25.08.2023год.
25.08.2023год.
Отново на Рибните езера в Рила
планина
Когато
нещо остане недовършено докрай винаги идват мисли, че все пак ако времето
позволи трябва да се осъществи.
След размисъл
и приказки за въздух и планински красоти решаваме с Ваня да довършим
приключението. Или отново да щурмуваме този път лятно Рибните езера на Рила
планина.
Приготвям
се още от вечерта затова, когато идват да вземат раницата ми, тя е почти готова
за разлика от мен, който още се суети и мисли какво ли е забравил още да вземе
със себе си.
Да. Решавам да взема подходящи
обувки за прехода. Прибавям и малко домашна ракия за да спазя традицията, която
вече е станала ритуал в походите ми към планински върхове и красоти в България.
Маршрутът е ясен. Самоков, Дупница,
Рилски манастир и среща… Срещаме се отново със Злати Златев, нашия предишен
водач в това място на Рила. От него разбираме, всъщност, че пътят на автомобил,
който е с висок борд може без препятствия да се качи чак до мястото наречено
„Хидро“. Осем километра пеш все пак не са малко.
След обещания, че пак ще се видим в
бъдеще се разделяме със Злати.
Тъкмо тръгваме, когато автомобила
на Ваня решава че си заслужава да вземе още двама пътника. Възрастна дама и
нейната по млада приятелка ни спират. Тръгнали за пещерата на Иван Рилски.
Взимаме ги с удоволствие. От по-възрастната дама разбираме не само името ѝ,
което е Мария, а и разказаната интересна история за част от живота
на Иван Рилски.
На въпроса, накъде сме тръгнали,
отговаряме за Рибните езера в Рила.
– Вие на риба ли отивате? Да ловите там? – пита ни
Мария. Ние с усмивка я увещаваме, че сме тръгнали за да видим и се насладим на
красотата на тази част от Рила планина.
Скоро ги оставяме като на довиждане
взаимно си пожелаваме здраве и успешни походи напред.
На Кирилова поляна отминаваме
заведението на „При чичо Киро“ и колата започва да лъкатуши по каменистия път
нагоре към Тиха Рила.
По пътя успешно задминаваме група
туристи и двете им кучета тръгнали също на разходка. Когато най-после се
озоваваме при „Хидро“, разбираме, по колите намерили място тук ,че вече някой е
бил по бърз от нас.
Скоро нарамили раници или раниците
нарамили нас, успяваме да поемем по криволичещата пътека. Пред нас вляво се
извиси в погледите ни връх Йосифица – 2697м.н.в.
Подготвен предварително от „Малка
Туристическа Библиотека“ от 1966година с автор Пенчо Михайлов научаваме с Ваня
следното:
„Циркусът на Рибните езера е
заобиколен във венец от множество върхове, циркуси и езера, които се прекрасни
обекти за къси, еднодневни и леки излети с изходна база хижата.
Околните върхове са почти всичките
с еднаква и относително голяма височина. Заемайки средищно положение в Рила, те
дават възможност да се обхване с поглед планината в голямата ѝ част.
На изток от хижата, в началото на
околовръстния венец, се издига Йосифица, висок 2697м – най-високият връх на
Шишковишкия дял на Средна рила. Той носи името на личен монах от Рилския
манастир, един от най-активните участници в изграждането на манастира в днешния
му вид.
До него се стига за около един час
от хижата. Най-удобно се изкачва по добре маркираната зимна пътека. На изток от
хижата, след като се прекоси потокът, който свързва двете езера, пътеката
тръгва стръмно нагоре, преминава няколко скални и клекови пасажи и затревени
тераси и се изкачва на билото от южната страна на върха.
Оттам до най-високата му точка се стига за около петнайсет минути по много
стръмен скат, за изкачването на който е необходимо да си послужим с ръце.
От връх Йосифица се открива чудно
хубава и интересна гледка. В източна и североизточна посока се простират
Мусаленското и Скакавишкото било, подредили високите си върхове като броеница
от север към юг. Веригите им доминират величествено над дълбоко врязаната
долина на река Бели Искър. Очите дълго време не могат да се откъснат от тях, за
да обърнат поглед и към другите прелести, които се откриват в тази посока. В
непосредствена близост са Жандармите и Венеца, които служат като западна
граница на коритовидната долина на река Бели Искър. Ниско долу се виждат
изворните части на реката с разлатите брегове на канарското езеро, ограничено
на юг с връх Канарата – 2691м.н.в. Вляво върхът в посока изток – север под
форма на подкова се опасва от дълбоката долина на река Маринковица /Крива
река/. Като тънки артерии от стръмните околни скатове се спускат малки потоци,
които дават началото на реката, а цялата долина представлява чудесно пасище. На
север и северозапад зад долината на река Маринковица се издига дългият тревист
гръб на ридовете Маринковица и Водния чал, а зад тях, като че ли нарочно
прикътан, подава главата си връх Погледец 2691м.н.в./Йозола – от турската дума
гьозолан – възможност да се обхване с поглед/, извисил най-високо челото си от
всички върхове на Маринковишкия дял. На заден план в същата посока като далечни
силуети се открояват върховете Попова капа, Лопушки и Мечит. По южния скат на
последния зигзагообразно се спуска изоставеното трасе на шосе, което влиза от
най-високата му част към седловината Кобилино бранище. В северозападна посока,
започнала непосредствено под върха, се губи в далечината зелената долина на
река Рилска, където от време на време проблясват пенливите ѝ води. Вляво от нея
погледът опира до ската на Кьоравица, зад който подава високото си теме връх
Рилец. На юг се редуват върховете Ковач /Налбант/, Вапа, Реджепица, Канарата и
следващите ги в същата посока павлев връх, Черна поляна / Карааланица/,
Аладжаслаб, Голям мечи връх и губещите се в далечината контури на югозападна
Рила. В подножието ва връх Йосифица блести сребристата повърхност на Рибните
езера с оглеждащите се във водите им околни върхове, а хижата, разположена
между тях, от височината прилича на кубче от детска играчка.“
След като знаем вече какво ни
очаква напред нищо не спира похода ни. Освен може би близо до нас пеещия
скоклив малък водопад разположен на река Рилска. Право пред нас връх Йосифица с
който се снимаме за спомен. На пътеката освен узрели сини боровинки провират
очите и на планинските билки, които цъфтят тук. Представители са
освен Рилската иглика, златен корен /златовръх/, омайничето, белия
равнец, алпийският Дебела Мара и др. Бавно се изкачваме по долината като целта
ни за момента е първото рибно езеро. Пътьом преминаваме малко почти
разрушено от времето дървено мостче, откъдето вдясно от нас прозира Мальовишкия
дял със зъберите си в далечината към нас. Успяваме да срещнем и две туристки с
които разменяме не само усмивки, но и поздрави.
Най- после. Долно рибно езеро. От
табелата оставена за любознателни туристи научаваме, височината на
езерото, която е 2128м.н.в. На територията на парк Рила има 28 постоянни езера,
26 от които са глациални. Изключения са Сухото езеро и езерото Вира, които са
постоянни а не ледникови.
Долното рибно езеро е разположено
на разстояние около 400 метра северно от горното, на 2200 м. н. в. То има
закръглена форма с площ от 4,69 ха, максимална дълбочина – 8,9 м. То се оттича
на север и дава началото на река Рилска.
След запознаването с историята на
езерото пред нас през него нагоре в далечината виждаме хижата. Правим запомнящи
се снимки и бавно се придвижваме напред. Поне аз го правя Ваня бърза напред и
много скоро е посрещната от въртящи се бясно опашки на две млади кучета -порода
немска овчарка. Сякаш всички подозираха, че ще ги снимам, защото позираха на
фона на хижата.
Срещаме топлата усмивка на хижаря,
който ни поздравява. Поздравяваме го и ние заедно с другите присъстващи тук.
Бързаме. Не защото горното езеро ще
ни избяга. Времето понякога има свойство да притиска и да дава бързи крачки.
И преди да продължим напред малко
отклонение с история за Хижа Рибни езера.
Отново на помощ ни идва Малка
Туристическа Библиотека и авторът и, Пенчо Михайлов.
„Между Долното и Горното Рибно
езеро, приблизително в средата на циркуса, е разположена хижа Рибни езера,
построена на 2230 м. н. в. Тя се намира на пет метра по-високо от Горното и на
20 метра по-високо от Долното езеро.
Строежът на хижата бе започнат през
1940 г. и бе завършен през следващата година. Тогава тя се наричаше заслон Св.
Иван рилски. В първоначалния си вид бе изградена от Българския туристически
съюз, столичната община и Рилския манастир върху площ от 90 кв. м. на два етажа
с капацитет за около 50 души. Хижата имаше всички несгоди на някогашните
туристически домове – тесни помещения, нарове за преспиване, оскъден постелъчен
инвентар и липса на удобен салон, дневна.
От 1953г. бе предадена на
централния съвет, на професионалните съюзи за задоволяване на екскурзионното
летуване.
Това наложи хижата да бъде
разширена и преустроена. Сега или през 1966год този високопланински дом
разполага с голям удобен салон, трапезария, една кухня за нуждата на туристите.
Обилната вода, ползуваща се вътре в сградата, дава възможност на съществуващата
баня за поддържане на хигиената. Хижата е електрифицирана с енергия от
собствена електроцентрала, разположена на южния бряг на Долното езеро.
Електроенергията е в достатъчно количество, поради което в хижата се използват
всички модерни домакински електроуреди, с които е снабдена.
До хижа Рибни езера е изградена
малка дървена постройка, обзаведена с легла за около 40 туристи.
Хижата заема централно място в
планината и всички туристически пътеки за Средна Рила минават от тук.“
И докато някои като мен разсъждават
за прочетената история, други вече са успели да стигнат до Горното Рибно езеро
в което се оглежда снагата на връх Канарата.
Настигам Ваня, която вече е заета
да снима красотата ширнала се пред погледите ни тук. Зад нас хижата, пред нас
езерото и върхове. Цъфнал трън кипрещ се пред огледалните води на езерото;
зрели боровинки, синя камбанка и още много други билки се навират с красотата
си в очите ни.
Впечатлени сме.
Табелата сложена край бреговете на
езерото тук отново ни осведомява за него:
„Горното Рибно езеро е разположено
в дъното на циркуса на разстояние 1470м северно от връх
Канарата, на 2227м. н. в. Формата на езерото е продълговата с по-тясна и
по-плитка южна част и по-широка и по-дълбока северна. Езерото се подхранва от
30 малки притока от всички страни. Повечето от тях пресъхват в края на лятото.
Естествената площ на водната повърхност е 14,99 ха, обем от 412 000 м3 и
максимална дълбочина от 8,9м.“
Освен това погледите ни се отклоняват впечатлени от някогашните
изкуствено създадените бетонни стени на двете Рибни езера. Тяхното
предназначение е да поддържат относително неизменно нивото на водата в тях. Дебитът
на река Рилска е необходим за електро енергийната система, построена по
поречието на реката.
Става ни ясно, че езерата са
получили името си от балканската пъстърва, която се намира в изобилие тук.
Кристалните води, които тук синеят,
ту пък потъмняват в зависимост от времето придават на Рибните езера неописуема
красота заедно с цъфналите по бреговете им розов, син, жълт и бял цвят, билки.
Очите и душата се пълнят с чувства,
които ги няма долу в равнината. Там я няма красотата на върховете, няма го и
блясъка от очите на езерата; липсва и повея на вятъра, който носи с шепота си
спомени за някогашни стари времена, когато Рила планина е била подслон за
овчари и убежище за хора, които са минавали от тука. Докато мисля и се радвам
на чистотата, красотата и на върховете, които се отразяват в огледалните води
на езерата решавам да спра.
Толкова за любознателните. А за нас
освен бързо бягащата пъстърва радваща очите на туриста с паниката си предстои
обяд и не само. Правим снимки като със сигурност не можем да изловим всичката
тази планинска красота с апарат и телефон. Вглеждаме се в пътечката, която се
изкачва в посока на хижа Грънчар. Чува се говор. Някой минаваше наблизо, но
очите не така и не го откриват.
Време е за аперитив. Но преди него
изсипвам малко ракия за приятелите, които вече не са сред нас, върху един от
скалните паметници свидетели на много неща. Споменът за тях ме крепи да съм
упорит с върховете и да не се отказвам от мечтите си, докрай.
Опитваме урожая за десерт. Вкусни
зрели малини и сини боровинки подслаждат обяда ни.
След него, после скок обратно. Но
първо в хижа Рибни езера, където хижарят ни поздравява:
– Здравейте отново!
– Здравейте! – отвръщаме и ние и си вземаме за спомен
печат ударен в моя верен постоянен спътник, бележникът.
После макар и с нежелания тръгваме
надолу към цивилизацията и нейните проблеми. По пътя срещаме стари познайници.
Туристите с двете кучета. Едното по едрото липсва. След поздрав питаме:
–А къде изчезна другия Бубец?
–Един от туристите се връща да го
търси. Намери го скрит в един храст усмихващ се. С търпение приятелят му го
извика. Оказа се не куче, а кучка в бяло, която скрита в клека с изплезен език
беше намерила хлад за себе си.
Оставяме туристът да се оправя с
проблемите си, а ние се устремяваме към нашите.
Колата на Ваня се справя без дори
да се задъха за разлика от нас от жегата струяща на флуиди отвън през отворения
прозорец на возилото.
Минаваме Кирилова поляна, после
Рилския манастир и после, после вече мечтаем за вкъщи.
Но преди това в нас успя да се
настани споменът. Споменът за красотата на Рибните езера, хижата, върховете и
природата, която остави сигурен отпечатък и на двама ни в сърцето.
До нови срещи, приятели в посока
Рила или Пирин. А защо не и Стара планина и Родопите? Изборът казват е не само,
наш но и Ваш!
В.Софин 30.08.2023год.
