Далновиден шеф
Предвидлив шефът
ми вместо да ме сложи сервитьор за да обирам, бакшишите, успя да ме вреди на
бара. Сега освен, че измивам чашите там, понякога се налага и да ги допивам при
връщане… Все пак глътка алкохол не е за изпускане.
В.Софин
Умът в жегата, извира:
"Време е за чаша с бира,
която ме избира,
защото ме разбира!"
На разходка в парка
Мутра разхожда свободно политик из парка. Среща го друг
колега, който също разхожда политик, но на каишка. Любопитството го кара да
пита:
-Вашият политик има ли родословно дърво?
-Защо му е? Нали го избират обикновените Дървета…
-Обикновените?
-Да тия, които са взели пари и сега са го пуснали на свобода
да щъка с мен из парка. А извинявай, ама твоят политик е на каишка… Защо?
-Хапе де що срещне нови, Дървета. И ако не го дръпна за
каишката ги припикава, сякаш е куче… Нали знаеш прави го за да си подсигури
територия за нови избори… Теренът трябвало да се подготви навреме. Навреме поливай
за да имаш успех е девизът на моя политик.
-Прилича малко на моя. Навреме им дай от парите и осигури на
роднини, бъднините!
Изводът е, колко и да наливаш пари, това не значи, че ще
управляваш бъднините. Дори и да наливаш сигурни обещания предизборно, това не ти
осигурява бъдеще в политиката.
В.Софин
30.07.2021год.
Хлеб
Дари ми среща в безкрая!
В безкрая усмихни ме с любов!
И може би, когато сме в рая,
ще започнем живота си нов!
Подари ми среща в небето!
В небето срещни ме с любов!
И когато сърцето ми клето
престане да бие, ще бъда готов…
За теб готов ще бъда в безкрая.
В безкрая ще бъда със теб.
И когато вече двама сме в рая
любовта ще дава ни, хлеб!
В.Софин
Хлябът чер
Ама никак не ми се иска
понякога, когато се размисля,
Животът труден с риска,
да ни трови, мъчи, обезсмисля!
Днес сме тук на слънце.
После дъждът ни стиска.
Стигнали тъмното на дънце,
в кьоше, което ни се киска.
Да вкусим хляб в размер.
Този който веч го няма.
Да опечем забравения, чер
хляб, който хранеше и мама.
В.Софин
Щом се уредих!...
На пост служебен щом се уредих
силна дрямка хвана ми очите.
Веднага щом с успех се освежих -
гласувах да ми увеличат, парите!
На пост платен щом се уредих,
построих замъци от мокър пясък.
Отнейде духна вятър, многолик -
усетих да изчезва моя блясък…
В.Софин
На какво носиш най-много?
-На какво
носиш най-много? – интересува се нашенец на какъв алкохол най-много удържа
приятеля му.
-Носим на бира, която ме разбира.
-А, друго?
-Ракия. Докато я пия, мисля за Мария!
-Коя Мария?
-Тая моята, Мария. Дето всеки ден се крия от нея за да пия…
-Явно не носиш на Мария?
-Носим на Мария уиски. Всеки ден за да бъдем близки!
-Близки?
-Тя пияна и аз пиян! Но не със нея в кръчмата, видян!...
В.Софин 27.07.2021год.
Минаваме близо до Спанополски чукар
-2576м. н. р., но не това е нашата мисия. Доло под нас са и Спанополските
езера:
„Спанополските езера са езерна група от 8
постоянни и няколко пресъхващи езера разположени в Големия Спанополски циркус
простиращ се между връх Спанополски чукар (2576 m) на югоизток, главното било
при дончови
караули на изток, Муратов връх (2669 m) на север-североизток и Синанишкото странично
било (2589 m) на северозапад.“
Наоколо ни, Пирин планина показва пролетната
си красота от билки, някои от които се намират единствено и само тук. Срещата с
пиринския мак, урумов и кожухаров окситропис, йорданово зеле; пиринска
песъчарка; пиринска злолетица, давидов лопен,яворкова клопачка, пиринска
мащерка и други прави прехода не само красив и ароматен, но и обогатяващ.
Спирам на места, където се радвам заедно
със сина ми на това изобилие изсипано пред очите ни, и просто си задаваме
въпроса за върхове, скали и билки поставени близо до Бог създал всичко това…
Продължаваме похода си напред през
гранитните камъни, скоро слизаме от Дончови Караули и пред погледа ни застава
той, страшен и могъщ, Бандеришки чукар. Върхът е изцяло каменист и предизвиква
уплах. За момент изпитвах чувството, че не ми е мястото тук. Но гласът на сина
ми Боян ме отрезви:
-Имаш само един начин да се върнеш към
хижа Вихрен. Или назад или напред към Бандеришки чукар.
-А не може ли тука надолу леко се
изсулваме към езерото долу…
-Надолу е пропаст, ако искаш да рискуваш…
Опитът ми да абдикирам се оказва
неуспешен. Изборът ми естествено е нагоре където Бъндеришкия чукар ни зяпа с
чувството си на превъзходство.
Почакай само, мисля си аз. Колкото и да
ни се хилиш горе, рано или късно ще хвърлим поглед отгоре върху теб и ние…
Макар и малки нищожни почти спрямо върха Бъндеришки чукар ние имаме едно
предимство. И то е, че се движим напред
и нагоре, а той милия скален връх стои на едно място.
Налага се да преминем по едва очертана
пътека, прорязана в клек. Хващаме се за клоните и понеже тук е пролет, жълтия
прашец започва да влиза в очите и да горчи в гърлото…
Нейсе, най-после минаваме. На места купчинките
камъни поставени за указание се губят, но скоро откриваме и едва останали
белези, които ни говорят, че сме в правилната посока. Отсреща ни връх Спанополски
чукар, а вляво долу Бандеришките езера:
„Бъндеришки езера се нарича голяма езерна група в Централен
Северен Пирин, разположена в Бъндеришкия циркус и даваща
началото на река Бъндерица. Имат ледников произход и са разположени върху гранитна основа. Обща площ – 126,7 дка. Температурата на
водата през юли е 10 – 12 °C. Тя е слабо минерализирана с натриеви и
хлорни йони. Езерата са общо 16, като от тях само пет имат свои имена. Край тях
минават пътеките от хижа
ВИХРЕН към хижа ДЕМЯНИЦА, към заслон ТЕВНО езеро и към Хижа Синаница.“
Езерата
имат свойството да ни следват по пътя. Жабешкото, Дългото „Горно Бъндеришко“, Рибното
Бъндеришко езеро, ни гледат отдолу и ни канят на посещение.. Но ние си запазваме
правото да обядваме на Бъндеришки чукар. Синът ми Боян успява първи да развее
българското знаме на върха. Снимам го отдалеч, запъхтян и останал почти без
сили. Думите на сина ми бодат сухото ми гърло.
-Само две
глътки вода и напред!
Естествено не разполагаме с големи водни
запаси, а само с една почти изпразнена от чувство за хумор пластмасова бутилка
от два литра и половина. Но не и в тоя момент, разбира се. Делим я по братски.
Имам скрит коз, в раницата останала малко бира. Хапваме набързо. Десерта шоколадови вафли,
които пият вода, ако я има разбира се. Правим снимки за спомен с чувство за
хумор, който не ни напусна през целия дълъг маршрут. Застанали с поглед към
връх Вихрен, гледаме в Хвойнати и първия в редицата Муратов. Под нас красивите
Бъндеришки езера, на места близко до тях сняг, който показва чудесата на
природата, едновременно, отиваща си зима, пролет и леко настъпило лятото с
единия си крак… Замаяни поглеждаме и зад нас, откъдето сред мъгла от ниско
летящи облаци прозират далечни върхове, а долу показват измръзнали сините си
очи, езера за които нямаме имена. Нямаме защото както казах и отначало, обичаме
да импровизираме. Пишман планинари, които следват избран импулсивен маршрут, а
не наложен ни от някой опитен планинар. Риска и приключенията по пътя си
остават единствено и само за нас.
Слизането
напред се оказва по трудно от изкачването. От един гранитен камък на друг.
Някои се клатят застрашително. Клатим се и ние върху тях. Най-после въздъхваме
почти облекчено. Пред нас е пътят, улей заснежен още, но даващ ни шанс към
езерата. Слизаме внимателно. Синът ми бърза напред, за да се потопи в снега
пред нас, който стига чак до езерото долу. Залитам като пиян. Не от бирата,
която бях изпил, не и от празната вече раничка на гърба ми. Изморен, но още не
предаващ се минавам и аз през дебелия топящ се под краката ми сняг. Пред погледа
ни вече е връх Тодорка. Слизаме по пътя покрай едно малко езера за да стигнем
първо до Бъндеришкото горно или Дългото:
„Дългото е разположено най-навътре в
долината на височина 2310 м над морското равнище. Нарича се още Горното
Бъндеришко езеро. Разположено е на около километър северно от връх Бъндеришки
чукар. Дълго е 459 м, а широко – 150 м, така че площта му е около 45,5
декара. Максималната му дълбочина е 10 м. Водният му обем е 177 000 куб. м.“
Снимам го за спомен, заедно с цъфнали отстрани
в камъните му жълти цветя и гледам повече в краката си. Гранитните късове на
пътя са толкова много, че вниманието е с предимство. Най-после въздъхвам с
облекчение пред Жабешкото, където освен попови лъжички, погледа ми не открива
друго освен бистротата му :
„Това езеро е най-високото в групата,
разположено под южния склон на връх Малка Тодорка на
височина 2322 м. Площта му е 5,6 декара, а дълбочината – до 2 м. То е продълговато –
138 на 63 м. Тъй като няма явен отток, водата е топла и в нея се въдят много
попови лъжички, от които носи името си. От неговите брегове се разкрива една от
най-популярните панорами в планината към Муратов връх. При езерото се
разделят пътеките отиващи от хижа Вихрен за
хижа Демяница (която продължава на изток) и за Тевното езеро (която продължава на юг).“
Снимам в
движение и отново на път. Пътеката вече я има и не е толкова камениста надолу.
Вляво от нея горе Муратов връх, до него Хвойнати и Вихрен, а вляво до нас не
последен по величие е и връх Тодорка.
Жаждата
си оказва влияние. Има вода, но след като видяхме горе, колко червен е снега,
може би от пясък довян от пустинята Сахара се въздържам от пиене. Сухотата в устата ми, не ми дава мисъл за нищо друго.
Мозъкът крещи, вода, но чувството за съхранение е по-голямо. Най-после близо до
езеро „Окото“ си позволявам половинка вода с горчив вкус. Това не пречи на гърлото
ми да я изпие изцяло с молба за още…
Но все
пак макар и горчива снежна донякъде успява да потуши огъня в гърдите ми.
Стигаме до познато място. Мостчето на река Бъндерица. Зад нас прозвучават
гласове. Няколко жени слизат от незабележима на пръв поглед, пътека от
най-близкото езеро Окото:
„Наречено още(Равнашкото езеро) е малко езеро,
намиращо се на скален праг над хижа Вихрен– най-ниското
езеро от групата (2026 м надморска височина). Кръглата му форма и блестящата
повърхност дават основание да бъда наречено така. То е толкова малко, че не се
забелязва от пътеката, която минава само на сто метра от него. Размерите му са
65 на 57 м, тоест е почти кръгло. Площта му е 2,6 декара. За тези размери е
много дълбоко – 5,4 м. Водният му обем е 6600 куб. м. Постепенно се
затлачва от наносни материали, свличани в него от ЛАВИНИТЕ.“
Бързаме, защото е вече късен следобед. Или може би
заради обещанието на сина ми Боян за сладолед в Банско.
Да ето ни пред скалата, където паметните плочи на
загинали в лоното на Пирин хора ни гледат мълчаливо.
Достигаме до
Хижа Вихрен, където две коли успяват да си тръгнат преди нашето Пежо. Оставаме
ги да го сторят, докато ние отново пълним вода от чешмата тук. Тя не горчи и
студенината и успява да облекчи мъките на сухите ни гърла.
Взимаме си сбогом с Пирин планина и докато се движим
покрай Байкушевата мура и къмпинга долу, където спахме на палатка си даваме
обещание, че отново пак ще се върнем тук. Тук в лоното на Пирин, където среща
си дават еделвайси с други планински билки и срещат погледите на туристи дошли
да се насладят на чувството на свобода. Неописуемо чувство!!!
Докато се наслаждаваме на сладоледа с който ни
снабдява в Банско същия магазин в който пазарувахме на идване ни минава
мисълта, че в крайна сметка нашият порив да покорим върхове за днес е успял.
Скоро се качваме с Пежото на магистралата към
Дупница. По пътя често ни хваща дрямка, но все пак я преодоляваме.
Краят е близко. Всъщност Самоков ни приветства с
добре дошли! Пристигаме у дома с толкова събрани впечатления, че мислите бягат
от едно към друго. Снимките, които бяхме направили говорят за едно сбъднато
приключение. Приключението да бъдем част от природата, чието могъщество и сила
остава в сърцето на всеки турист, докоснал се до неуловимото. Неуловимия полет,
поглед към късче от красотата на майката Земя.
В.Софин
25.07.2021год.
ИМАШ
ИЛИ НЯМАШ!
-Или го имаш или нямаш…! -спорила девойка с приятел.
-А имам го скъпа имам го. -хвалел се той.
-Едва ли го имаш… ! - усъмнила се девойката.
-Имам го нали съм мъж…
-Абе може и мъж да си, но чувството ти за хумор никакво…
-А никакво …! А това
какво е?
-Това е мъжкото ти самочувствие, но там хумор няма.
-Верно няма, но има ракия, а това не е малко…
-На поредния алкохолик ли трябваше да попадна. -смръщила вежди,
девойката.
-Не знам дали съм алкохолик, но със сигурност, химик. От
нищо правя нещо!
-Ракията не ти създава чувство за хумор…-оспорила отново
уменията му да разсмива момичетата около него.
-Напротив! След третата изпита от мен ракия, вече пея като
славей, а всички девойки около мен се заливат от смях. И това ако не е чувство
за хумор, здраве му кажи… -хвалел се мъжът.
-Романтиката не е в пиенето… -прекъснала хвалбите му
девойката.
-А в какво скъпа?
-В умението ти да разсмиваш с подарено цвете, да кажеш любовен
стих, разкажеш интелигентен, а не просташки виц…
-И само това ли? -усмихнал се пренебрежително мъжът.
-Малко ли е или много да го имаш или, нямаш?
-Е, имам го!
-Имаш го вярно! Но го имаш, друг път! –направила заключението
си момичето и оставила младия мъж да си допие ракията в компанията на вече
почти изпразнената бутилка.
В.Софин 25.07.2021год.
Ще ме ваксинират!
Неизвестен
човечец съмняващ се в системата, но вярващ в съдбата на оракула проникнал в болница,
където съхранявали ваксина срещу ковид 19.
Успял да неутрализира охраната, отворил не сейфа, а хладилника,
където го чакала изненада. Ваксини, които трябвало да вземат решение вместо
него. Да се боцне или да не се боцне? Сложен проблем, който ваксините трябвало
да решат.
Отначало престъпил плахо, но когато се сетил за дневните
мъки да носи маска, която нямало как да заобича, пристъпил към действия.
-Обича ме, не ме обича! –казвал той на глас и пускал на пода
една по една ампулите с ваксина. После проверявал дали някоя случайно не е оцеляла. Когато стигнал до
последната и я пробвал дали ще оцелее, или и тя ще си замине като другите
счупена се сепнал:
-Обича ме! Не ме обича!
Последната била не ме обича, защото и тя се счупила като
всички други.
-И какво! Стигнах до тук само за да разбера, че животът не
ме обича. Тогава защо пък да се ваксинирам, когато още утре мога да ударя камбаната
с финес? Или може би без финес, изнесен тайно в чувал отзад в моргата!?
В тоя момент най-после служители на реда влезли при неизвестния
човечец и го закопчали.
-Ти какви ги вършиш тук бе! – посъветвали го грубо с палките,
те!
-Нищо никому…
-А ампулите с ваксина, нещастнико?
-Ами те бяха безплатни… Щом не струват пари значи ли, че са
годни?
-Струват бе келеш! Нали всички ние ги плащаме, данъкоплатците..
-Тогава защо по дяволите по телевизора ми вървеше реклама за
безплатно боцване?
-Боцването е безплатно, но ваксината се плаща. Да си ял
някога безплатен обяд, негоднико?
-Вчера беше. Черпиха ме само и само за да им докажа,
наистина дали тука в болницата се намира ваксина, която спасява положението…
-Е и? Намери ли отговор?
-Намерих! И той е за съжаление и да се ваксинираме всички,
няма изход. Или изходът е един и същи. Роб на система, която лочи твоята кръв
докато свърши. Думата човек тука не е от значение. От значение единствено са
парите…
Естествено, че такова
словоизлияние не можело да мине пред пазителите на реда. Затова просто взели
здравето и живота на човечеца. Но не с ваксина, а с палките, които просто потвърдили
новия ред, който идвал с диктатура наложена силом от КОВИД 19.
В.Софин
24.07.2021год.
Обикновено,
когато казвам цялата истина, не ми вярват. Налага се да лъжа за да стигна
истината, такава каквато я харесват.
В сърцето направената силом дупка трудно се запълва. Отишлия
си от белия свят приятел и да го заместим, новият никога няма да се усмихне с
усмивката на тоя, който вече го няма.
Родителите ни може и да не ни обичат, но все пак те са тия,
които са ни дали живот.
Самоличността може и да е фалшива. Но винаги зад нея прозира
истина, която ако имаме очи и уши, можем да видим и чуем, едновременно.
Втора част:
Нагоре
към връх Муратов не е лесно. Годините тежат, но не само ѝ те. На гърба си нося
синя тениска с надпис Гарисън, номер 33.
Синът ми разбрал, че краката ми натежават ми се
усмихва с думите:
-Хайде де! Като гледам нещо май Гарисън издиша,
а? Няма въздух!
-А той може и да няма вече, вярно е, но Софин старши
е тук и още не се отказва… -отговарям аз с усмивка.
Внезапна пред нас отгоре изскачат туристи. Мъж
и жена. Поздравяваме се с усмивка. Те споделят с нас, че идват от хижа
Синаница. От своя страна аз се изцепвам, че сме преследвани от англичанче,
кученце и стопаните му.
-Хм! Няма да се давате на англичаните! -усмихва
ни се мъжът. - Ние българите не трябва да се предаваме. Като гледам младежа с
теб той няма проблеми нагоре с пътя, но ти приятелю с наднорменото си тегло,
няма да ти е лесно…
-Няма страшно! -усмихвам се на човека аз. - Ако
не успее Гарисън, /соча синята си тениска с надписа/ ще успея аз.
Разделяме
се приятелски. Те тръгват към хижа Вихрен, а ние поемаме нагоре в още
неизвестното за нас. Тръпката е в очакването на голямото търсене на върхове и
покоряването им, занимава умовете ни.
Голямо пространство от не стопен сняг спира моя
устрем. Синът ми Боян се справя, но аз предпочитам да го заобиколя. Скоро той
стига до Бъндеришка порта, където има избор за преходи. Скоро го настигам, като
по пътя снимам връх Тодорка и няколко осмелили се да покажат белите си
листенца, маргарити. Виждам и една изгубена в бяло тениска оставена на скала,
която свети почти еднакво със снега отстрани. Синът ми ме изчаква горе на
седловината. Въпросът, който ми задава ме озадачава. Дали да продължим към връх
Муратов или пък да опитаме да направим обиколка през Дончови Караули и
Бъндеришки чукар. Ако поемем по стария избран маршрут пиринската ни идилия
бързо щеше да свърши. Избираме сложния път. Все пак сме пишман планинари, както
твърди синът ми и нищо не трябва да ни спира в експериментирането. Дори и да
закъснеем после, знаем, че Пежото нашият
чакащ ни спътник на хижа Вихрен няма да ни се сърди много.
Скоро Боян ме оставя. Аз заедно с тениската
Гарисън и раничката на гърба тръгваме бавно като се наслаждаваме на красотата
ширнала се пред нас. Горе Дончови Караули:
Дончови
караули е скалист ръб в Пирин планина. Разположен е в северния пирински
дял по главното било между върховете Бъндеришки чукар и
Муратов връх. Името му е свързано с дейността на войводата Дончо Златков. –
„ Дончо Златков е
роден в планинското село Палат. Син е на Златко войвода - хайдушки
предводител и участник в Кресненското Разложко въстание. Завършва четвърто
отделение в Дупница, където баща му се преселва. От 1884 година действа с чета
из Пирин и Малашевската планина и се
занимава главно с разбойничество. Участва в Четническата акция на Македонския комитет през 1895 година. След нея
отново се занимава с разбойничество.“
"Северните склонове на Караулите са стръмни и скалисти,
на места отвесни и силно насечени. Те са ограничени от два труднопроходими
скални зъбера – в района на връх Спанополски чукар и близо до седловината
Бъндеришка порта. Изгледът към назъбените северни склонове на Караулите от
района на връх Тодорка и Бъндеришките езера е характерен и
запомнящ се, оттам идва и името на скалния ръб.
Южните склонове на Караулите гледат
към обширния и тревист циркус Голямо Спано поле. Те са тревисти,
стръмни и насечени от множество каменисти улеи. В тази посока се открива гледка
към близко стоящия връх Спанополски чукар..
През Караулите не минава маркирана туристическа пътека.
Все пак преминаването оттам е възможно – има тясна утъпкана пътека, която на
места се губи. Преминаването на първия и последния скалист зъбер от участъка е
рисково и трябва да се прави с повишено внимание. "
Естествено
това е помощта от Уикипедия, но ние я нямахме тази информация. И наистина
нагоре почти няма път, но има указания наредени с купчинки камъни, които следят
маршрута ни да бъде точен. Справяме се. От другата страна, където също прозира
езеро и връх издига снага пада студена мъгла или облаци, които се разхождат нависоко свободно и без ограничения. Вятърът ги побутва, но не ги тика в лицата ни, а ги
носи някъде надолу по маршрута към хижа Синаница.
Следва продължение
В.Софин
Сгур
Животът ни натрупал сгур.
В него маските са прашни.
Липсва повод за „амур“…
Лицата станали са страшни.
Обезличен човекът в
тоя век,
изгубил стара идентичност.
Унижен с живот съвсем нелек –
всеки станал, ексцентричност.
В.Софин 20.07.2021год.
Едно му харесвам на времето:
Едно му
харесвам на времето, че е толкова нестабилно също като българската политика.
Едно им харесвам на ваксините. Те са толкова сполучливи, че
всички хора са луднали по тях. Все пак замислете се! Всеки ден ги споменават по
цял свят. Такова внимание и Тодор Живков не е имал.
Едно харесвам на българския футбол. Той е толкова апатичен,
че често пъти го хвалят за отличен.
Едно ѝ харесвам на българската икономика. Толкова много работи
до изтощение, че все постоянно си иска субсидиите за поддържане на първото
място в Европа.
Харесвам и постоянството в Българската армия. Тя е толкова
боеспособна, че все върши спешните мисии в интерес на чуждите интереси, където
загиват наши хора.
Едно харесвам в ромското население. То е толкова
многобройно, че помощите за него никога не са достатъчни.
Едно им харесвам на крадците. Колкото повече грабят и
убиват, все им се струва малко, защото законът ако го има не ги спира.
Харесвам полицията. Хваща умело бандюгите. После само след
няколко часа други „бандюги“ ги освобождават срещу заплащане или защото законът
е такъв, благоразположен.
Харесвам спора между политиците. Това ги извисява в очите на
избирателите, които доста често ги пращат с послания при вече отдавна
починалите си родители.
Харесвам страната ни. Особено, когато я раздават на парче.
Очаквам и аз с нетърпение такова безплатно, предложено ми без пазарлъци на Черноморието.
Допадат ми боклуците на пътя, прашен. Това радва безконечно душата
ми, защото несъмнено осъзнавам, че прекаленото старание на „интелигентния“
българин не му позволява да намира време за кошчета за тях. По привлекателно е
да се използват за целта прозорците на колите без много задълбочено да се
мисли. Все пак сме интелигентни, нали?
Харесва ми, че в българските гори, нашенецът вече не
използва секирата си за да се мъчи както в миналото. Просто е запознат с
техниката и пуска моторната резачка. Пада му пердето пред очите и всички
дървета наоколо се натягат да му се кланят ничком, отрязани. Кое по-горе, кое
по-долу. Важното е да има трици.
В.Софин
злободневки 19.07.2021год.
Стабилно малкото момиче
стъпва на крачета вече.
Аха и да ни проговори,
но сам самичка още спори.
На пътя си камъчета сбира.
Клечици също си избира.
При хартийки от бонбони спира
и красота във тях намира!
Малка мъничката ни принцеса
бърбори гледа и отбира,
без майчина намеса
цветенца, с които се разбира!
В.Софин
Когато планината и чистия въздух ни чака, а ние все още се
колебаем без планове и цел е нужно да се импровизира.
Току що прибрал се от работа, чувам обясненията на сина ми
Боян:
-В Рила планина сме ходили често. Знаем я на пръсти. В Пирин
само сме се докоснали до първенеца Вихрен. Хм! Стара планина отдавна ни чака с
нейния връх Ботев, а ние още се колебаем. Какво да правим?
Всъщност няма време за размисъл. Трябваше, просто се
налагаше бързо решение.
В крайна сметка решаваме да направим преход в Пирин планина.
Вече сме и придобили цел. Връх Муратов с неговите 2669 метра ни се стори
подходящ не само с формата си на правилна четириъгълна пирамида, а и с това, че
оттам се откриват невероятно красиви гледки към връх Вихрен и частици от сините очи, езера на Пирин.
За да не караме Пежото на сина ми да скучае в гаража
тръгваме веднага още същата вечер в четвъртък. За компания взимаме палатката с
щадящи за нея леки спални чували. Товарим всичко това в колата заедно с двете
малки ранички за прехода. И за да не се чувстват съвсем празни, незаредени още
им слагам малко ракия за из път. Не със цел да ги напия, а за дезинфекция. Дали
вътрешна или външна винаги е необходимо да я има. Планина голяма, препятствия
също. Както и да е, все пак спираме и покрай денонощния магазин в Самоков за да
заредим гориво за нас. Горивото естествено е баница за утрешна закуска, хляб,
сирене, кашкавал и за десерт вафли в движение…
Ето ни вече и по пътя, на който Пежото гълта гладно
километрите в жегата. Минаваме Дупница. Качваме се на магистралата в посока
Банско и гоним красив залеза. Вече стигнали в града се сещаме, че не сме си
взели нож за припасите, които носим. В универсалния магазин на Банско се
снабдяваме с цели три ножчета, всяко струващо по лев. Бургаско пиво също не
отказва компанията ни. Вече готови поемаме по острите завои нагоре към хижа
Вихрен. Пътьом минаваме покрай Бъндеришка поляна. Асфалтът напукан на места тук
все още е годен за гумите на Пежото ни.
Накрая успяваме
да стигнем навреме при Байкушевата мура. Току долу под нея се намира къмпинг и
ресторант. Помагаме на палатката да изпъне снага за лягане. Вмъкваме вътре в
нея за компания и спалните чували. Пежото отстрани ни гледа скептично и ни се
усмихва с фарове. Освен нас тук бивакуват и няколко други палатки с ентусиасти
в тях. Всички се готвят за утрешните преходи. Навярно повечето към първенеца
Вихрен.
Прави ми впечатление
лека кола с палатка отгоре върху нея. Удобна стълбичка помогна на двама поляци
да си легнат вътре в нея за почивка.
За наша компания съвсем близо до нас шуми река Бъндерица. За
нея в Уикипедия пише:
Това е река в Южна България- Намира се в, област
Благоевград община Банско, лява съставяща на река Глазне от
басейна на Места. Дължината ѝ е 13 км.
Река Бъндерица изтича от западния ъгъл на Горното Бъндеришко
езеро (на 2310 м н. в.), което заедно с още няколко езера се намира в
Бъндеришкия циркус на Северен Пирин. Първоначално тече на северозапад и
събира водите на останалите Бъндеришки езера, а след Рибното Бъндеришко
езеро поема на североизток. Тече при голям наклон (средно 100,77 m/km), което я
прави буйна и изпъстрена с множество водопади и скокове. На 1700 м височина
образува най-големият водопад – Бъндеришки скок, който е висок 11 м.
През 1965 г. районът около него е обявен за защитена местност. Той се намира
под хижа Бъндерица в тъй наречения бъндеришки каньон, където
реката в продължение на два километра минава през изключително скалист и тесен
терен. След това в северната част на Бъндеришка поляна в подножието на
връх Кутело реката пропада под земята и тече така в продължение на
1500 м. На 400 м югозападно от град Банско, на 1063 м н. в. се съединява с
идващата отдясно река Демяница и двете заедно дават началото на река
Глазне от басейна на Места.
Площта на водосборния басейн на реката е 37 км2, което
представлява 31,09% от водосборния басейн на река Глазне. Реката има
множество малки и къси притоци, главно потоци идващи отляво и отдясно от
съседните дерета – от Муратовото езеро, отляво се влива малък поток, а
край хижа Вихрен, също отляво – рекичката Елтепска вода. Водите ѝ се използват за добив на енергия край хижа Вихрен чрез малка ВЕЦ.
Докато мъчим тъмнината да вземе решение вместо нас около нас
летят светулки, които пръскат светлина с фенерчета. Намират се и достатъчно изгладнели
комари. Тях усещаме с цената на кожата си. Храним се набързо и за да не
тормозим с присъствието си насекомите влизаме и ниев в палатката си, която ни
посреща с облекчение.
Заспиваме с мисълта
за връх Муратов и неговите 2669 метра.
Муратов връх - 2669 м е връх в Северен Пирин. Издига
се на главното планинско било, на югозапад от Хвойнати връх и на
северозапад от скалистия хребет Дончови караули, от който го отделя седловината
Бъндеришка Порта. На северозапад от върха се отделя ридът Гредаро, а на
югозапад – Синанишкото странично било. Върхът е остър и скалист с
форма на почти идеална четиристенна пирамида. Склоновете му са стръмни, особено
северните и източните, които са обект на алпинизъм. Изграден е от гранити.
Муратов връх е обезлесен, като на места в подножието му се срещат единични
групи клек. По време на Възродителния процес е преименуван на
Гранитен. Въпреки че това име фигурира в някои от новите туристически карти, то
не успява да се наложи сред туристите.
Най-удобни изходни пунктове за изкачването му са хижите Вихрен,
Синаница и заслон Спано поле.
Естествено това е помощ от Уикипедията, която дава шанс на
избора ни. Но това ли е нашият избор? Още не сме сигурни.
Ставам сутринта в пет
и половина с мисълта, че утрото е по-мъдро от вечерта. Мия очите си в студените
води на река Бъндерица и се оглеждам за първите слънчеви лъчи вече превзели
горе високо над мен билата на Пирин. Красота, въздух и нетърпеливост! Виждам,
че и други се приготвят за щурм в планината. Събуждам Боян и вече без компанията
на комарите успяваме да сгънем и приберем в Пежото палатката и раниците. Облечени сме леко, с къси панталони и тениски
без ръкави. Истински пишман туристи. Гледаме със сина ми до нас двама
ентусиасти да навличат дълги панталони, удобни кърпи за глави и якета с ръкави…
Сякаш като, че ли е зима! Планина, кой я знае? Това естествено ме усмихва,
защото обичаме предизвикателствата с Боян. Е не я караме безразсъдно, но поне
ни е интересно. Чувам се да казвам:
-Виж ги тия туристи сине! Виждат ми се леко премръзнали в тая
жега. Я какво са се навлекли Пък може и да се боят от завръщането на комарите…
Кой ги знае!?
За да не ни чака повече
Пежото тръгваме нагоре покрай Байкушевата мура, която вече напълно будна зяпа в
нас. Оставяме я без наше посещение, защото бързаме да акустираме при хижа
Вихрен. Успяваме да вземе място за почивка на Пежото. Поздравявам двама други
туристи, които вече са готови и поемат към връх Вихрен. Ние тръгваме наляво
покрай песента на река Бъндерица. Малко след това погледите ни се спират на
огромна канара, също като на Мальовица. Няколкото паметни плочи монтирани на
нея говорят красноречиво, че планината крие опасности. Трябва да се внимава! Съсредоточаваме
се на пътеката през клека и скоро излизаме при мостчето. Пред нас пътека през
камънаци и куче с усмивка разхождано от стопанката му. Поздравяваме се. Кучето
на чиито гърди дрънкат коледни звънчета успява първо да ни доближи. Усмихна се
и на двама ни. Подуши ни. Протегнах ръка да го погаля, но не ми даде разрешение,
а бързо се върна при стопанката си заедно с коледния звън на звънчета прозвучал
в ушите ни.
Вляво през мостчето
пътя за хижа Демяница, а вдясно нашия маршрут към хижа Синаница и връх Муратов.
Тръгваме покрай реката, където успявам да снимам цъфтящата тук красота. Червеното
омайниче смайва заедно с аромата на планинска мащерка. Изкачването почва, но и
стърженето в стомасите ни също. Още не сме закусили. Вляво до нас шуми водопад.
Не го виждаме но ушите ни говорят двусмислено.
Най после спираме. Правим го не за друго. Става ни жал за баницата
в раницата ми, която плаче от яд, че още не е сдъвкана.. Небето над нас синее.
Над връх Тодорка само едно облаче се носи безметежно… На полянката до нас
някаква птица ни наблюдава с интерес. До нея две гъби в бели гугли ѝ правят
компания. Нашата компания пък осигури ароматен цъфнал риган, глътка вода и клек
зад гърбовете ни.
Закусили тръгваме отново. Само на няколко крачки напред се
натъкваме на Муратово езеро -2230м. н. в. То има площ 12,3
декара. Дълбоко е само 3,2м, което прави воден обем от 22 700 куб. м. В езерото
се влива немалък поток, който се спуска по улея между Муратов и Хройнати връх и
образува красив естуар, както и два интересни полуострова. Срещу него могъщо се
извисява снагата на връх Тодорка -2746м.
Правим снимки за спомен като се оглеждаме в
прозрачните води на езерото. В него танцуват малки пъстърви, които ни
наблюдават с интерес. Оставяме красотата да се шири, а ние поемаме нагоре по
каменистите сипеи към връх Муратов. Пътят ни минава през клекове и топящ се
сняг. На места пробили бялата му плът успешно цъфтят в красивото си синьо, минзухари.
Чуваме след нас и глъч. Английска реч. Група
туристи ни преследва по пътеката заедно със слънцето, което неусетно ни хапе по
вратовете. Любопитно малко кученце надзърна в очите ми. Успях да го снимам за
спомен преди да се върни при стопаните си. Интересно ми стана, когато те често
спираха за почивка. Но не и кученцето, което на няколко пъти ни провери докъде
сме стигнали в изкачването.
Следва продължение. Или как поехме внезапно по
друг маршрут.
В.Софин
