Късна есенна разходка или маршрут, който остава в сърцето…
Обзет от
приключенски ентусиазъм вместо да хвана автобуса в село Бели Искър за град
Самоков тръгвам веднага преди моста на разклона, вдясно покрай Искъра. Пътят се
вие през реката в посока града. Вече е 20 ноември и времето е облачно. Но не
така е в душата ми в която гори огъня на приключението. Безразсъден събувам
обувките си и чорапите и внимателно пресичам река Бели Искър. Студът обхваща
прасците ми и се опитва да ги скове. Камъните в реката са плъзгави и върху тях намирам,
зеленясала гъста супа приличаща на места на жабуняк. Изпълзявам на сушата като
ледено кристалче. Все пак успявам да сгрея обувките и чорапите като мушкам в
тях краката си. След кратко колебание тръгвам покрай водата. Стигам на мястото,
където се съединяват в едно двата ръкава. Бели Искър се среща с Черни и
образуват едно цяло. С леко мърморене водата пътува към града през скали и смесени
гори. Правя няколко снимки, но не мога да продължа напред. Натъквам се на
реката, която тук прави завой. Не се колебая, а се връщам и вече оставил
безрасъдството си умен, хващам горния коларски път. През цялото време не
забравям да снимам късната есен, която ме изненадва с една гъба масловка и
някои билки позволили си да цъфнат в това студено време.
Листата са навсякъде
по пътя ми. Образуват мек килим, който се точи напреде ми между брези, тополи,
смърчове, шипки, мъхове, та даже и не успяла да пожълтее още зелена папрат.
Вдъхвам въздуха и правя закуска в движение. Двете кифли, които глътвам на
няколко залъка позволяват на шишето ми с вода да ме спаси от моментната жажда.
Усещам се изпотен, но не си позволявам да дам почивка на якето си, което ме сгрява
достатъчно много, та чак смъквам за няколко минути от главата, шапка. Но много
скоро я нахлупвам пак. Слизане в долинки, изкачване нагоре… Минавам близко до „Гатера“,
където обработват дървесина. Чуват се удари на брадва и остър кучешки лай.
Благоразумен съм. Не си пъхам носа в чуждите работи. Продължавам да измъчвам
пътя с опадалите по него есенни листа. Скоро се натъквам на пътека, която води
до Чакъровите поляни, където всяка година се прави събор и възстановка на онова
славно време, когато по време на турското иго, Чакър войвода се е борил за
правото да бъдем свободни.
Всъщност не слизам долу, където се вижда моста и шуми
реката, а в близост се намира и чешма, с чиято вода човек може да облекчи
жаждата си по време на преход.
Аз се изкачвам вдясно и скоро съм очарован. Пред мен в една
долинка шуми едва чуто малък импровизиран водопад. Някога тук е построена стена
и сега водата сред мъхове и все още на места зелени тревички пада долу и
продължава към Искъра. Естествено по пътя си тя се провира между паднали
дървета, упорите храсталаци и есенни листа тръгнали на самотно плаване…
Всичко това оживява пред ме, а фотоапаратът ми не спира да е
очарован от това богатство… Богатството и красотата на майката Природа, която
ни радва, но само тогава, когато имаме очи да осъзнаем видяното. Слава богу,
моя милост винаги си намира очарование там, където повечето хора не виждат нищо
друго освен досаден път, по който трябва да минат.
Отново тръгвам като следя посоката. Знам, че тоя път няма
как да се изгубя. Все пак е още девет сутринта. Вдясно на две места има други
пътища, които обаче не са в моята посока и краката ми отказват да ги последват.
След изкачване, следва слизане и пътеката отново преминава в
коларски път. Много скоро чувам и кучешки лай. Не съм изплашен, а просто
любопитен. Звучи като, че ли преследват дивеч. Две гончета излизат срещу мен.
Любопитството им е толкова голямо, че идват да ме подушат. Успявам да снимам
едното, а другото се шмугва отново в гората и скоро лаят му продължава да ечи
сред опадалите листа на дърветата. Слизам към реката, където виждам направено
ново дървено мостче за отбивка на водата, с която се поливат градините по-долу
намиращи се. Минавам по-него и хващам пътя вдясно покрай Искъра, който ме води
през местността „Лаго“. Срещам възрастен човек тръгнал като мен на разходка. Поздравяваме
се взаимно и му предоставям учтиво пътя, нагоре. Аз решавам обаче да кривна
вдясно по друг маршрут, който ме отдалечава от Искъра. Чувам ожесточен, кучешки лай и ми става ясно, че се
намирам близо до водоем, където отглеждат пъстърва.
Без да съм безразсъден тръгвам към някогашното
стопанство. От него сега стърчат голи
стени, изтърбушени липсващи врати, а вътре растат на свобода шипки, и върбови
клони подават любопитните си стъбла, навън. А някога, някога не толкова далеч
във времето, тук имаше животновъдство и не само. Сега наблиза снимам построен,
но струва ми се вече изоставен малък параклис с името на Свети Стилян. Снимам
го, заедно с руините наблизо. В далечината към Боровец се виждат ски пистите и
мъглите, в по ниското които също плуват там…
Завивам вляво по-асфалтиран някогашен, път. Вдясно поглед
спира, изоставена ябълкова градина с вече остарели и изгнили дървета. На места
разхвърлян боклук сякаш се намирам на сметище…
Ето, че пред мен е Д З С -сето. Някогашното Държавното Земеделско
Стопанство. Остатък, руини от социализма. Сграда, в която някога баща ми беше
готвач. Сега ме гледат от там, тъжно изтърбушени прозорци, липсващи врати и зяпащи
пораснали дървета, тръни и боклуци хвърлени на свобода…
Снимам това угнетено място не за да правя коментари. Излишни
са. Но приватизацията, особено оная мила приватизация дето и казваме, беше
направена скритом под масата и именно тя роди такива места. Нека знаят младите,
че някога за всички имаше хляб, а руини нямаше.
С мислите си черни поникнали в моята душа, тръгвам към град
Самоков. Вдясно от мен снимам портите на Бельова църква, която е също останал
паметник на миналото. Преживяла е турското нашествие и има интересна история.
Но както казват някои, недей да задълбаваш темата.
Затова правя
снимки на кипарисите до мен покрай пътя и погледът ми се заковава вляво, където
се намира част от държавния резерв на страната ни. През оградата погледът ми
лови полусрутен покрив на един от складовете. Някои мисля си в министерствата
наши, карат коли за хиляди, а тук разрушението си е казало тежката дума… и ремонт
не дебне от никъде!
С такива мисли
препускам пеша естествено към шосето наблизо. Чувам недоволен кучешки лай
определено насочен към мене. Едро куче ме гледа без да мига, но не свирепо.
Оставям го да си мисли каквото си ще, а аз се смъквам покрай бензиностанцията и
минавам река Бистрица по моста отгоре…
Вече съм в града. Вляво от мен се намира музея на „Самоковите“.
Вдясно до мен, дома за стари хора…
Хубаво
приключение! Ами, два часа точно. В осем и пет до десет и пет. Ако не бях се
заблудил отначало и не снимах като нищо тия пет шест километра щях да ги взема
за по-малко време. Но за да има спомен за сърцето и да остане в него трябва
търпение и последователност. Краят на пътя пристигна преди да го осъзная. Пътя,
който всеки уважаващ себе си приключенец би направил. А идеи много, маршрути
също. Сърцето търси изява и я намира там, сред майката Природа и величието на
духа, който ни крепи и за в бъдеще!
В.Софин 20.11.2021год.
