Устни на двама
Двама влюбени в заетост припряна
с особена мисъл в сърцето с покана.
Целуват морето. Реката прегръщат.
Луната сънуват… лъчите в звездите.
В леса на пътека любовна следите,
дълбоки бразди в мечтите остават.
Празнува нощта. Щастливи са дните.
Влюбени двама, целувки раздават.
Смълчани макове, очите им палят.
Сърцата живеят с пламък, съдбовен.
Уловени от обич, очи се сближават.
Устни на двама в празник, любовен!
В.Софин 31.05.2021.
Къде е сънят?
-Де го бе!... -ядосва се Васко.
-Кой? -интересува се жена му.
- Сънят, мила…Бих го гръмнал, ей…! Цяла нощ го чаках да ме хване за ръчица,
а той гадината ме държа за очите и ги държа отворени… Не можах да мигна…
-Да бе! - игнорира казаното от Васко, съпругата му. -Така мощно хъркаше
през нощта, че чак кревата се тресеше от страх.
-Верно ли бе? -чуди се Васко и се почесва по плешивата тиква. -Все още обаче
съм на мнение, че го нямаше сънят, пущината… Ей на спи ми се като на пукал…
-Абе на теб все ти се спи щом отворя дума за работа скъпи. Бих го нарекла
мързел, а не избягал сън, който си уплашил с хъркане.
Без да се интересува от доказателството, което съпругата му изсипва в ушите,
Васко повтаря вече заучената фраза:
-Де го бе? Сънят! Нощес го нямаше, сега идва скъпа… Е трябва да го уважа
щом ме моли така настоятелно - и като се прозява широко в потвърждение, че не е
мигнал, Васко отново се промъква под завивката в още топлото легло, сподирен от
изпепеляващите мълнии на очите, които му хвърля в тоя момент, съпругата.
В.Софин 28.05.2021год.
Сега не може!
Баща провокиран
от малкия си син отговаря на въпроси:
-Човек има три цикъла. Първият е преди да се роди. Вторият,
когато вече живее. А третият синко е завършващ. Тогава просто умира…
-А четвъртият? -обзет от любопитство малкия син продължава да
дълбае в темата.
-Няма такъв…
-Как така няма, татко?! Вчера сутринта, когато беше на
работа, ние с мама бяхме на разходка в парка. Един чичко ме черпи с шоколад и
разговаря с мама.
-Чичко?! -учуден е до не май къде, таткото.
-Да, непознат чичко. Мама му каза, че сега не може, защото е
в цикъл…
В.Софин 28.05.2021год
Клатене
-Егати! Някой ме клати… -обажда се по джиесема, Геле на Вуте.
-Па кой може да е?! -чуди се Вуте.
-Как кой бе, Вуте! Май жена ти!... -отвръща Геле и се смее гръмогласно,
защото е успял да погоди номер на Вуте.
В.Софин
Егати!
-Егати! Тоя кара Мазерати! -завижда Гюро на Весо кръчмаря,
който внезапно избръмчава с новата си кола покрай него.
-Е, и?! -пита нищо неразбираща от коли, жена му.
-Няма „Е,и!“ Он кара Мазерати… егати! А моя милост Гюро още
във возило социалистическо се клати…
Е, и? Има и други познати… -опитва се Гюровица да разведри
гнева на мъжа си.
-А, съседа Насо ли? – пита той.
-Насо я! Он кара още старата си каруца с канати…
В.Софин
27.05.2021год.
Стихове на есен
Усетили свободна любовта
внезапно стихове прошаваха.
Видели бяха, че в страстта -
казаните думи се сношаваха!
И не за ден и нито за година
правеха си стиховете харакири.
Опитваха измислили картина
любовно някой да им свири.
Влюбен един намерил се поет
продал сърцето си за песен.
Обичал той да пее във дует
с прошавали стихове на есен!
В.Софин
25.05.2021год.
Гипсирани
-Ей вие тримата…! -опитва полицай да привлече внимание на
трима души седнали на пейка в градски парк.
-Да моля! -обажда се Гелето с език надебелял от пиене.
- Пиете на забранено място! Не сте на разстояние метър и
петдесет… ! Толкова, колкото го изисква ковидът… ! А поне ваксинирани ли сте?
-Направо гипсирани, полицай!
-обажда се Гелето, докато другите двама на пейката вече изцяло са
загубили правоговор, и се хилят скритом под наложените внезапно противоепидемични,
маски.
В.Софин
Размисли за вас
Когато само погледът говори, това не значи, че и ръцете спят.
Доматите се мислеха за пресни, а спанакът за неминуемо
остарял.
Краставиците определено се гордееха с ненадминатата си
дължина, докато не бяха нарязани безмилостно за салата на ракията.
Лукът се мислеше за лют, но не успя да се пребори с
по-лютата петдесетградусова анасонлийка.
Доматът се червенееше, но не от срам, а от гордост, че е
употребен срещу народни представители на жълтите павета в София.
В интерес на истината, стратегията винаги е от значение.
Времето не мислеше лично за настроението си, докато не се
появиха буреносни облаци и мълниите не оповестиха отварянето на шампанско с
гръм.
Всеки носи кръста си. Някои и по-два. Но пак се лишават от тях,
когато се наведат неволно, прекалено ниско пред техни превъзходителства,
парите.
Емблемата се блещеше щастливо в логото, което всъщност казваше,
че от показност, няма чак толкова нужда.
Химикалът се гордееше с разноцветния си мастилен, почерк.
Моливът се срамуваше от дирята, която оставяше по чистите страници на тетрадката.
Химикалът, колкото и горд да бе с разноцветния си поглед, избледня с времето и стана
нечетлив. Моливът напротив, колкото и да се срамуваше оцеля напълно запазен.
Единствено остарели, пожълтяха страниците на тетрадката, които упорито продължаваха
да се ронят, докато не се превърнаха на прах.
На прием в богат дом, след като свърши съдържанието ѝ,
чашата знаеше, че ще я „забършат“ . /откраднат/ Златното правило в нея
провокира мнение. А мненията, колкото и различни да са на прием трябва да се уважат.
Сакото му /Бойковото/ не знаеше, че ще украси нечии чужди
рамене с цел саможертвата да донесе облаги на предишния собственик.
Обидата не подозираше, че ще бъде лепната позорно върху
лицето на данъкоплатеца осъден да плаща до живот данъците си. Същите, които
бяха опростени за супер богатите, намерили вратичка в правосъдие, играещо
лицемерно на демокрация.
Колата знаеше, че е бронирана. Въпреки това неволно изпита
страх, когато подслуша разговор за милиони долари, които трябваше да пробият
път навън за незаконен бизнес.
Търбухът, който изпъкваше напред, неминуемо говореше, че е
дохранван с рушвет.
Любовта не подозираше, че ще стане разменна монета. Но в
днешните времена на промени чудесата стават платена истина.
В.Софин 25.05.2021год.
Когато погледът говори!
Когато погледът говори,
а отсреща устните мълчат,
сърцето мое, влюбено се бори,
за чувства в необятния ни свят!
Когато погледът говори,
а притеснено природата мълчи,
фотоапаратът знае и се бори,
за наслада в нашите очи!
Когато погледът говори,
а недоволно съпругата ръмжи,
мъжа си пие бира и мърмори,
че гладът му на нея се дължи.
Когато погледът говори,
а децата в интернет хвърчат,
родител намръщен спори
за стъпките, които му горчат.
Когато телевизорът говори
за болести и тъжни дни,
човек не престава да мърмори,
че в основата на всичко са пари!
Когато погледът говори,
а шофьори отвързано летят,
животът няма как да се повтори,
ако прибързани сме в тоя свят!
Когато погледът говори,
а гласът ни, за любов крещи,
човекът знае и се бори,
за по щастливи, светли дни!
В.Софин 21.05.2021год.
На какво ме научиха политиците
Доверие се печели само и единствено с пари.
Може да се лъже, докато народа повярва в казаното, и политиците независимо
кои са, дойдат на власт.
„Загрижени сме до не май къде, че заради нови избори изпращаме вертолет за
помощ там, където вече не е необходимо.“
„Да се усмихнем, можем!“ Но само ако се налага. Иначе зад маската ако
притрябва е нужна гримаса, с която опонент срещу политика доказва, единствено
истината, която не трябва да се изказва.
Политиците:
„Можем и магистрали да строим. Може и ленти да режем. Можем! Но народа с приказки не можем да
излъжем. Трябва и пари…
„Да се докажем в Европа, можем! Но решенията ги взимат отгоре все пак… А
ние политиците следваме статуквото, което ни е утвърдено със силата, не на
словото, а с оръжието, което има, власт.“
„Моем да лажем… мое и да не казваме истината… Верно е! Но истината и
медиите не казват, та ние политиците ли, трябва да я изтъкваме?!
Рекламата се усмихна предизборно. Все пак бяха хвърлени пари. А парите не
се хвърлят на вятъра. Само се перат!
„Нима са нужни здрави пътища в страната ни?! Не! Нужни са пари там, където
политиците говорят за просперитет на бъдещето, което го няма, защото е опоскано
в заеми, предварително.
Кои политици печелят изборите?
Тия, които мълчат; тия, които приказват, или ония най-милите, които
действат пък после мислят за станалото.
Политикът:
Умееше да се показва Умееше да се изказва, но негово правото за изборите
нови си запазва.
Какво е законът за политиката, ако не пари.
В.Софин
Една почти любовна история
Когато я видя тъй леко облечена в красивото
си зелено, а лицето и зряло и червено, нещо трепна в душата на мъжа. Дали пък
това не беше любов!
Не устоя на порива ѝ. Искаше му се да я има. Единствено и само за него.
Свежият и естествен парфюм нахлу в ноздрите му и мъжът преглътна. Такова очарование
да срещнеш на пролет си беше чудо. Посегна нетърпеливо с ръка. Тя не го отблъсна, нито пък се обиди.
Напротив стори му се, че го насърчава. Той срамежливият въздъхна и се огледа,
за да не види някой случаен минувач посегателството му. Намираше се в чужда
градина, където зрееха чудеса. Едно от тях беше привлякло вниманието му: облечено
леко в красивото си зелено с лице, узряло и червено… Първата ягода за годината,
имала щастието да узрее на пролет, беше откъсната от не устоялата ръка на мъжа,
който бързо я напъха в устата си млясна, огледа се за нови жертви и като не
откри такива бързо се изсули от чуждата градина в известна само за него, посока.
В.Софин 20.05.2021год.
В ниското
Въпреки изкачването си, имаше
чувството, че слиза. Не беше виновен за станалото. Или виновен, защото имаше
талант. Не, че и другите хора го нямаха.
Изкачваше се устремно всеки ден, но всъщност слизаше. Колкото по-нагоре в
йерархията, толкова по-ниско падаше. Предишното равновесие го нямаше. Златната
среда липсваше.
Ниското го зовеше. Желаеше да спре устрема му за височина напред. Колкото по-висок ставаше в
изкачването, стремежът му пропадаше в ниското.
Има си хас…!
Годините неминуемо бяха стигнали апогея си. Равновесието на средната
възраст я нямаше, а старостта усвоила слизането залиташе в ниското, откъдето
нямаше измъкване.
В.Софин 20.05.2021год.
На Бъки
За теб със мисъл, пряма,
когато вече те няма…
Липсваш на пътя ми!
Няма кой да подскача до мен.
Денят, който ме радваше -
безвъзвратно си отишъл.
Космат стари приятелю!
Приятел, който липсва.
Пътищата ни се разделиха.
Но сякаш пак си до мен
дори, когато те няма…
Сякаш твоята усмивка,
твоята прегръдка с лапи -
усещам я на гърдите си.
Разбирам трудна годината.
Вече отдавна е минала.
Но ти си оставаш до мен
с мисълта за оня тежък ден,
когато грозно, уста раззинала –
смъртта грабна те от мен!!!
В.Софин 18.05.2021год.
За любовта
Любовта е трън в петата, който не искаме да вадим.
Когато има любов, има и мир в къщата!
Когато двама влюбени воюват помежду си, това не значи, че
правят война, а по скоро се доказват на любовното поле.
Любовта пристигна на кон, а си отиде пеша.
Няма лесна любов, която да прихванем като вирус.
Когато двама влюбени се лъжат с усмивка, това означава
по-скоро война отколкото, любов.
Любовта пристигна с луната, любопитна. Замина си рано
сутринта, когато беше събрала впечатления за да изкара, деня.
Имаше любов. Имаше въздух. Сега му остана само, сметката!
Доказа се в кревата. Това не му достави удоволствие, защото
мислеше за любов.
Любовта е нужната тръпка, която ни хваща обикновено
неподготвени за нея.
Опитах се да пиша за любов. Опитах в свят суров. Сега май
оказах се готов, да бъда нов… Сложих примките за лов!
В.Софин 18.05.2021год
Сладко време
Ти помниш дни изкусни,
когато младостта щипеше
под език с целувки вкусни,
а времето ни друго, беше…
Помниш нощните разходки,
когато луната ни следеше,
а в краката пощурели котки -
над които тя, любовно бдеше!
Помниш дъждове безцветни -
стичаше се влагата им в нас.
Някогашни дните топли, летни
под чадър ни криеха с компас…
Помниш мил вятъра в полето,
когато в цветните уши шептеше.
Нахлуваше с любов в сърцето -
и на двама ни, ни сладко беше!
В.Софин 16.05.2021год.
Съвет
Ужасен политик с каскет,
паника сред хора всява.
Котарак в опасен тоалет
с лъжи глада си
утолява.
Изгря парламентарно му късмета.
Сред други пусна невидим, брада.
С очите си - червени две зверчета –
представи тъмното за свобода…!
Ужасен политик във тоалет.
Измами всички след поява.
Котарак със личен арбалет
с народна кръв се угоява…!
Приятели, четете тази басня!
Следете мъдрото и мнение!
Мисълта е безпределно ясна -
липсва поводът и за съмнение!
В.Софин 13.05.2021год.
Кьоше
Чакаше ме в стихове готово
скрито сред буквите, кьоше.
Гледаше към мен сурово,
защото знаеше, че е клише!
Когато поисках да се вмъкна,
без да правя кални стъпки
кьошето ме усети и изтъкна,
че не дава никакви отстъпки…
В.Софин
13.05.2021год.
Блус
-Преди години познавах една руса…
-Да?!
-Хвана автобуса….
-И с кого?
-Заедно пътува с буса!
-Да бе…! Сигурно с
тоя дето друса…!
-Друса?!
-Автобус, в който се танцува блус, но само с руса…
В.Софин
11.05.2021год.
Пълна чаша
-Ще пердаша… - радва се ожаднял.
-Кого бе?!
-Как кого, бе?! Пълна чаша! -смее се доволен вече почерпен, пияница.
В.Софин 11.05.2021год.
Сладък миг
Докосвам слънчевия лик
очите твои дето пали…
Огънят на този сладък миг
сърцето мое с обич гали!
Гледам в синия светлик -
морето в погледа играе.
Жадувам теб и този миг -
безкрай в живота ми да трае!
В.Софин 10.05.2021год
Не стига само
краката ни да се разходят на воля, но трябва за това и да имаме и ние желание.
Петък! Работен ден. Но не и за мен, който се бе изхитрил да
работи на шести май. Хубавото на това е, че след това човек може да си пожелае
нещо. Нямам търпение да тръгна на някъде. Но къде? Нужен е маршрут и добър
навигатор. Мотор, който да движи нещата.
След ставане се
ориентирам в обстановката. По точно моят син Боян предложи алтернативен
маршрут. След кратък размисъл, а имам ли избор, решаваме да тръгнем. Село Костенец. И не само… Желанието
ни е да посетим места , в които още не сме стъпвали. Хижа Гургулица и Скаловитски
водопад ни звучат добре като преход, който си заслужава внимание.
Тръгваме. Е не ние,
а колата на сина ми, която спира за кратко пред местна самоковска баничарница,
откъдето се снабдяваме със закуски за обяд. Обичам преходите в които се
импровизира. Тръгваме понякога без подготовка, но тръпката така ни хваща, че
просто не мислим за опасностите, които следват, или приключенията, които чакат…
Вече сме на пътя за
Боровец, който ни посреща със слънчевия чар на хубаво време. Това е измамно,
защото докато се промъкваме надолу към град Долна Баня облаците показват
начумерения си лик. Това не спира
ентусиазма ни, въпреки ограниченията на скоростта в населените места през
които, колата на сина ми преминава.
Зеленее се навсякъде.
Цъфнали люляци, бели и виолетови, покрай пътя създават особена атмосфера в
гърдите на пътешествениците в наше лице. Наслаждавам се. Синът ми естествено
следи маршрута зорко да не би возилото ни, да вземе да кръшне някъде другаде, а
не в посоката, която му е определена първоначално.
Пропаднало на
места шосето се опитва да спре устрема ни към приключения. Напразно! Не се
хващаме на уловките му, нито пък на зорките бдителни очи на катаджиите дебнещи
за глоби и нарушения от наша страна.
Спираме за кратко в град Костенец, откъдето се снабдявам с
вестници. Свикнал съм в петък, един път в седмицата да се образовам,
политически. Не, че вярвам на написаното във вестниците, но развълнуван от
видяното, все по-често се удивлявам на толкова много срещнати, правописни
грешки, че се чудя дали пък вече младите не са измислили нова българска азбука.
Но, колкото и да звучи това иронично, все пак е истина, че се забавлявам да
редактирам вестника, докато го чета.
Погледа ми следи в
далечината части от лоното на Рила планина, където все още прозира бялата
пелена на не изяден още от пролетта, сняг. Част от шосето към село Костенец е
възстановен и пътят просто плаче за нови и стари возила. Стигаме прочутия
Костенски водопад.
Ето, че вече сме
при него, където правим снимки на спокойствие. Още е рано и няма посетители,
ако не се смята една жена, която заета да чисти наоколо, не обръща внимание на
поздрава ни.
Изкачваме се над
водопада, където има път, който води към Хижа Белмекен. Това не е нашата
посока, но просто сме очаровани от по малките водопади и една огромна надвесена
скала, на която личат карабинерите. Става ни ясно, че е често посещавана от алпинисти,
които явно тука на това място са намерили интересно място за тренировки.
Както и да е…
Слизаме отново при Костенския водопад, правим снимки за спомен и леко се
смъкваме надолу. Цъфтят покрай нас в жълтото си ароматно цяло, куп глухарчета,
които дават атмосфера на маргаритки и издигнати в зелено кълнове на млади треви…
Ето го пред нас и
алтернативния маршрут по който тръгваме без да се замислим. Табела с указания.
Скаловитски водопад, хижа Гургулица намиращи се в местността „Миликини ниви“
привличат погледите ни като магнит. Четем: „Хижа Гургулица – четири километра;
Скаловитски водопад -пет км. Местността „Миликини ниви ме връща в миналото. Спомените на младостта изплуват пред очите ми.
Точно преди четиридесет и две години… Сякаш
беше вчера, когато на „Миликини ниви“ се провеждаше така наречено и наложено от
системата, военно обучение. /ВОЕННО/ Не
само за момчетата, но и за момичетата, някои от които се справяха тогава, много
по-добре с автомата калашников в стрелбите, отколкото ние…
„О, времена, о нрави!“
След тая посетила ме на място мисъл, която естествено не бе
моя, тръгваме пеша по-шосето. Пежото на сина ми, ни изгледа скептично усмихна
се и сякаш чух гласа му: „ Като си нямате друга работа, трошете си краката
сами, нагоре…!“
Естествено ние без да се колебаем поемаме към приключението,
което дори не подозира, че трябва да забавлява в наше лице двама непоправими,
планинари.
На места пътя ни
гледа разрушен от пороите вилнели тука. Отстрани цъфтят джанки и диви череши.
След като отминаваме къщата за гости скоро зад завоя стигаме до нова указателна
табела сочеща вдясно към гората. Четем: „Гаджовица“-заслон петдесет метра.
Е, не го виждаме от пътя, но синът ми се пошегува, че това е
мястото, където влюбени гаджета си дават срещи. Все пак, „Гаджовица“ звучи така нали…
Както и да е…
Скоро хващаме маркировката в бяло и жълто за хижа Гургулица. Направо нагоре
през гората. Хващаме пътя за който мислим, че е краткия. Все пак шосето прави
много завои, а ние нямаме търпение да стигнем
скоро. Това не ни се удава лесно. Изкачването си е изкачване. Горист балкан в
който преобладават елхи и буки облечени в зелено, чиито листа подканят всеки
пътешественик. Не устояваме. Младите листа на буката са също като пресен
киселец. Дъвчем и вървим. Вървим и дъвчем…
Скоро срещаме сковани, нови пейки. Старите оцветени в
българското знаме лежат отстрани на парчета, изхвърлени в пожълтелия шумак от
миналата есен.
Колкото и да ни кани
пейката и да ни моли да поседнем на нея, устояваме и продължаваме да тормозим
краката си, които още удържат положението. Някъде при срещата на третата,
поредна пейка, спираме. Часът е дванайсет. Усещаме, че баничките в раницата ни
за ужасени… Не и ние, които ги нападаме лакомо, заедно с айран, който си беше позволил да тежи на
раницата ми. Отстрани до нас чуваме и виждаме да бръмчи пчела намерила цветен
прашец в цвете билка, цъфнала в синьо.
След освежителната подкрепа на припасите, които намаляват за
да не тежат на капризната и вечно недоволна раница, тръгваме отново. По пътя не
срещаме никого, ако не се смятат колите,
които се чуват как профучават нагоре по шосето.
Запъхтени от емоции
стигаме до указателна табела. Четем: „въртяща пейка“, отстояща на шейсет метра,
за водопада и хижа Гургулица. Заинтригуван синът ми се отклонява от маршрута и
ето, че сме пред „атракцията“ въртяща пейка, който просто ни моли да поседнем
на нея. Сяда първо Боян и наистина се оказва въртяща. След като се пробвам и
аз, веднага се отказвам. Не е за мен въртенето на тия години. Нека се въртят
младите. Все пак сега за тях света се върти. Снимка запечатва учудени и
усмихнати, физиономиите ни…
Времето не чака! Е и ние не го чакаме… Малко след това
стигаме вдясно на пътя, модерна вила на два етажа с красив двор в който цъфтят
глухарчета, джанки, череши и круши... Указателна табела спира погледа ни с
указанието, че Скаловитския водопад е на 2100 метра. Че това са си цели два
километра… а ние с Боян си мислехме само за един километър. Както и да е… Намираме
се на надморската височина от 1200метра.
Вляво виждаме три
коли намерили паркинг тук. Изпитах съжаление, към Пежото на сина ми. Долу на
паркинга на тая жега… Пътя продължава нагоре. Вече се намираме в местността „Миликини
ниви“ Ние с Боян обаче, избираме да влезем вляво в двора на хижа Гургулица. Вътре
ни посреща говор на туристи. Вдясно бунгала следят вървежа ни. Пред нас,
хижата, а вляво пътя към Скаловитския водопад.
Избираме водопада. Вляво на пътя виждаме четирите лапи на
косматия приятел на хижа Гургулица. Освен кучето от породата на немската
овчарка срещаме погледа и на сива котка, която се промъква покрай нас.
-Здравейте! -поздравявам двойка млади влюбени, водещи се за
ръка. Явно любовта тук е на ход. Ех, младост! Въздишам и отминаваме с Боян по
пътя към водопада. Явно досега се изкачвахме, сега слизаме. Пътят води покрай
цъфнали джанки на които се мъдрят мартеници оставени за щастие от някои
туристи. Снимам ги за спомен и после покрай много елхи и отрязан и окастрен смърч се
спускаме надолу откъдето се чува ръмженето на реката пълзяща между камъните в
дерето.
Изведнъж срещаме,
мъж който води велосипеда си на разходка. Поздравявам го и вместо да се отминем
между нас се заражда задушевен разговор.
Внезапно разбираме, че сме на една възраст. И това ако не е
съвпадение. Набор, който се оказва от село Костенец. Човекът бе, тръгнал на
обичайната си тренировка с велосипеда си, бих казал. За поддържане на тонуса.
Здрав дух в здраво тяло. Учуден беше, от думите ми, че се изкачваме пеша.
Сподели, че километрите показани на табелите по пътя не отговарят на истината.
-Много повече са… Защо не сте се качили с колата си?
-Каква разходка би била това ако ползваме транспорт до тука…
-обажда се синът ми, Боян.
-Едно време на това място, бях на „военно“ обучение като
ученик… -споделям аз -Миликини ниви.
-Да бараките на лагера си стоят още, почти непокътнати. Само
две са паднали. Като ги погледнеш сякаш времето не е минало… Сякаш вчера беше,
когато бяхме на военното… -споделя наборът ми. -Има пазач, който вярвам, че ще
ти съдейства да ги видиш ако искаш.
На това място внезапно, споменът изгря болезнено в мен:
Аз на седемнайсет
години. Всички тогава бяхме, млади и неразумни. Моят клас. Една вечер в
спалното, където спяхме с няколко набори
от моя клас, се започна бой с възглавници. Разхвърчаха се перушинки.
Дочул битката офицерът от запаса, който водеше обучението ни
през деня, ни залови дето се вика, по-бели гащи. Щом не ви си спи, значи ще
марширувате. Така се оказахме навън на плаца, където се строявахме сутрин и
вечер да слушаме химна на страната ни „Мила родино“. Някъде около половин час
продължиха мъките ни и после бяхме освободени за лягане. Ако бяхме наистина
войници, наказанието ни едва ли би било толкова леко.
Всичко това оживява в мен, както и това, че на близката Миликина
поляна, някога бяхме държали за първи път автомат калашников, и стрелбите
провели се на това място внезапно ги чувам да прокънтяват отново в ушите ми,
натежали от спомени…
Почти с нежелание
се разделяме с новия бих казал приятел срещнат на пътя. След пожелания отново
някога да се срещнем някъде по-пътя се разделяме с натежали от спомена, сърца.
Ускоряваме
темпото. Срещаме хора, които вече се изкачват срещу нас. Поздравяваме се
взаимно тъй като се полага на туристи срещнали други в балкана. Както и да е.
Пресичаме една рекичка. Същата шумяща с няколкото си малки водопади. Но това
явно не е нашата цел. Следваме маркировката на указателните табелки по пътя и
най-после стигаме в дерето до друга, рекичка. На това място погледите ни се
спират на навес с турски керемиди извадени сякаш от миналото. Барбекю! В него, двама млади влюбени разменяха целувки.
Встрани се мъдрееше захвърлен на земята, моторът на момчето.
Поздравяваме ги и същевременно изпитвам съжаление към тях,
защото сме прекъснали идилията им. Въпреки това те ни поздравяват с усмивка.
Минаваме малко
мостче вляво докато се изкачваме нагоре по дерето и пред нас се материализира с
цялата си прелест, Скаловитският водопад“ . Погледите ни следят голяма грамада
от скали. Виждаме да извира вода стичаща се надолу по дерето на тънки бисерни
пръски. Сякаш сълзите на природата си бяха дали среща тука. Отгоре в зелената
си листна премяна надвиснали буки. Мъхове по пътя надолу към дерето… Папрати…
Сякаш времето беше спряло тука. Сами сме. Скоро дочуваме мотора с който
влюбената двойка се отдалечава в неизвестна за нас посока. Снимаме се за
спомен. Успявам да направя фотосесия на водопада. В нея естествено бе включена не
само моята физиономия, а и красотите наоколо. Пейката, цъфналите горски
теменужки, сухата ланшна букова шума. Бистротата на водата, пръските които
сякаш бяха хвърлени отгоре ни за да
очароват да карат сърцата да туптят в единен ритъм. Разбирам ги младежите,
които идват тук. Уникално място за романтични срещи…
Винаги, когато се
налага да си отивам от места, които остават по нещичко в душата ми го правя с
натежало сърце. Иска ми се да стоя вечно на това място… Иска ми се, ама времето
не дава. Изтича тъй като водите на красивия Скаловитски водопад. Взимаме си
сбогом и вече сме в обратна посока със сина ми. Естествено сега вече започваме
да срещаме хора по пътя си с които се поздравяваме. Окуражаваме ги с мисълта,
че водопадът е толкова близко, че се усеща диханието му…
Поемаме пътя си към село Костенец, където изнемощяло от жега
ни чакаше все още Пежото на Боян.
Спираме се долу на паркинга за да наточим минерална вода,
която тече необезпокоявано отдавна тука от чешма, паметник бих казал.
Вече сме накрая на
пътя си. Или на приключението. Пътуваме по обратния маршрут за вкъщи. Денят ни
бе оползотворен. Споменът, който остава
от това приключение ни дава повод да не се застояваме дълго на едно място, а
винаги да търсим все нови и интересни места с които изобилства нашата красива
родина България! До скоро!!!
В.Софин
