петък, 2 септември 2016 г.

С вкус на "Урдини езера"



     С изключително красивите и невероятни места в Рила планина, нямаше как да не опитаме вкуса и. На моменти  той е,нагарчащ  като силна цигара, сладък, радващ с очите сини на многобройните езера, и солен от потта по челата от изморителния поход осъществяван от многобройните туристи, дошли, да се наследят на величието на майката Природа.
    След като на няколко пъти времето ни изигра лоша шега и не ни обещаваше нищо хубаво, за мен и моя син, решаваме все пак да зърнем „Урдините езера”, които ни обещаваха омайна тръпка.
     За целта раздрънкан малък автобус успя да ни закара до комплекс „Мальовица”, където след като, ни изплю въздъхвайки, ръмжейки изморено, обърна и потегли обратно към Самоков. Едва усетили асфалт краката ни тръгват сами, чувствайки великото приключение. Поемаме обратно по шосето, към Село „Говедарци”. Много скоро вляво виждаме табелка с указание, което следваме. Стигаме до „Яворова поляна” и Урдина река, чиито води се образуват от милостта на невероятните езера горе високо в лоното на Рила. Докато се опитваме да вкусим от зрелите малини наоколо и се радваме на свободата, която всеки турист усеща в планината, намираме пътеката, по която изненадващо следваме уникален ботанически маршрут. 
     Скоро разбираме, че освен гъбите които набираме: златожълта коралка, пачи крак, и манатарка, пред нас указания на табели показват чудеса от естествената среда на Природата. Ботаническият маршрут покрай река Урдина, наистина е впечатляващ. След като виждаме  първото, „Яворовата поляна” с маси и пейки за пикник и навеса за дъжд над тях, минаваме покрай „Старото сечище”, където не устояваме на повика на гората и си правим „селфи”. Пътеката право нагоре криволичи, но успешно ни отвежда до „Кладенчето”, което се намира на 1650м надморска височина. Продължаваме напред и много скоро ни изненадва „Големият камък”. Там успявам да пипна с помощта на джиесема си, слънчевите зайчета пълзящи по-грубата снага на огромна канара откъснала се горе от високото и сега стояща тихо съвсем кротка до реката. След още петдесет метра достигаме до „Паметника”, където в изпълнение на дълга си към родината бяха загинали хора. Продължаваме устремно напред.  Погледът ни се заковава на следващата ботаническа чудесия, „Куките”. Красиво коприволистно великденче и червено омайниче всяват смут в долината на реката, която неуморно пълзи надолу правейки на места уникални малки водопади, чиито пръски изненадват приятно минаващия от там разсеян турист. Стигаме табелка с надпис”Кухият камък”, следван от „Долно поле”, където златиста кандилка прави, компания на особено впечатляващия жълт планински божур/Аблен/. Минаваме успешно и покрай огромна надвесена над нас „Скала” и много скоро излизаме на прекрасна полянка, където неуморно шепти, приспиващо река Урдина. Намерила своя скромен дом умела балканска пъстърва се стрелка от време на време пред омагьосаните ни от планинските видения очи. Пресичаме  новопостроено мостче и вперили погледи високо в планината се радваме на всичко около нас. Докато се промъкваме нагоре в посока „Урдини езера” дочуваме разгневения вик на човек движещ се пред нас. Ядосан той ругае коня си, който трудно се движи по-сложния за изкачване маршрут. Следите им спират погледите ни. За някакъв кратък миг от времето се почувствах, като Винету, героят от книгите на Карл Май.
Чувам се да казвам:
-Няма и пет минути откакто са минали от тук.
Проследявам като опитен индианец отпечатъка на коня поставен на калната пътека пред мен.
-Това и аз го мога! –оспорва способностите ми синът. –Нали се чува гласът на човека пред нас?
    Докато спорим с усмивка по-въпроса, продължаваме напред. Скоро малък особено вкусен водопад с бели, шумолящи пръски, кара сухите ни гърла да преглъщат изненадано. Впечатлени от картината успяваме да откраднем с помощта на апарата за снимане видяното. Съвсем високо горе пред нас величествени, всемогъщи отляво и дясно ни гледат планините, мислейки ни явно за дребни,  пълзящи мравки.
  Внезапно пред нас на пътеката изкача човек на кон. Той слиза надолу. След кратък взаимен поздрав помежду ни, погледът ми го проследява и минава мисъл в главата ми, че сигурно е същият, който допреди няколко изминали мига ругаеше ездитното  животно.
Скоро пред погледа ни, изниква стадо пасящи коне. По-нагоре от тях малка барака гледа изненадано към нас питащо: „Какво търсите в царството на Рила?”.  Стигаме до нея и отстрани ведно с човек изскачат овчарски кучета. Успокояващ глас ни казва, че страшно няма. И наистина. Кучетата се втурват любопитни към нас галейки се. Разбираме от думите на човека, че голямото носи името на Пирин планина. След кратък поздрав научаваме, че все още има доста път до „Урдини езера”! В далечината право пред нас освен яките снаги на планините се виждат няколко потока, които образуват коритото на реката. Гледаме и как стадо млади юници пасе необезпокоявано на тази надморска височина. Рязко свиваме право нагоре без път в посока „Рибното езеро” и намиращото се вдясно от него „Плиткото”. С голям зор едва поемайки дъх стигаме до първото. Освен водните цъфнали впечатляващо на чист въздух лилии по-средата на „Плиткото езеро” се виждаха и камъните вътре в него. Най-после благословен обяда е дошъл. Хапваме и решаваме да не продължаваме към „Рибното езеро”. Знаем от прогнозата за времето, че ще става лошо. За това се отправяме към другото с форма на паница. „Долна паница”. Преди да потопим изгладнелите си очи в езерната красота минаваме покрай малък заслон, където виждаме направена с любов чешма, на която пише: „В памет на Гоше Чугуно”. Малък впечатляваш водопад изтича от по-горното езеро „Триъгълника” и заковава погледите ни с пенестите си протегнати ръце към долината. Изкачваме неуморно следващата височина. Пред нас е езерото „Долна паница”, което блясва в синьо, виждайки нечакано туристи.  Не устоявам на повика на джиесема и правя серия от снимки за спомен. Особено се радвам на цъфналите билки, които успявам да открадна заедно с  набраздената от вятъра езерна повърхност. Следвам по-петите сина си, който вече е успял нетърпеливо да се отдалечи от мен. Неговия поглед високо горе е примамен от другото езеро наречено „Удавника”. Многобройни зрели боровинки отстрани на пътеката изкушават минаващия турист. Хапваме от този планински умело предложен ни от Природата разкош. Тук там, погледа ни се спира и от почти прецъфтяла мащерка.
    Докато изкачваме билото на планината в посока „Додов връх” внезапно неканени изплуват облаци, които се опитват да скрият омайната картина. Незнайно откъде изпълзя тикана от неуморен вятър и мъгла. Долу пред нас все още синееха езерата „Удавника и „Триъгълника и се виждаха почти изцяло. Безпощадно гладна мъглата ги изяде. Без за миг да губим посоката и присъствието си на духа, спираме охотно за да отберем няколко печурки явили се пред нас на 2000м надморска височина. Синът ми не устоява на повика на Природата и хапва без сол съвсем сурова, една от гъбите.
    Минаваме съвсем близо до връх „Додов”. Не го качваме. Следваме по-ниската му част в посока пътеката горе високо на билото, която знаем, че ще ни отведе към връх „Мальовица”. За момент мъглата ни се усмихна с бонус показвайки на изненаданите наши очи, част от „Мальовишките езера”, едното от които с форма на круша. Най-после зърваме пътеката, която търпеливо ни чака. Слизаме отново по-камъните. Минаваме връх „Малък Мермер”. Едва оставили го, вдясно от нас усмихнато, нечакано слънцето показа „Рилският манастир”. Той явно успя да види нашите неуморни мераци и неустрашими напъни да покорим връх „Мальовица”, но остана безмълвен без да сподели нищо с никого, освен с двамата пътника които седнали на пътя към него правеха, късна следобедна закуска”.  Вляво безпощадна студена мъгла стигна почти до нас целувайки ни с неизтощимия порив на  вятъра, който си игра горе на криеница със слънцето.
   Пред нас с цел да довърши силиците ни се изправи снагата на връх „Голям Мермер”. Успяваме все пак да го превземем, макар бавно и на глътки. Слизаме от върха само за да поемем към другия. „Мальовица” скрита цялата в мъгла ни чакаше горе съвсем самотна, като непревзимаема крепост. Внезапно в ушите ни прокънтя цвилене. Виждаме малко стадо коне пасящо невъзмутимо на тази висока географска ширина. Наоколо щъкат и малки кончета, покрепяни от майчината любов на кобилите. Съзрели ли ни, те не трепват. Снимаме ги за спомен и по-зимната маркировка осеяна с изкривени на места колове и табелки почти изтрити  от букви, поемаме право нагоре към върха.
     Пъхтим и броим! Броим и пъхтим!  Железните колове! Нямат край, а силиците почти са на привършване. Въпреки мрачната и студена обстановка около нас, оставаме с добро настроение. Стигаме горе. Вдясно се намира пътя, който ни приканва надолу към уюта на топлата хижа. Вляво обаче ни изкушава в непрогледна мъгла, скрития връх. След кратък задълбочен анализ и спор помежду ни, тръгваме нагоре. Синът ми останал без търпение скоро се скрива в мъглата. Следвам го и стигам до пирамида изградена изцяло с вещата помощ на туристите. Дървена табела отгоре на нея показва 2729 метра надморска височина. Вече сме на връх „Мальовица”. Синът ми  ме хваща на мушка с апарата си. Успява да снима видеоклип с изкачването и увековечи за поколенията измъченото ми лице, което не се изплаши в ледения вятър и не падна на колене пред мъглата. Хващам свойски дървената табела и с думите: „Е-е-е! Най-после!” Стигам и аз горе. Правим снимки за спомен. Повдигам табелата на която е изписана височината на върха. С изненада виждам под нея плосък, продълговат камък на който успявам да си преведа израз от немски език: „Обичам Хелга! Libe Xeiga. Изглежда турист не устоял на любовта си съобщаваше на всички горе, колко е хубаво да си млад и влюбен. Впечатлен и от сърчицето до надписа го снимам за спомен.
  Най -после докоснали върха и магията му, тръгваме да слизаме. Каменистата пътека към хижа „Мальовица” пое измъчените наши ходила и ги тласна бавно напред. Тътрейки се едва с мравешка скорост следваме в мъглата маркировката изписана по-скалите надолу. Камъните постоянно спират устрема ни. Стигаме едно от долните езера, „Елениното”. Внезапно една част от него изплува пред изморените наши погледи. Сядаме на самотна дървена пейка., която добродушно покани изтощените ни тела за почивка. След поемане на дъх тръгваме отново. Докато си мисля, че в това лошо време едва ли има други туристи като нас, срещаме едно цяло семейство, мъж, жена и девойка на около 15години.  Нарамили тежките раници с палатки в тях, те ни гледат удивено. Мъжът чиято брада скоро не бе виждала бръснач попита сина ми, дали горе на върха духа вятър. Той отговори утвърдително и за да подсили думите си кимна окуражително с глава. Все пак предстоеше скоро да се стъмни. Часовника на ръката ми подсказа, че вече е 19часа.  
Упорити хора са това планинарите. Ни бури ги плашат, ни вятър ни студ, а дори някои не обръщат внимание на страховитите гръмотевици проглушаващи ушите им.
След кратък разговор и пожелания за лек път през камънаците се разделяме с неустрашимото семейство. Стигаме до своеобразен паметник скала с монтирани табелки по- нея. Алпинисти оставили живота си не само у нас но и в чужбина, на връх” Монблан” –Френските Алпи, в Хималаите и другаде ,бяха споменати от близки и приятели.
  Колкото повече се спускаме надолу, толкова повече ни се струва, че хижа „Мальовица” бяга от нас. Каква е тая работа. Отдавна трябваше да сме вече на топло. Когато почти отчаяни тъмнината почва да ни обхваща точно в 20 часа светлините на хижата блясват пред нас. Наблизо изплува пред погледа ни една палатка. Влизаме в столовата на хижата. Вътре в добро настроение вечерят група туристи от чужд произход. На поздрава ни почти не отвърнаха, само една жена кимна любезно към нас, видяла в светлината на лампите измъчените ни от прехода лица. Стигаме до бюфета. Никой! Ами сега, мисля аз. Оглеждам се за звънец и тъкмо безпомощен да се предам зървам нещо като малък гонг който чуквам внимателно с пръсти, с явната мисъл че може да се разпадне на прах и никой да не ме чуе. Отвътре от кухнята обаче се показва привлекателно лицето на млада девойка. Взимаме стая №206. След настаняването ни слизаме за вечеря. През целия ден синът ми мечтаеше за боб чорба, а пък аз мислех за таратор. Щастливи, че има в менюто желаното, поръчваме. Съвместно и с останалите в раниците ни припаси от деня, хапваме. След вечеря взимам спомен, два магнита с образа на връх „Мальовица, които ще занесем като сувенир вкъщи и си лягаме по-креватите в стаята за почивка. Нито вятъра, нито дъжда отвън успяват да попречат на дрямката ни.
 Рано сутринта тръгваме с уверени стъпки към комплекса „Мальовица”, отстоящ на четиридесет минути от хижата. Взимаме маршрута за час. Натрупаната в жилите умора крещи за почивка у нас. Стигаме хотела и току пред него близо до течаща чешма, сядаме за закуска под смърчовете на пейка. Знаем си ние, автобусът ще дойде в девет. Уви! Въпреки, че биваме на спирката доста по-рано, изобщо никой не пристигна.  В девет и десет намръщени но все пак с настроение тръгваме пеша по-шосето към село „Говедарци”. Пътьом стигаме „Боянова чешма”, където едно семейство с кола от Варна се беше събрало за закуска. Отминаваме бавно. Неусетно почти. Колите бързо, бягат и никоя не спира на повика ни за помощ. Берем покрай пътя узрели джанки и лешници. Краката ни отвикнали от допълнително натоварване, почват да се задъхват спъвайки се. Стигаме разклона за хижа „Вада”. От другата му страна гледа към нас приветливо вилата за почивка на финансовото министерство у нас. „Рибарника” оповести с кучешки лай,отляво на пътя нашето измъчено пристигане там. По-надолу минаваме покрай хотелски комплекс  приказно красив, изящен носещ името на „Свети Георги”. Вече отчаяни съзираме началото на село „Говедарци” и спирката. Идва автобусът.  Едва настанили изморени тела вътре тръгва, ръмжащ доволно към Самоков.  На автогарата слизам бавно олюлявайки се като пиян. Пълзя бавно с подбити от пътя пети към дома си заедно с моя син на който не му личи изобщо умората.
Най-сетне! Най-после! Милият дом, ни гледа право усмихнато в очите. В компания към нас се присъединява и кучето ни Бък, истински верен приятел.
Походът  приключи. Успяваме да отмъкнем частица от уникалните „Урдини езера”.  Величествената Рилската  пустиня, ни се усмихна отново. Гледките които видяхме и чудесата на Природата разкрила ги пред нас, не ще забравим никога, нито пък уникалния, чаровен вкус, който те оставиха в устата ни.
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар