнем, когато ясно  осъзнаваме, че чудесата на Рим и неговия блясък си отива от душите ни жадни за приключения…

   Следвайки българският флаг носен от Здравко, успяваме да надзърнем в още една църква Санта Мария във Валичела.  Тук на Piazza della Chiesa Nuova , площадът на който се намират и фонтанът на Терина. Първоначално той, е бил разположен в центъра на Кампо де, Фиори и след това е премахнат през 1899година за да направи място за паметника посветен на Джорджано Бруно, както и статуя на поета от осемнадесети век Пиетро Метастазио, дело на флорентинския скулптор Емилио „Емилио Gallori“, първоначално той е бил поставен на Пиаца ди Сан Силвестро през 1886г, а след това, през 1910год., се премества на имено, това място…

Това естествено чета от Интернет и го споделям, защото няма как да отмина направените по маршрута ни снимки.

 

  Устремяваме се пресичайки няколко улици към площад Венеция. Естествено намираме подходящо място за снимки. Оттук от тази зелена трева намираща се в средата, сядаме за кратка почивка. И се почва… Папаракът в мен не издържа и прави няколко снимки за спомен, но не скришом, а от центъра в нашата малка сплотена група екскурзианти, позволила си да надникне в едно от чудесата на света - Италия.  Вече по познат маршрут тръгваме към Колизеума, който привлича със светлините си разположени да създават чувства в сърцата на туристите минаващи от там. В този момент за късмет ни спират две руси дами, които ни заговарят. Оказват се българки.

-Спряхме, когато видяхме българското знаме…-споделят те. Все пак Здравко стои здраво на пост и не изпуска трибагреника. Току виж някой от групата се заплеснал по вечерните светлини… после върви, че го гони!

Двете туристки се оказват от Русе.

-От къде ли няма хора в групата ни… -казва с усмивка Здравко -само от Русе нямахме…

С пожелания за нови срещи се разделяме с двете дами съвсем радушно.

Бързаме за Метрото, където ни посреща тълпа от хора. Всеки бърза да се прибере, защото октомврийската вечер е прекалено напреднала. За момент не успяваме всички да се качим вътре във вагона, но после и другите намират място в следващия…

С натежало, но не от ревност, а от прекрасни чувства сърце от видяното през деня, което не е никак малко се качваме на автобуса горе и много скоро отново се озоваваме в  хотела си в покрайнините на огромния величествен Рим.

С милата сме купили бутилка червено вино. Отварям го с ножчето сувенир, купено за спомен от Венеция. Обхождам с поглед стаята в която бяхме с носталгия, че времето бяга прекалено бързо и после…

   Предстои ни самолет и кацане в София. В автобуса нашия водач Здравко дава последни указания. Какво да вземем в нас и какво да чекираме…

Със закуската ни рано сутринта се справяме, но не и с водата, която не успява да премине през сензорите на границата на летището и ни е отнета.

Е идва и проверката на документите. Тук нещата се объркват, но не с тях. Те са си редовни, но се оказва, че не сме платили такса от двадесет и пет Евро за малкия куфар с, който не исках да се разделя… С помощта на Даниела, дъщеря на Ваня, разбираме в превод за какво става дума.

-Отървахме кожата… - казвам на милата и вече сме пред самолета, който чакаше готов да ни погълне…

    Отново удрям на камък. Не съм разбрал, че куфарът ми, трябва да пътува отделно от мен. Отнемат ми го с усмивка и го изпращат на съхранение в багажното отделение на самолета.

Преди да литнем се появява стюард, който досущ като мим обяснява с ръце как се слага маска и закопчава колан. Впечатлен съм, не за друго, а защото виждам хора да се кръстят. Хайде де! Ако се умира ще се умира, но щом като това правят и стюардесите не ми остава нищо друго освен и аз да се присъединя към този ритуал.

Закопчани и леко изплашени излитаме… Веднага ни зарибяват с билети от държавната лотария. Естествено при мен удрят на камък, но някои от пътуващите, клъвват.

Докато се суетя и чудя, за някакъв час време, кацаме в София.

Разделяме се с хора от групата като не забравяме да споменем с добри чувства и водачът ни останал в Рим, Здравко. Естествено той вече навярно, бе посрещнал новата група ентусиасти от България. Туристите, които бяха тръгнали със самолет към него. Предстоеше му ново приключение, но в обратен вариант. Рим, Ватикана, Флоренция, Венеция, Загреб и най-накрая, София…

А после?

После,в трамвая, където се качваме с милата ни посрещат разхвърляни листовки от предстоящи политически избори в България. За миг изтрезняваме. Чувствата, които вилнееха в нас до тоя момент внезапно избледняха… Животът се върна… Но не и тоя живот на приключението. Остана споменът, снимките и усмивките незабравими на хората с които бяхме на екскурзията. До нови срещи, приятели! Бъдете здрави и може би все някога ще се съберем и бъдем заедно… Там под светлините на град Загреб; при венецианските гондоли; особено красивия Флоренция или както го наричат на галено италианците „Фиренце“ и накрая вечния град Рим и черешката на тортата- Ватикана…

Не сбогом, а довиждане Италия! До утре…

В.Софин

25.09.2020година /Край/

 

 

Удоволствието да изкачиш връх Мальовица - втора последна част

 

             Едва ли! По скоро не беше виждало скоро млади по-дух туристи. Докато се опитвам да го снимам, малко по-долу от нас от другия планински връх се задават мъж и жена с раници. Преглъщаме бавно не само кафето, но и по парче шоколад. За капак изваждам и аз малкото останала ракия в двестаграмовото шишенце и изсипвам малко от нея на върха, тук където си дават среща три изградени малки пирамиди от камък…

-Това пък, защо?-пита ме Славчо.

-Това е за ония мои приятели, които не успяха да изкачат върха… И не само тези върхове, а тези в живота. Те не са вече с мен, но аз ги усещам в сърцето си…

   След тези думи, естествено е да помълчим двамата, наблюдавайки с интерес изкачващите се към нас. Когато и те са горе Славчо ги пита за маршрута, който е по различен от нашия традиционен. Естествено те споделят с нас, че изкачването е било трудно, а слизането още по опасно…

    И на двамата с приятеля ми ни става интересно. Даже Славчо поиска да опитаме слизането по този маршрут, но макар, че и на мен ми се искаше да го сторим, все пак, когато човек е изморен трудно ще намери правилните стъпки за надолу. Решаваме да се върнем по същия път от, който се осмелихме да погледнем отвисоко на всички планини и селища в далечината, които зарадваха с „безоблачност“, погледите ни…

    Двамата туристи, ме молят да им направя снимка за спомен. Докато се колебая, Мъжът се усмихва подканящо:

-Не бой се? Нали те видяхме как ползва дезинфектант за вътрешна употреба…

    Стана ми смешно. Бяха видели малкото ми ракиено шишенце. Нямаше как да откажа. Правя с техния телефон няколко снимки и се разделяме с усмивки. Настроението и приповдигнатия дух в нас и другите туристи витае наоколо и ни кара да се чувстваме могъщи…

   Преди да поемем надолу, успяваме и ние да запечатаме нашият „полет“ от върха за спомен.

  Грабваме отново раниците и скоро Еленин връх е пак в краката ни. Славчо бърза пред мен, а пък аз като спънат кон с недоверие опипвам бавно, каменистата пътека. Нали вляво от нас се намират и пропасти. Вдясно също играе в погледа, стръмнината…

Докато снимам в движение панорамните гледки ме застига глас. Виждам близо до мен младеж, на когото панталоните личат, но не и някаква връхна дреха на раменете му. Сам и без раница, той ни пита:

-Извинете! А това ли е върхът „ Мальовица“?

Упътваме го със Славчо и той се връща назад.

    Стори ми се, че слизането е по трудно от изкачването. За Славчо беше по лесно. Тъкмо забравяме за младежа зад нас, когато той отново напомни за себе си. Настигна ни и разбираме от думите му, че идва от Седемте рилски езера. Интересуваше се за кратък път по-който да се върне пак там. Споделям, че другият маршрут тръгва от хижа „Вада!“ И нагоре е обозначен, но е дълъг…

   Разделяме се отново. Младежът бърза, а пък ние все пак трябва да си мерим точно стъпките. Камъните изобилстват и едно леко подхлъзване и всичко тръгва надолу…

    Струва ни се, че ние сме последните слизащи към хижа „Мальовица“ туристи. Наистина се оказва така. Спираме на почивка отново при Еленино езеро, където се подкрепяме с остатъка от храната, която носим със себе си. Внезапно Славчо вижда две диви кози над нас, които ни наблюдават с интерес. И от нашата страна имаше такъв, но не и от фотоапаратът ми на който беше свършила „силата“. Липсваше му зареждането. Пробвам с телефона, но почти не се получи, освен, че виждаме как козите пресичат пътеката под нас и се устремяват към върховете отсреща. Въпреки това оставаме доволни от гледката. Аз се оказвам още по доволен, защото намирам забравеното бутилка с вода във водите на „Елениното езеро.

     Леко взе да притъмнява. Сенките започват да играят танца си на свечеряване. Слънцето ги обагряше в оранжево. Докато се наслаждаваме на тези последни отблясъци успяваме да стигнем до хижа „Мальовица“.       Пълним празните бутилки с вода и бързаме за колата, която притеснена вече от закъснението ни чакаше на паркинга при комплекса Мальовица. Лутаме се в тъмното, но и други се намират на нашето дередже. Срещаме, а и задминаваме окъснели туристи. Едните като нас бързат за вкъщи, а другите за хижа „Мальовица, където явно ще отседнат.

  Преодоляваме трудната ситуация и най-после пред нас леко светва. Разбираме, че сме стигнали края… Всъщност излизаме от лоното на Рила парк, който беше благосклонен към нас този ден и ни позволи да надникнем за малко в тайните му и се насладим на чудесата сътворени от майката Природа.

     Скоро с помощта на приятна музика в колата поемаме към Самоков още не съзнали докрай, че приключението или удоволствието да се изкачи връх Мальовица вече беше свършило… Естествено спомените остават в нас и дълго след този преход все намираме думи за да се върнем пак там… В царството на Рила планина и онзи ироничен връх Мальовица, който ни гледаше подигравателно, но накрая клекна пред малкия ни подвиг осъществен с неукротимия ни дух към приключения…

В.Софин  

Няма страшно!

 

Няма страшно!

-Не знам как действа ковид19 Бае, ама всеки път ме дърпа за ушите…

-За ушите…?

-Да. Явно предупреждава, че няма страшно, защото маската, е на лицето ми…

В.Софин 

Дистанция

 

-На какво разстояние бяхте, когато подсъдимият "стреля", кашляйки по вас за първи път?

-На два метра.

-А при повторното кашляне към вас?

-Само на двеста метра... Това добре ли е за ковид 19?

В.Софин

Удоволствието да изкачиш връх Мальовица - първа част

 

                     

        За кой ли път? Колкото и да се ходи в планините отново и отново все има нещо интересно, което да се види. Необичайни срещи, разговори, неочаквани усмивки, дори леки спорове за: „Кой е този връх?“, „Този клокочещ, извиращ от скалите поток?“ , „Езерото там, кое е?“…Всичко това придава живец на необикновеното пътешествие, не зависимо накъде е устремено.

    Понякога, когато човек се готви да се докаже пред високите планини, че е годен да се усмихне на най-високият им връх, нещата не винаги му се получават.

Времето беше решило, че ще се мръщи. Сълзливо, облачно, студено и мъгливо…

    За това с моя колега Славчо отложихме върха за Мальовица за следващата неделя, която дойде слънчева топла и без помен за облаци.

Естествено беше и да прочетем краткото упътване от УикипедиЯ за да имаме представа какво ще видим и научим по-пътя си:

„Мальовица е името на връх в северозападната част на планина Рила и е висок 2729 метра. Името на върха е свързано с Мальо войвода – борец срещу поробителите, загинал според преданието нейде в Мальовишката долина. Друго предположение е, че името произлиза от Малите езера, както планинците наричат езерата в североизточното подножие на върха. На най-старите карти върхът е отбелязан с името Малевица. По труднодостъпните северни и източни склонове на връх Мальовица се намират едни от най-посещаваните от алпинисти скални стени в България. Северната отвесна стена на Мальовица е висока 124 метра и е символ в българския алпинизъм. Първото ѝ изкачване е на 23 август 1938 г. Северно от върха, в близката заравненост Мальово поле се намират трите красиви Мальовишки езера. Югоизточно от Мальовица, в дълбок циркус са разположени двете Еленски езера. Районът около върха заедно с курорт Мальовица е един от най-посещаваните от туристи райони в Рила. Тази част от планината предлага и чудесни условия за ски и сноуборд свободен стил с множество разнообразни маршрути за екстремни спускания.

В полите на връх Мальовица е разположена едноименната хижа Мальовица, изходна точка за излети към върха. От хижата до върха през ледниковата долина води маркирана пътека, част от международния туристически маршрут Е4. От Мальовишкото било пътеката продължава в посока Раздела, хижа „Иван Вазов“ и района на Седемте рилски езера, с разклонение към Рилският манастир. Районът около връх Мальовица и склоновете на  долината на река Мальовица са лавиноопасни и трябва да бъдат преминавани с повишено внимание през зимния сезон.

През март 1934 г. Александър Белковски и Ивайло Владигеров правят неуспешни опити да изкачат североизточната стена на Мальовица. През 1937 г. правят опити словенски, немски, френски и австрийски алпинисти. Всички успяват да изкачат не повече от 60 метра от скалата. През 1938 г. пристига италианска експедиция. Последният, който обявява стената за непобедима, е именитият французин Раймонд Лайнингер. На 23 август 1938 г., няколко дена след като Лайнингер е напуснал, двама български алпинисти –Коста Саваджиев и Георги Стоименов – се изкачват по североизточната стена на Мальовица: същинското катерене започва рано сутринта на 22 август и продължава два дена и една нощ. От жените-алпинистки първа изкачва стената Диана Петкова/Атанасова през 1950 г., а първото зимно изкачване е на Георги Атанасов и Сандю Бешев през 1957 г.“

 

 

       И така пътешествието дългоочаквано за нас най- после започна.

Стигаме с автомобил до комплекса Мальовица. Донякъде сме оборудвани. Раници, които пъшкат от ядене и още нещо… Нещото се оказват допълнителни връхни дрехи, защото времето не си знае настроението. Уж грее слънце, ясно, а току виж появил се от нищото остър пронизващ вятър, който доволен трупа дъждовни буреносни облаци.

   Така подготвени тръгваме и в движение поздравяваме не само срещнатите хора по пътя си, но и табелата в началото, която удостоверява, че това пред нас е само малка част от парка на Рила планина. Встрани от нея вляво карта показва маршрутите. Отминаваме един ентусиаст, който задълбочено изследва с очи пътеките по-които навярно после ще поеме. Ние със Славчо си я знаем нашата. Напред до хижа Мальовица и щурм към върха, който ни гледа иронично отгоре и явно ни се присмива. Сякаш чувам думите му: „Пишман планинари! Едва ли ще успеят!“

-Сега ще видиш ти! -заканвам се аз размахващ обвинително пръст.

Чул думите ми Славчо добавя:

-Чакай ни! Ще бъдем горе и кафето ще е от мен…

Каменистия път пред нас освен с хора скоро бива превзет и от поток намерил място тук за игри. Минаваме вляво над него зад да избегнем студената му вода. Все пак приятелят ми е с маратонки, а пък аз неразумният съм с обувки половинки. Липсва ми само костюма и вратовръзката. Някой стигнал до тук в четенето ще се усмихне със съмнение с думите:

„Едва ли ще успеете!“

Е, ние си знаем, че сме упорити и нищо не ще спре нагоре устрема ни…

Правим първото си селфи на едно мостче близо до хижа Мальовица и пием по глътка планинска вода от близката до него чешма.

Ето ни вече на хижата, където бъка от народ. Повечето са млади ентусиасти избрали като нас хубавия ден да се порадват на природните красоти на планината. Пием кафе и кока кола седнали на една от масите отвън и след кратка почивка за да не ни чака повече пътеката и върха да се усмихва иронично, тръгваме отново.

Вляво под хижата, няколко палатки в различни десени си бяха дали среща с по-няколко метра дистанция.

Скоро стигаме до клокочещ поток, който привлича вниманието ми. Заслушвам се и установявам, че песента му е уникална. Храбрият поток се провира между камъни, мушка се под големи канари, пълзи между треви, покрай цъфнали билки и даже на места се хвърля устремно надолу като образува малки, но особено красиви с пръските си водопадчета… Всичко това от река „Мальовица“, която пресичаме няколко пъти по пътя си нагоре по долината със същото име.

  Застигат ни две жени. По-младата изглежда е дъщеря на другата. Погледът ми се спира върху деколтето на майката, преценяващо и после се отклонява нагоре, където все още цъфтят в полета си, сини камбанки.

По пътя срещаме и едно младо семейство. При това на няколко пъти. Мъжът все изчаква съпругата си. Не издържам и се усмихвам с думите:

-Търпение му е майката!...

Нужна е воля за да се справи човек в действителност след като изкачването нагоре по камъните е особено трудно.

Пред нас планината, след нас хижа Мальовица, а по-средата изобилства от туристи тръгнали да мерят сили с един от върховете на Рила.

Спираме за момент пред огромна канара превърната в паметник. Няколко монтирани на нея паметни плочи доказват, че в планината освен приятни мигове съществуват и такива, където човешката воля не стига винаги за да се постигне исканото…

Две туристки ни питат, дали има още нагоре до върха:

-Естествено! -чувам се да казвам – нали сега едва почваме истинското изкачване…

Пътят нагоре е прекалено стръмен, но не и невъзможен. Спрямо нас с колегата и възрастта си казва думата. Полека пълзим нагоре като аз не спирам да се удивлявам на чудесата създадени от майката природа. Краката ми се заковават пред малък уникален водопад, чийто пръски летят във въздуха като малки бели бисери. Встрани зелена трева и камъчета с различен оттенък… Пещерата на Али Баба на открито. Минерали по-цвят светят като истински скъпоценности… диаманти, смарагди и още много други интересни камъчета си бяха дали среща тук  в недрата на планината.

Все по-често спираме за почивка. Надморската височина, топлото време изстискващо пот от челата ни и годините, петдесет и осем си казват думата.

Приятелят ми получава мускулна треска, но съвсем скоро я преодолява и продължава с мен към върха и славата, ако евентуално успеем да се преборим с търпението си.

-Далече ли е още? – питам туристи, които вече слизат надолу към хижата.

-А, има още час до езерото и после още доста до върха… -успокояват ме те, а пък аз въздишам с усмивка:

-Защо ли върхът не слезе да ни срещне тук долу, вместо ние да го гоним горе?

Естествено няма отговор, но поне виждам усмивките на казаното с настроение от мен.

Каменистия път лъкатуши вляво и понякога вдясно. Най-после, когато сме почти отчаяни пред нас се ширва в цялата си рилска красота „Еленино езеро“. Освен табелите с указания тук за неотклонение от пътеките на маршрутите, и пейката за почивка ни посрещат очите на доста туристи дали си почивка. Спираме и ние със Славчо. На една скала до езерото сядаме за кратък обяд. Не сме само ние… Едно куче се къпе, а друго пие вода. Някои от туристите лежат изцедени от каменистия път. Други снимат. А по- напористите, младите продължават направо към върха.

Хапваме на две натри. Глътка ракия освежава мислите ми и ми дава лъжливи крила нагоре… Храня с трошици хляб малките пъстърви, с които изобилства ледената вода.  Правим снимки за спомен от езерото и преди да поемем и ние към връх Мальовица, нашата цел, успявам да си забравя шишето с вода в езерото, където го бях оставил да се изстуди.

Нагоре по-пътя си не спирам да снимам върховете, които ме гледат почти презрително отвисоко мислейки ме за пълзящ червей.

Интересно! Маршрутът ни не само осеян е със скали, хора, билки и видени красоти, а и с многобройно срещнати „опашатковци“. Кучета тръгнали на разходка или полудели като нас с мисълта за върхове?! В тоя миг се върнах във времето и едно предателска сълза капна върху камъните. Моят домашен любимец си отиде завинаги през пролетта. За живота си от тринадесет години беше успял да изкачи само „ Дъбова глава“ Това е големият и най-близо хълм зад местността „Ридо“ близо до Самоков, където го разхождах. Но това са спомени и не би трябвало да е мястото им тук…

Все пак еуфорията по изкачването на връх Мальовица бе нещо наистина уникално и заслужаващо перото ми да се размърда…

Едно облечено с рокля куче с името Мона със стопанката си се спира промушило крака между колегата ми Славчо и един младок, брадат мъж, с който повеждат задълбочен разговор.

Естествено бе за мен, когато разбирам, че диалогът се води за върхове, алпинисти и Асен Христофоров, оставил няколко уникални книги, написани с любов за Рила планина.

Научаваме от непознатия, че в Алпите има подобни местности като Мальовица, но там те са на по-ниски височини. Някъде около 1600 метра надморска височина, докато ние вече се намираме над 2000 хиляди и нещо метра…. Върхът е близко, но и прекалено далече…

Интересно се получи, когато младия турист на около трийсет и нещо години видя обувките ми и не се стърпя, а попита:

-Как можеш да ходиш тук с половинки обувки?! Не е ли неудобно за вас? Не се ли пързаляте по камъните?

Веднага отговарям с неизменима за някои неразбрана достатъчно усмивка:

-Щом съм тръгнал нагоре, значи ми е удобно… Единствено ме притеснява, че забравих в бързането, костюма и вратовръзката да взема…

Учуден младокът казва:

-Е, щом се чувствате удобно, кой съм аз да преча…

Разделяме се с цел да стигнем кучката Мона и стопанката и, които сигурно вече са но върха.

Планина, въздух, маска…

Глупости! Не само, че маски не виждаме, но няма и помен от тях!...

Срещаме възторжени лица усетили поздрава от върха. Щастливи, усмихнати туристи, нямащи нищо общо с коронавируса, нарушил спокойствието на живота, гледат красотите ширнали се в безоблачното небе пред нас и дори зад нас… Там долу,     Елениното езеро, скалите, върховете отсреща… Уникална гледка, която си заслужава мъчението от изкачването. Горе, където среща си дават, ветрове, Богове и чувства… Където личи любовта, която я няма в ниското поради живота, който не успя да дойде с песен… Но това е друга тема и място, където може да се каже и поплаче евентуално за избягалото време.

Внезапно погледът ми спира скрит зад малък камък цъфнал стрък планинска мащерка. Показвам я на Славчо.

-Виж това е мащерка… Но, няма нищо общо с другата долу в полето- обяснявам аз. Тази е с уникален аромат…

Тикам в лицето му стрък мащерка.

 Отгоре слиза „младостта“ успяла да се усмихне на върха. Младо момиче заинтригувано се спира да чуе нещо от мен прозвучало като проповед. Всъщност за билката мащерка и чаят, който става уникален, когато е направен заедно и със зелени шишарки отбрани от клек. Сякаш чувам думите на Беар, пътешественик, който оцелява навсякъде по Земята: „ Това е витамин „С“, който дава сили за върхове и предпазва от настинки…“

-Извинете! -прекъсна полетът на мислите ми момичето -може ли да слушам и аз?! Стана ми интересно…

-Разбира се, че знанията не трябва да се крият а, а споделят… -усмихвам се аз в отговор.

-А коя е точно билката? Тази ли? -сочи ми момичето нещо друго, а не планинска мащерка.

-Ето я! -показвам и мястото, където се е скрила тя с уникалния си планински аромат.

Вземаме си довиждане с момичето, а не сбогом, защото никой от  нас не може да знае, нито пък да прогнозира дали в бъдеще пътищата няма да се преплетат отново някъде в други части на нашите красиви, български планини…

Е, най-после възкликвам на билото пред гледката долу пред нас…

   Рилският манастир в цялата си прелест. Славчо е удивен и взима нещата в свои ръце. Всъщност снима с телефона си гледката. Естествено и аз не издържам и го запечатвам с моя апарат заедно с уникалната гледка пред него.

Още малко… Само мъничко търпение! Не спирам снимките и изкачването по скалите. Оставям Славчо да се изкачва към върха, а пък аз тръгвам леко надолу към снимките и част от Урдините езера, които прозират долу в далечината. От тук виждам пътя водещ към двете посоки: хижа Иван Вазов и Седемте рилски езера… Да не забравя, че вляво има пътечка водеща по стръмния наклон към Рилския манастир.

Изкачвам и аз последните си метри до върха, където установявам, че Славчо приказва с друг млад отново, брадат ентусиаст. Този път разговорът остава тайна за мен. Гледката от тук си заслужаваше качването… Това разбирам аз заедно с кафето, което Славчо черпи. До нас едно почти „култивирано, опитомено“ планинско птиче се разхожда на свобода. Може би искаше от нас трошици?!

Следва продължение

В.Софин

 

 

Може би, Любовта...

 

                                                          

        Любовта бързаше... Нямаше време за губене. Или трябваше да бъде настигната или всичко приключваше преди да е почнало сериозното….

       Да ама как се стига любовта? Не е кон за обуздаване. нито пък плячка, която изисква дебнене. Как да се стигне и подчини? Вятър стига ли се?

    „Може би!“

    Да ама това, може би не помага. И мрежи да се хвърлят и капани да се поставят, все тая. Любовта не е проста. Тя знае как да избяга. А дали ние ще съумеем да я стигнем? И не само... Хубаво е да я уловим. Хубаво? Но наистина не е толкова просто. Цветя ли да и поднесем или просто да се усмихнем? Хм! Да не би да сме луди?!

Може би, трябва да я нахраним?!

„А как да стане тая работа?“

      Любовта обича ли череши?! Харесва ли малини?! Или може би само, смокини?

Да не би любовта да е сладникава?! Или може би прекалено захаросана?!

А може и горчива да е?!

Все въпроси, които търсят отговори.

     Ако прекалим със сладкото, дали пък няма да ни избяга?! Или прекалено горчивото, непременно ще я накара да абдикира, надалече?!

Всъщност каквото и да сторим и да направим, винаги може да сгрешим и да се разминем с любовта.

  Тогава?

Да не би да сме агенти и да я следим, изкъсо?!

Много защо, и може би?!

Всичко е различно! Да може би?

Е любовта е една. Хване ли ни, няма пускане. Поети, писатели са писали за нея и тепърва ще се пише…

  Защо?

Е, никой не знае. Може би?! Да но, тя която често ни бяга и всички я преследваме, разбира всичко. Знае, но ние сме безпомощни в нейните дълбоки недра. Те са прекалено големи и ние потъваме в тях. Все пак… Все пак, това приятели е Любовта с главно „Л“!

В.Софин