Ред!

Политик следил реда -
цопнал цялата ръка
за да скрие личната следа
от  "сладкото" в меда!
..................
Ценен политик с "уменията"-
с пари чужди в забавленията!
......................
Небето внезапно отвори
нетърпящи възражения пори
дъжд летен плисна,
мокро времето вкисна.
...................
Все пак имам куража -
за да се облажа,
с маргарин филия мажа!
...........
Незабавно поискали оставка
от  заспала на работата -мравка!
...................
Недоволен корем приема -
в изградена нова схема
сладкото и киселото в крема!
........................
В.СОФИН

Предизборни вълнения

Двама кандидат избиратели съседи приказвали унесено за предстоящите нови избори.По-младия на години казал:

-Това убаво, бе бате! Всека година избор. Тия политици наистина мислат за назе.Е сега, пак, ке ручаме, кебапчета и ке пием бира. Безплатно! А после на самио избор, може и некой лев да земем! Ке напълним празнио джоб!

-Само, требе да проучим, коя партия, колко дава. –отвърнал по стария. - И там, ке гласуваме! Ако има пари, ке има и глас, а който нема, да си гледа работата!

-Едно не мое да ги разбера, бате! –обадил се по –младия

-Шчо, не ти е ясно, бе, комшу?

-Всека година избор! Концерти, бира, кебапчета! Пари все има! А кога ги запитаме за работа, нема. Да им се не начуди човек! А бюлетините? И те! Всека година нови! При това, модерни! Викат им тегрални!

-Не тегрални а интегрални! –поправил по стария младия, който бил чувал думата но не бил я виждал някога написана.

-Все тая, кви са! Щом нема работа, нема живот. Я така знам...

-Е нали има избор!?-вметнал стария съсед

-Верно бате, избор има! Но тоя избор, нас не ни грее.Он е само временно. А после, чак догодина, ке има друг! А до тогава шчо, ке ручаме?

-Дървета! Сечем, продаваме, печелим и ручаме! –отвърнал по старият съсед.

-Верно, бате! Но ако свръшат дръвата, шчо, ке праиме?

-Деца бе! Деца! Нали дават помощи! Това е пара, да знаеш, чиста... Па и що, железо лежи на пато! Сичко, ке събереме за скрап! Важното е пара да пада!

-И до кога, ке я караме така, бе бате?

-Нали знаеш, всека година избор! Така, че до изборо! Па после, ке му мислиме. Може и до Европата да отскочим. Там железото, още не е събрано. Все, ке преживеем, некак си. Ти се не коси! Оти млад, ке си ойдеш! Айде де! Да живее изборо! Убаво е, че го има! И то всека година!

-Евала бате, ашколсун на политиците! Знаем с тебе, че те са ни умниците! Да стягаме редиците и събираме париците!

В.СОФИН 

Кошче за душевни отпадъци

Благословена нощта се спусна и позволи на недоволните българи да споделят тревогите си в националния ефир. Всеки бе свободен да се отърси от натрупания в него душевен отпадък.

Е това сме, българите! Много отпадък човече! Душите ни са пълни с всякаква мъка, събирана ревностно цели двадесет и пет години. Вълнуват се хората в ефир и питат: Защо?

Защо трябва да търпим положението си? Докога ще издържим?

Защо завистта скапва отношенията ни?

Къде се е скрил изчезналият поздрав?

Защо избягаха чистите усмивки?

Кой наглец ги замени с изкуствени?

Защо трябва парите да са най-важни, когато любовта между хората е всичко!?

Защо здравето, психическото е разклатено? И кой е виновен за това?

Защо няма свястна работа, а съществува измамата?

Защо бе отнета надеждата на хората и бе заменена с лъжлива вяра, че денят утре ще бъде по-хубав от предишния, безоблачен, усмихнат, дружелюбен!?

Защо няма държавност, а дворът ни е разграден и всеки сръчен бърка в кацата с мед?

Защо трябва да слушаме лъжливи политици, които се мислят за недосегаеми?

Защо няма осъдена нито една от компрометираните личности в държавата ни?

Защо крадат тока, а друг го плаща?

Докога, ще потъваме в създаденото блато?
Защо трябва да има арогантни личности, мислещи се за богове?

Докога, ще се шири войната по-пътищата?

Защо и малкото работа, която ни е останала тук в България, не се върши качествено и съзнателно и поради това загиват не случайно, невинни хора!?

Защо трябва да сме най бедната страна в Европа, когато мястото ни на Балканите е стратегическо!?

Защо цвета на нацията избяга в чужбина?

Защо трябва да се мразим на верска основа, когато живота и без това е кратък!?

Защо трябва да има гладни деца, които да гледат във витрините пълни с лакомства?

Прозвучал дори интересно зададен въпрос:

Защо трябва да има политика? Не може ли да минем без нея?

Защо трябва да има вандали, които не уважават създаденото за всички?

Толкова много душевен отпадък се е събрал, че за повечето „ЗАЩО?”, просто нямало отговор. В националният ефир се чувало само тежко дишане, тишина и бързо затваряне на линията. Какво повече? Нима не стигнахме до дъното? Кога ще се оттласнем? Все още потъваме! Докога?

В.Софин 

Как се ражда изкуство...

Да сътвориш, нещо от себе си! Да му дадеш живот, за да остане след теб, се иска не само труд, но и поне мъничко талант. Художникът, който все още не е започнал картината си, не е нарисувал нищо, вижда някъде в съзнанието си завършено произведението си. Всички нюанси, сенки, дори страничните и най-дребни неща вече стоят уверено, но все още в мозъка му. Щом усети това, и чувството го завладее, художникът с едно махване на четката безпрепятствено, успява да завърши картината си. Вдъхвайки и живот с помощта на невиждани до сега, краски, той оставя сърцето си в нея. Цялото! Неговото „дете”, картината, ще го надживее. Тя ще радва хиляди посетители в специална галерия, където всеки, ще може да се докосне с очи и усети истинското майсторство на художника, живял някога и оставил нарисувани мислите си за тях, хората.

Писателят, който притежава зрънце талант, започва да пише, не защото ръката го е засърбяла, или просто иска да отдалечи негативизма от стреса в който живее, а защото чувства, че е способен да остави нещо истинско от себе си. Той знае, че днес едва ли ще оценят таланта му, също като художника, но въпреки това, ръката грабва смело „перото” и благодарение на аналитичен ум, се ражда и неговото „дете”-роман, есе или стих. Всичко това изстрадано на белия лист се появява неочаквано дори за писателя. Пишещият има представа, какво ще сътвори или идеята през цялото време, е с него. Творбата му, стои закотвена,  като сън в съзнанието. Още не готова, но нетърпелива да избликне. И когато се оформи в мозъка, произведението само идва на листа. Понякога са нужни воля и решителност, за да изпъкне написаното по такъв начин, че дори самият автор е учуден от сътвореното. Изкуството да се пише е странно. Никой не знае, до какви дълбини на човешкия мозък, може да се разпространи. Но, родено, появило се сред хората, то остава да живее също като картината на художника, написано в книга, която има вече свой самостоятелен живот.

Артистът също е притежател на зрънцето талант. Той успява да създаде и покаже различни персонажи на сцената. Когато играе с удоволствие и талант, артистът  успява да изненада, дори самия себе си. Не е вярно, че една и съща роля от различни театрални изпълнители, ще бъде изиграна еднакво. Истинският талант на сцената блясва, когато артистът,  успее да покаже на публиката, че персонажът му е обогатен.  Внесена е в ролята му свежест. Дали ще бъде хумор или драма? Без значение. Затова и зрители докоснали с очи и уши, едни и същи спектакли, но с различни артисти са впечатлени от силата на показаното с чувство изкуство. Изкуството да се раздадеш  за тях, хората. Да оставиш там частица от сърцето си, вярно мъничка, но незабравима.

Благодарение на многобройните чувства, които вълнуват всички творци се раждат истински шедьоври. Такива, които оставят успешно диря в историята на човечеството. Художници, писатели, актьори, ваятели, певци, музиканти и танцьори, и много други таланти правят живота красив. Създават му уют.  Без изкуството, колко скучен би бил света, населен само с политици и егоисти мислещи активно само за себе си. Истинското, което радва е това - изкуството! Създава чувства, любов! Обогатява! Намира допир, до всички хора в света! За, да го има и остане в историята, изкуството, трябва непрекъснато да се развива и достига до, нови неподозирани върхове в живота на всички нас, хората, които търсим, мир, топлина и любов.

В.СОФИН

Лична поява!

В нова, луда надпревара
в партията всеки се надява
с пари броени да изкара,
за власт -личната поява!
..............................
Партията родна е съгласна,
да управлява скрито и негласна!
.......................
Провели с успех теста -
всички скачали в протеста,
съблазнени от чуждата невеста!
...................
Какво лошо ще се случи-
безжалостен живот не ни научи,
как простотията да се обучи!?
.................
Дремят, нас познати,
едни и същи тарикати -
всесилни в парламента депутати!
........................
Депутат
Видял божи знак-
сам без страх,
с куцукащ болен крак
да управлява партията -пак!
.....................
В.СОФИН

Веригата

Спешно от печат, излязла книгата:
"Как да обуздаем интригата
от износена на колелото, ни веригата!"
.................................
За премиерските нозе запазена-
постланата улица атлазена!
..............................
 Нищожно разпределена квота,
взета с охота,
от идиота!
.......................
Наложен от прогреса,
вятър разлюля отвеса
и се почувства стреса
от народа стяган в преса!
.....................
Отпуснат въздух сгодно,
диша нашенец свободно!
..................
Залежала, избегнала срока -
продаваната в Мола  стока.
...........................
 В.СОФИН

Умението да се държим за ръце

Уникално, единствено по рода си между хората, тези които се обичат съществува манията да се държат за ръце. Като малки, едва проходили на несигурните си още крака ние вървим уверено до майките, които ни държат здраво в десницата си. В детската градина, хванати за ръце излизаме водени на разходка сред природата. Когато пораснем обаче идва времето на срама. Та нали вече сме големи! Как да вървим хванати за ръка от майка и баща? Не става. Какви погледи само биха хвърлили околните, които виждайки  ни, щяха да помислят, че сме

  недорасли и да се смеят до припадък.  Често погледът се спира  на родители, които водят гордо отрочетата си . Стиснали майчината или бащина десница децата се чувстват сигурни и много смели. А когато дойде времето и пристигне на бял кон любовта, настъпва най- вълнуващия миг в живота на човек. Млади влюбени двойки, невиждащи и не чуващи нищо около тях, вървят унесени в сладки приказки хванати здраво за ръце. Когато видим такава картина в нас също трепва спомена за времето, че и ние крачехме отнесени и много щастливи.Често пъти дори по невъздържаните от нас, днес въздъхват тихо и казват на глас:

-Ех сега да бях и аз млад!

Уви времето на младостта е отминала за нас и тези сладки мигове са останали някъде в спомена. Понякога по смелите влюбени минават прегърнати. Приличат на два гълъба, които си гукат един на друг.Семейни двойки се движат, като съпругата е стиснала мъжа под ръка, а той обикновено е бръкнал небрежно в джоба си. Създава се илюзията, че жената държи здраво половинката си, да не избяга в погрешна посока. Току виж, някоя кокона го отмъкне. Погледът понякога се спира и на други двойки, които вървят заедно един до друг, но без да са хванати за ръце. Мислейки за тези малки, но красиви неща от живота на човека видях как покрай мен преминаха петима млади мъже. Бяха подредени в редица, като целия път беше техен. Приказваха  и спореха за футбол, който щеше да се проведе вечерта. Тъкмо се отдалечиха, когато погледът ми беше изненадан от пет девойки, навярно изгори на младежите, които също преминаха покрай мен. Те също спореха за нещо, което явно ги вълнуваше, защото за по голяма убедителност дори ръкомахаха. Изглежда диалогът е начин да прехласваме другия срещу нас, който ни слуша заинтересован, независимо дали го държим за ръка.

При животните, много от тези начини на сближаване липсват. Бозайниците могат само да се подушат по между си, като по този начин различават пола си. Но и там животните се грижат за децата си, като мият с език козината им. Птиците пък, подскачат, влюбено пърхат с криле. Гонят се, подхвърчат издавайки различни звуци, които показват привързаността им към другия - любимия. Умението да се държим за ръце, създава в нас хората увереност, че не сме сами на този свят. Както песента някога която беше хит: „Щом сме двама, страшно няма! Рамо до рамо, крило до крило, както винаги е било!” Здраво хванати за ръце да минем по лунната пътека! Пътеката на истинските чувства, които са любов, отдаденост и привързаност!

В.Софин   

Професия -политик!

Не мога да разбера хората, които постоянно хулят политиците ни. Та нали човек, който се занимава с политика, работи. Щом го прави, значи това е професия.  Доста хора, които са недоволни и търсят начини за собствена изява създават нови партии. Трима човека, събират подписи и ето ти образувало се политическо течение. Мнозинството ни пък твърди, че в парламента не се работи. Там е видно, че все се карат, спорят. Даже понякога и доста грубо се хулят. Но всичко това го правят в името на нас обикновените избиратели. Нали това, е все пак работа? Отварят си устата, изказват се в полза на хората. Значи мислят, терзаят се за нас. А когато политикът, нали и той е човек, го хване мързел и не отиде на работа, прави го пак с мисъл за нас.Много трудни решения взимат, когато трябва да се усвоят някакви пари. Как да се гласува? Кой да вземе повече? Кой по малко? Кой, нищо освен въздух? И тука надделява умния и хитър политик, който успешно усвоява парите за себе си. Не го прави нарочно, а защото авоарите са малко и няма да стигнат за всички. Затова взима мъдро решение с цел да няма обидени. Но знае се сърдити в България  много. Ами щом сте недоволни, създайте партия, влезте в парламента и разпределете вие, тези същите пари. Как ще постъпите? Навярно, като другите. Ще ги усвоите за себе си. Често се водят дискусии върху определен закон. После парламентаристите не могат да решат, дали той трябва да бъде гласуван или кога точно да го пуснат свободно. Но когато усетят, че същото това предложение е неизгодно и застрашава нечии интереси, много скоро забравят за него. А понякога дори го оставят на следващия парламент. Нека той да решава. И целия този неистов труд депутатите го вършат с едничка цел за благото на обществото ни. И това ако не е старание! Хубаво би било, ако новоизбраните партии, които влязат в парламента да се разберат за управлението. Вместо постоянно да си тровят живота с вот на недоверие, нека си поделят годинките. Всяка година, различна партия на власт. И когато мине четиригодишния мандат да се съберат, и видят кой колко пари е успял да усвои в името на народа ни. И този който най много е положил старание, направо да влиза в следващия парламент, без да ходи на избори. Все пак старанието трябва някак да се награждава. Толкова труд, мъки. Но и това предложение знам няма да се хареса на избраните кандидати. И те ще се скарат не за друго, а кой пръв да вземе в ръцете си потното кормило на властта. И ще почнат едни дебати, едни разисквания, докато на народа отново не му писне и поиска нов парламент. Един кръг от който няма измъкване. Ние обикновените данъкоплатци си мислим, че никой не контролира нашите политици. Изглежда отстрани, че те вършат свободно делата си необезпокоявани и притеснявани от нищо. Това не е така, защото все пак сме в НАТО и в Европейския съюз. А са кръшнали политиците ни, в грешна посока, веднага ще почувстват тежестта на наказанието.  Няма субсидии, няма облекчения, нищо. За да си днес политик у нас трябва да имаш талант. Талант да приказваш, да се караш, дори ако трябва да се биеш. Всичко за хората! Изцяло отдаване! За да се оцелее и стигне до просперитет у нас е нужно да си политик. Затова братя българи призовавам ви гласувайте, но гласувайте за себе си. Как? Като съставите нова партия. Те и без това са много. А от повече, казват глава не боли. Така, че която партия брои най много пари на изборите, тя ще управлява. Дали ще бъде дясна дали лява, неизвестно. Скоро ще стане интересно, когато старото известно, пак ще управлява парите си съвместно!

В.Софин 

Свободата и принудата

Доста често, ние хората спорим, има ли я свободата или тя е измислена за облекчение на страдащите. Може би, това е едно понятие, което е трудно за смилане от мозъка ни. Речем ли да се замислим, ще установим, че въздуха който дишаме и той горкия не е свободен. Вятърът немирник си играе с него, като го преследва навсякъде. Блъска прах в очите му, разиграва го. И когато най-после утихне и въздухът реши да си почине, намръщени облаци започват неистово да реват. Плачейки със студени сълзи, те го събуждат и той настинал започва да киха в току що падналата неприятна гъста мъгла. И когато всички тези катаклизми отминат и въздухът реши, че точно сега е свободен, слънцето започва безмилостно да го притиска. До такава степен го държи в жарките си клещи, че той започва да трепти, образувайки мараня. Но и това не е всичко. Многобройни вируси го превземат постоянно. Промишлеността създадена от хората, пречи на въздуха да бъде чист, лек и свободен. Така в крайна сметка се оказва, че и това което нашите дробове поемат жадно, не е свободно.

Негово величество човекът се ражда принуден от създалите го родители.Като малко хлапе, още си мисли, че всичко му е позволено и е свободно да върши всякакви щуротии. Уви! Много скоро родителите му го принуждават да ходи на училище. Спират без компромис и забавните игри с които е свикнал.И това е най-малкото зло. Защото притиснат в капана на времето малкия човек е принуден да порасне. И когато това стане е наказан да ходи на работа, защото без нея, няма храна, коли, дрехи и други неща без които, не може да си представи живота. Бракът, сам по-себе си въпреки любовта между двамата също ограничава свободата. Човек трябва да се съобразява с партньора си, ако иска да има семейство. За всекиго от нас това е въпрос на избор. Когато сме млади, ние се опияняваме от свободата си, като мислим, че наистина е така. Уви много скоро времето пленява тялото ни и то е принудено да остарее. Бръчки изплуват навсякъде. Досаждат внезапни болки появили се според нас, така от нищото. И после, после, идва неканен деня в който ни е отпусната последна глътка въздух, която се опитваме да запазим за нас завинаги. Уви! Времето я изстисква безкомпромисно от гърдите ни и какво, май сме свободни. Тялото ни което, цял живот се е лутало и видяло много премеждия сега е спокойно и  заема последното си място в гроба. Казват, че духът след смъртта остава и е свободен да се рее във въздуха, който е роб и пленник на времето. Човек притиснат от грижи, понякога е принуден да сложи сам край на живота си. Скачайки долу на паважа, миг преди да се  разбие той наистина е свободен. Свободен защото сам е стигнал до тежкия избор.

Оказва се, че за да се почувстваме свободни, трябва да умеем да закачим на закачалка работата си и да я гледаме отдалеч, как се мъчи и задъхва без опитните ни ръце. И понеже, ни омръзва да я виждаме, така безпомощна, ние не устояваме. Забравяме за свободата и отново се втурваме в работния процес. Правим го не за друго, а за да не умрем случайно от скука. Не, по скоро сме принудени от обстоятелствата, които земята ни налага за да оцелеем. А тя не търпи слабите духом! Все пак, хубаво е, че съществува такава дума - свободата. За да има, какво да мечтаем, за какво да се борим и какво да търсим  на пътеката наречена живот!

В.Софин 

Колко е хубаво и колко лошо...!

Хубаво е да си единствен син роден в богато семейство!

Лошо е да си десети такъв в бедно.

Колко е хубаво да живееш в демокрация!

Лошото е, че се мъчиш да оцелееш в дивия капитализъм.

Колко хубаво е да има парламент!

Лошото е, че той е не работещ.

Хубаво е да има президент!

Лошото е, че той е „безгласна буква”.

Хубаво е да имаш работа!

Лошото е, че заплатата ти е малка, а още по-зле, че понякога липсва изобщо такава.

Хубаво  е да имаш здравеопазване!

Лошото е, че трябва да плащаш допълнителни пари за него.

Колко хубаво е да си безработен, докато взимаш помощи от общината!

Лошото е, когато свършат, да си все още без работа.

Колко хубаво е да има избори!

Лошото е, че са купени.

Хубаво е държавата  да взима данъци!

Лошото е, че повечето хора нямат пари за такива.

Хубаво е да има банки, които дават кредит!

Лошото е, че не можеш да го върнеш.

Хубаво е да имаме влогове!

Лошото е, че друг ги ползва.

Хубаво е да имаш две ризи и едната, по новата да дадеш на нуждаещ се!

Лошото е, че нямаш никаква, освен една усмивка. Друго какво да откъснеш от себе си?

Колко хубаво е да живееш в правова държава!

Лошото е, че се мъчиш в Абсурдистан.

А кога ще дойде, наистина хубавото?

Това и лошото не знае. Или знае, но не мисли и нехае.

А народът страда и си трае!

В.Софин

За кучето и салама

Жар, страст, плам -
гладно останало без срам,
куче биещо се за салам!
....................
Умна младата ни тяга
в чужбина с "език" избяга!
..................
Споделено парламентарно нечие-
обиди опонент с наречие.
.................
Добре, че имаме небце
да дегустираме готовото винце!
.................
Клошар с малък комат
спряга сит обяд
от коричка хляб баят.
..................
На това се вика вяра -
умението със зара
в тотото да пипнеш кяра!
..................
В.СОФИН

Бисквита

Обикновена, борбена бисквита,
съвсем умело срита -
болката, тормозеща гастрита!
........................
Осъществих пиян идея,
отблъснах лодката от кея,
за да бъда само с нея -
бурята, наречена Андрея!
...................
Много свестен,
с ракия бе известен -
на вересия, бар местен!
-------------
На масата трохите ще смете,
с уста гладното дете!
................
 От дрямката внедрена,
отдавна хванала мигрена -
у нас политическата сцена!
...................
Октопод със собствен ход -
избрал гладния подход,
към неутолимия български народ!
.................
В.СОФИН

Да продаваш илюзии...

Веднъж щом, пипнах паричките! Когато щастлив, стиснах пачките! Сякаш ток, премина през ръцете ми. Започнах бизнес.За целта, беше нужно да намеря начин, как да печеля от нищо. Или все пак от нещо, но имащо сантиментална стойност. Погледнах в мазето. Старото, неупотребявано мазе, забравено, останало от дядо и баба. Пълно догоре с шишета, буркани. Повечето празни. Изведнъж ме осени идеята...! Незнайно от къде, скрити  в ъгъла на мазето, дремеха стари никому, ненужни капачки от бира, лимонада, швепс. Явно, бяха събирани старателно, защото изглеждаха като нови. Още неупотребявани. За късмет напипах и сбирката на дядо с етикети, която естествено се оказа от времето на социализма. И се започна... Затварях, празни бутилки с оригинални капачки. Лепях до късно вечерта етикети върху тях, които изглеждаха почти като нови. И продавах... Продавах какво? Въздух разбира се. Въздух от старо мазе, застоял благосклонно от времето на социализма. Отначало, скептично настроени, хората естествено не купуваха. Но  видяха старите етикети!  Докоснаха с невярващ поглед, бутилките с оригинални капачки.Чуха обяснението ми и нещо в тях се върна и потрепна. Явно бяха усетили сладкия  вкус на времето, който си бе отишъл безвъзвратно. Бизнеса, моя бизнес, потръгна главоломно. Е разбира се, аз не съм скъпчия. Бутилка оригинален, престоял въздух останал от социализма, продавах само за лев. Пенсионерите се втурнаха да купуват. Дори децата бяха впечатлени. И те взимаха от стоката за подарък на дядо или баба. Така успешно бизнесът ми се разшири. Търсех стари мазета.Чистех ги от застоялите  във времето бутилки. Събирах капачки, етикети и други останали от социализма аксесоари и ги продавах. Продавах спомени! Хиляди отдавна изгубени спомени! От онова старото! Отлежалото! Отричаното! Често заклеймяваното! Изгубено време, което никога повече, нямаше да се върне! Пък и защо? Така е по добре. Нали печеля от него... Лев по лев, пачка до пачка и хоп на топло в банката. Натрупах цяло състояние. Там в банката парите ги бях подложил на изпитание. Сложени на лихва, те трябваше да се множат. Но, разбира се, че лесно събран капиталът ми се разпадна. Уж в банка! Уж на сигурно място и за добро...  Отнякъде, изпълзяха гладни „гадинки” и изядоха до крак авоарите ми. Придобитото от мен с усилия! С моя честен труд! Бизнес за милиони! Всичко бе загубено! Продавах илюзии. Броях пачки. Дойде време, банката да ми отвърне със същото. Похарчи парите ми без жалост, но успя да ми върне илюзията, че с честен бизнес отново ще се върна на бял кон. Уверен в силите си и възможностите, започнах отново. Включих старите престояли, хванали прах книги, останали от дядо и баба. Знаех, че днес на хората, не им е до книги, но все пак успях да ги продам почти изцяло. В старите рафтове на библиотеката, нали съм късметлия се криеха издания с оригинални подписи от автори. Автографи! Които разбира се успяха да ме върнат в бизнеса. Бизнеса в който затварях застоял въздух в стари оригинални бутилки от времето на социализма. По-мъдрял от живота, повече пари не вкарах във вечно гладните, български банки. Вместо това състоянието си обърнах в недвижими имоти. И подразбира се, злато в кюлчета! Честният бизнесмен все пак трябва да печели от нещо, особено когато днес липсва производство. А какво повече от това, да се продава „нищо”. Или илюзиите, все пак са нещо!? За онова изгубено, станало историческо време, което се оказа успешно за бизнес. Бизнес в който пипнах паричките! Стиснах ги, здраво в ръчичките! Да живеят, илюзиите на всичките!

В.Софин