Върхове в душата
Затънал в снега до колене
катеря смело мои върхове.
Опитвам се да бъда, поне -
Човек изкачващ, светове.
Упорит вятърът ме спира.
Убива порива за върхове.
Все пак душата ми намира
подслон, който ме зове!
Омразата, която ме следи
стъпките ми не разбира.
Катеря смел мои върхове
сърцето мое, път избира!
Сняг и вятър ме не спират.
Стъпки пробиват тишината.
Очите мои любовта намират -
върхове красиви в планината.
В.Софин
КалъВка!
Докато се мотая из
магазините преди бъдни вечер забелязвам надпис, който ме осведомява за калъВки на
възглавници. Влизам с усмивка и си позволявам питане:
–Извинете, а може ли да си взема два кълъВа за възглавници“?
Тутакси продавачката ме поправя с усмивка на знаещ:
–Казват се калъВки, господине.
–Е и аз така зная, но отвън на вратата прочетох, калъВа… Доколкото
смея и не само подозирам, калъВи, няма, но има и съществуват калъФки за възглавници…!
–Много смешно няма що! –озъбва ми се криейки усмивката си в
дън земя, продавачката.
–И аз така си помислих! Никак даже не е смешно! Напротив,
плачевно е в 21 век, особено по витрините на магазините да срещнеш, грешно написани
думички, които да ти подскажат, че още сме в каменната ера, където словото само
с приказки е важало…
Дали така е било или не, все пак очите ми забелязали това не
останаха безучастни и перото ми скочи само в мастилницата без да жали сили в
протест, да се изкаже на белия лист.
В.Софин
Една
запомняща се разходка
Докато се мотаете на разходка, погледът ви се
заковава на табела с полезни указания за вас. Спирате се озадачен. Четете:
Кафе
Капучино
Вода
Вафли
Кола
Фанта
Сок
Кроасан
При входа на крепостта
Оглеждате
се като човек който търси нещо. Може би кола?
Е наблизо няма пиаца за таксита. Колкото и
да надничате зад бора на, който висят указанията едва ли ще откриете кола. Тогава
поне едно, кафе. Уви! Днес не работят. Не само, че няма кола, но и кока кола
също липсва. Тогава?
За ваше успокоение се разбирате с апарата
за кафе. Той ви пуска, естествено срещу вашите дребни два лева или един и нещо
си, капучино или топъл шоколад. А може и нещо друго. Запитвате се какво ли?
Оглеждате се. И зад вас, крепостната стена ви намига. Но крепостта е затворена
и липсват, туристи.
Не
сте в състояние да понесете това и слизате бързо по стълбите надолу като
търсите спасение. Минавате през… !
Не
вярвате на очите си пътеката или пътят позволил си да се развали на места
поради дъждовете паднали тук, ви води през старо гробище от миналия век…
Изтръпвате.
Не сте в състояние да се зарадвате, над клоните отрупани с мартеници по
дърветата лишени от листа. Гледате паметниците, потънали в пръстта наоколо и си
мислите за хората, които ги няма отдавна. Не ги познавате лично. Тук сте за
първи път, но сякаш зъб болен се обажда
във вас. Душата ви боли. Сърцето губи своя ритъм. Питате се:
А може би, и аз така сред буките ще лежа
някога забравен, изоставен и разрушен до неузнаваемост с паметник на който нищо
не личи.
Кой съм бил, и защо изобщо съм бил? ЗАЩО!?
Дали
това е най важно или може би, че забравяме, че имаме Корени. Корени, които
всъщност дават отговор, какви са били предците
ни и какви ще станем ние забравили род и родина!
В.Софин
22.12.2022год.
Дали си готов
-Не всичко е любов, приятелю!
-Знам! Отговорът е:
а дали си готов?
-За какво?
–За любов!
-Е, аз си помислих за живота, суров! В него липсва любов,
защото има поглед, нов!
–Какъв?
– – Трябва да си лъв, винаги в живота, пръв!
– – Пръв?
– – Да! Не воден на връв! Нито пък, превърнат в
стръв, за нечия печалба с кръв…!
В.Софин
Непознати в къщи
Двама приятели, които често водели разговори на кафе стигнали до
заключение, че са непознати.
–Ама, че скапан живот! – оплаква се Петров на Николов.
–Какво те тревожи, брат? Имаш млада жена, добър шеф и приятна на вид, тъща.
–Де да беше само така. Вчера рано сутринта изпращам тъщата до гарата и
тъкмо се обръщам да си ходя, когато една млада дама ми налетя… Гледам, съвсем
непозната си беше за мене.
–Да не те е била, Петров щом ти е налетяла… -засмял се, Николов.
–Лесно ти е да се смееш на нещастието на приятеля си, Николов. Мацката се беше припознала. Като ме награби с целувки
направо онемях…! По едно време тъкмо, когато ми беше харесало ме отблъсна,
погледна ме и като видя, че не ме познава рече:
–Ей, ти кой беше?
–Петров! – отвърнах почти със заекване аз. А тя:
–Извинете Петров. Припознала съм се. Помислих ви за Николов.
До този момент слушал с усмивка оплакването на Петров, Николов реагирал:
–Ти да не намекваш нещо, брат? Много добре знаеш, че съм женен и с
непознати дами не се срещам.
–Само едно магаре ли казват у нас така, не може ли да има и друго, Николов.
– смее се и Петров.
–Ти май ме обиждаш? – засегнал се Николов.
–Нищо такова. Как можеш да си го помислиш. Просто само давах пример. Но
другото е по интересно. Да ти разправям. Връщам се вкъщи и оппа, моичката не ме
позна.
–Айде бе? Нещо ме послъгваш. – съмнение обзело, Николов.
–Не. Като ме видя. Направо ми налетя…
–
Аха! Целунала те е!
–
Напротив. Този път усетих на бузите си шамарите. Гърбът ми пък разбра как
бие точилката. И докато ме налагаше милата крещеше:
–
Така значи. Аз се трепя вкъщи. Сготвила съм, а ти кой си дето скиташ по
чужди жени?
–
Откъде е разбрала? -смее се
пресилено Николов на нещастието на приятеля си.
–
По страните ми беше останало червило.
–
Аха! Това си е наистина силно доказателство. – уточнил, Николов нещата и
отново се засмял. – А после накрая не те ли позна?
–
Не. Изгони ме с ритници. След това се наложи да отида на работа. Като ме
видя шефът ми направо побесня.
–
Значи така. Аз се трепя тук за фирмата за да имате работа, а вие хойкате по
жени – ми рече, той.
–
Че, ти не изтри ли червилото по страните си, брат?
–
Нямаше време за това. И без това закъснявах за работа.
–
И после?
–
Най- накрая реших, че е време да се погледна в огледалото.
–
И позна ли се?
–
Напротив. От огледалото лъхаше на чуждо…
–
Как така на чуждо? – учудил се, Николов.
–
Това не беше моята физиономия. Някакъв нашарен с червило палячо ме гледаше
от там. Запитах се по дяволите, къде бях изчезнал аз? Кой беше тоя циркаджия
дето ме зяпаше?
–
Намери ли отговор, брат?
–
Намерих като се изкъпах. Излизам от банята и жена ми най после ме позна.
Вика ми:
–
Някакъв сутринта ми налетя с червило на бузите и се наложи да го изхвърля с
ритници и шамари. Вместо ти да ме пазиш, аз самата трябваше да се погрижа за
това.
–
А на следващия ден, когато отидох пак на работа шефът ми рече:
–
Къде ходиш, когато фирмата има нужда от твоята помощ? Завчера някакъв
начервен глупак се представи за теб и искаше да работи. Изгоних го. Дори се
наложи въпреки усилията му да остане, да го изхвърля с помощта на охраната.
–
Ти май нещо ме лъжеш, брат? – дивил се на думите на приятеля си, Николов – Не
може да е станало точно така.
–
Напротив. Точно така стана. Не усещаш ли, че и ти не ме позна от пръв
поглед. Но ако сега се вгледаш в мен по-хубаво ще видиш…
–
Да. Сега те виждам. Кой си ти бе, негоднико? Не те ли е срам да се
представяш за Петров.
–
Но, моля ти се, брат. Доколкото виждам себе си, разбирам, че аз съм
Николов. А ти като те гледам такъв агресивен си само, Петров.
Само едно не ми стана ясно, кога сме
успели да разменим физиономиите си. Дали пък не беше вчера или онзи ден, когато
пихме в кръчмата при Весо. После бяхме много пияни. Вадихме документи на масата
и спорехме. И в бързината докато сме плащали сме разменили не само кесиите си,
но и самоличността си.
–Вярно, бе. Като се замисля, сега...Чудех
се откъде имам толкова много пари в джоба си..
–
Аз пък не подозирах, кой ли ме е ограбил.
Гледат се Петров и Николов, зяпат се и не
могат не само да се осъзнаят но и познаят. Накрая все пак прихват в смях.
–
Щом всички близки не ни познаха. Всъщност кои сме, ние!? Въпрос без отговор…
-мислел на глас, Петров.
Е поне чашите ни в кръчмата да са еднакви.
Иначе току виж някой друг ги припознал… -засмял се и Николов преди и двамата да
се отправят на запой в кръчмата на Весо.
В.Софин 18.12.2022год.
Лъч
На ранина на улицата сънна
видях любопитен лъч да мърда.
Погали ме, в очите ми надзърна -
после си отиде с походка твърда…
Вън играеше вятърът немирник.
Пъчеше се горд сред дървесата.
Късаше проклетия му бирник -
листа длъжници, гонеше в зората.
Две стъкла отвориха се със награда.
В очите впечатлени, които мои бяха
вятърните мощни перки за наслада
на девойка златните коси развяха!
На ранина на улицата сънна
видях усмивката ѝ да изгрява.
В душата ми се взря, надзърна -
после лъчът угасна и избяга…!
В.Софин
Минали са котки…
В една гориста планинска местност в началото на зимата двама
се изкачат по заледен участък по път, нагоре.
–От тука са минали котки -констатира с
усмивка, единият.
–Дека са? – озърта се като гърмян заек другият,
като не съзира нищо живо да мърда наоколо му.
–Па не видиш ли. – сочи пътя с пръст, единият.
–Следите тука са оставени от обувките, котки, с които не само алпинисти, но и
някои туристи успешно без хлъзгане, качват върхове в планините.
В.Софин
Любов за Андромаха
Когато изкачваше зората
трудни стъпките му бяха.
Но щом слънцето с позлата
светнеше над бащината стряха
дъждът падащ във душата
спираше у него краха
да обича със сърце жената,
от която другите страняха.
Когато мъж, зърнеше очите
щастливи стъпките му бяха.
С поглед спираше сълзите,
които тъгата си проляха
там на пейка под брезите,
където листите шептяха
съдбовно с вятър за лъчите
светнали с любов за Андромаха!
В.Софин 11.12.2022год.
На разходка до „Иконостаса“ в Рила планина.
Времето за
декември обещаваше топлина. Някъде там в Рила ни чакаше ново приключение.
Иконостаса, една скала с минало. Так, където някога хора са идвали да се молят
на Бога.
Тръгваме.
Всъщност Пежото на сина ми е в готовност да пали. Няма търпение да поеме по
пътищата на България. Затова тръгваме и ние с него. Вземаме Раница, която
охотно е прибрала хляб, лютеница, вода, сирене и кашкавал. Този път се беше
изхитрила да скрие и ракия за настроение и не само…
Вече сме на
двореца на Ситняково в Боровец, където оставяме „Пежака“ на сина ми Боян на
почивка.
Пътят е ясен.
Тръгваме по мусаленският нагоре.
Газим в
мекотата на снега. На места ледът спира обувките, но волята надделява. Скоро
вляво до нас, дочуваме гласове. Оказват се алпинисти от столицата, дошли да
тормозят въжета и клинове. Всъщност виждаме една голяма скала, която чака
гръбнакът и да бъде почесан с „котки“ обувки специални за краката.
Оставяме алпинистите
да се забавляват, а ние продължаваме нагоре. Минаваме мост под който пее
планински песни, река Бистрица.
Може би някъде след
четиридесет минути бавен и предпазлив ход от наша страна заради леда, който
пречи на места стигаме голяма скала на пътя. Почти веднага след нея хващаме
горска пътека. Току пред нея има камък на, който зелена боя дава указание,
което решаваме да следваме. Всъщност джипиесът на сина ми Боян, който ни дава
правилната посока. Поемаме нагоре прежаднели за Рилски гледки. Бял бор и смърч
и шишарки, които заедно с опадалите иглички спират погледите ни. Вляво скали,
които са надвиснали над нас. И на места изгоряла голяма маса, дървета. Явно е
бил пожарът, който беше вилнял миналата година на това място. С търпението на слонове, които не бързат
стигаме при скалата наречена „Иконостаса“.
Виждаме средата, където личи, че може да се качва, ни има лед. Предпазливите ни
стъпки спасяват положението. Успяваме да се качим горе върху скалата от, която
се откриват гледки към хотелската част, Семирамида“, а в далечината град
Самоков зад нея. А Веднага вдясно от нас отдолу ни гледа, Боровец. Тук снегът
на скалата не се е стопил. Но в съседство под погледа надвесен зяпа бял бор,
докато в другата страна няма нищо друго освен опадали иглички. Избираме
почивката си тук. На раницата и беше омръзнало да мъкне по пътеката провизиите.
За да я облекчим, решаваме да хапнем. Часът е два, а ние все още не сме
обядвали. Хапваме на две, натри. Разсипвам с облекчение част от ракията върху
скалите с мисълта за приятели отишли си от тоя свят, чиито спомени ме изгарят,
както и глътката от парливата течност, която взимам в подкрепа. За момент
изпадам в униние.
Скоро след това
след направените снимки тръгваме отново. Вместо обратно обаче нагоре по пътя
водещ към връх Ястребец. Не стигаме до него, но спираме на гости при други
скали, откъдето в цялата си прелест, ни се усмихват няколко върха от Рила. Тук
погледите, ни се радват на Връх Шатър, Иречек и вдясно долу съглеждаме пътят
към хижа Мусала и ски пистата намираща се по нагоре. Всичко там е потънало в
бяло от снега. При нас обаче, където огънят си е казал думата при пожара, голи
скали, изгорели смърчове и части от борове. Изсъхнали изцяло завинаги, но
стоящи като паметници, които да напомнят за станалото, и за това, че туристите
трябва да внимават с действията си.
Ако искаме красотата на Рила планина да ни огрява и радва
просто сме длъжни да спазваме правилата. Та Рила планина е сърцето на
Балканите, трябва ли да унищожим богатството, което е дар за всички ни?
След тия внезапно поникнали
мисли в мен, правим снимки за спомен, а и видеоклип също. С натежали от
нежелание крака тръгвам без желание обратно надолу следвайки Боян. Скоростното
слизане спираме при една забравена пътека, водеща краката, вляво.
Решаваме да дълбаем
хода си в нея. Паднали дървета, нови и стари почти изгнили не спират устрема
ни. На места пътеката изчезва, защото на нея са успели да издигнат тела
нависоко пораснали нови борчета и елхи. Все пак благодарение на джипиеса на
сина ми се справяме. Стигаме на място откъдето ни наблюдава въжената линия на
кабинковия лифт. Тръгваме бавно надолу по просеката. Стигаме стар изоставен път
удобен за краката ни. Хващаме го и скоро стигаме стария път по, който бяхме
дошли.
Ето ни най-после при Пежото. Палим, но не цигари, а двигателят, който сгрява
обстановката с ръмжене, което приспива.
Докато се отдалечаваме от мястото на събитието,
приключението почва бавно да изстива. Но виж споменът, остава да живее на
свобода и в двама ни. За Пежото не знам. Все пак остана доволно, когато без
проблеми се прибра за спане в гаража си!
До нови срещи и приключения, там в лоното на Рила,
приятели!!!
В.Софин 10.12.2022год.
Мисли писани с молив
Не постигна нещо в живота си, защото беше Нищо в очите на
хората.
Единствено мълчанието го спасяваше, когато езикът му говореше
прекалено.
Мислеше, че е праволинеен. Едностранчиви мисли измъчваха
душата му.
„Как да им го сложа!?“ – често чудеше се ножът!
Иглата не ревеше, защото умна беше. Все хитро другите игли,
бодеше.
Нескромен беше. Езикът му сквернеше.
Добрият илюзионист не може да измами единствено смъртта си.
Оправданието бе трудно достъпно решение. Затова сам оправда
себе си.
От всичко най-много обичаше не чужди парите, себе си, когато ги харчеше.
Колкото и да се стараеш за благополучието на фирмата в която
работиш, шефът ще забележи само грешките ти!
Колкото и езици за злословят срещу теб, едва ли ще забележат,
че все пак си и, човек.
Колкото и да ме „ритат“ някои „благожелатели“ все пак ще
успеят да усетят и моите признателни „ритници“ накрая.
Прекалено дълги коридори, които търсят волята ни за
преминаване.
Търсех думи с които да ударя. Ударих единствено само себе си.
Когато настъпиш нечие сърце, трябва и да пристъпиш в него.
Усети нещо едва, когато отвори очите си за дребните неща.
Изведнъж се почувства много дребнав. На дърво високо над него
пееше, славеят.
Светът пропадаше. И той с него.
Когато гледам умиращата роза, усещам как панически бодлите ѝ
се вкопчват в мене.
Използва котката само с една цел, да мърка приспивно в ушите
му по-време на досадните телевизионни реклами.
В.Софин 10.12.2022год.
Подет от вятъра работен
днес пристигна урожаят
с облаци в червено оцветен,
които сякаш палят, раят…
Едно приключение в Рила увенчано с успех!
Докато си пиех кафето и зяпах по
чавките се ражда идеята за декемврийска разходка из Рила планина.
След
кратко лутане на мисли стигаме със сина ми Боян до избор. И той се оказва
„Костадинкини скали“
За първи път чувам за такава местност. И приключението ми въпреки дърпането
ми, започва.
В помощ ни идва „Пежака“ на сина ми. Тръгваме с колата от Самоков
почти неподготвени. Все пак успяваме да вземем раница, няколко филийки хляб,
лютеница и шише с вода.
Понеже бързаме, забравям ракията вкъщи. Без „двестаграмка“ за
лек и разпускане, но с десерт, две ябълки по път.
Набрало скорост Пежото на сина ми стига до
село Мала Църква, където без да се сърди избира за почивка да паркира при
запустял младежки лагер носещ името на „Васил Левски“.
Намираме се вдясно над река Леви
Искър, където обувките ни намират кал по пътя, водещ право нагоре между смърч и
бор. Да не забравя, че и тънката снежна покривка плъзнала по елите наоколо,
придава на гората изключително, красив вид.
Катерим между замръзнали гъби и отрязани смърчове превърнати в трупи.
Горското прочиства пътя. Това разбираме от указанието за разширяването му.
От толкова бързане не усещам, че стръмното ми идва в повече. Калта
също лепне по обувките. Това не пречи на фотоапарата ми да запечатва сцените
една по една. Закъснели гъби, елхи със сняг по тях, следи от гъби, на гуми от
джипове също. Дори и на една мощна машина за извличане на трупите от гората.
-Хайде побързай! -чувам внезапен съвет от сина ми.
-Почакай да снимам бора! - чух се
пък, да казвам, аз.
–Кой бор? – гледа и се чуди синът ми, Боян.
На един пън мъничко зеленичко едва вдигащо глава, никнало борче.
–Ха, ха…! – засмя се на шегата ми синът – ама, че чувство за хумор!
Вляво и вдясно до нас се чуваме птича песен примесена
с ръмженето на река Леви Искър.
За момент човек можеше и да си помисли, че това се случва през пролетта, но
уви декември още в начало, пристъпва без милост в душите ни.
Спирам за момент заради кръвното налягане, което
шуми в ушите ми. Мае ми се свят и дори имам позиви за повръщане. Спасява ме
ябълката в раницата на сина ми Боян. Не вярвах, че е възможно. Но сякаш като с
магическа пръчка ябълката изтрива умората в мен и кара краката ми сами да се
разбързат. Езика ми също взе думата и почва да плещи глупости, които развличат
сина ми по пътя. Така с усмивка на уста стигаме мястото, където се извършва
сеч. Моторна резачка ни предупреждава, а и машината за
извличане на трупи също. Спираме за момент и един смърч пада близо
до нас, като върха му почти облизва пътя. Опасности дебнат отвсякъде, но
приключението си е приключение. Запазили спортен дух без страх минаваме покрай
машината за трупи управлявана от шофьор, който поздравяваме с жест на ръката и
небрежно кимване.
Зад нас остава недоволното ръмжене на вечно гладната за дървета, резачка.
Измъкваме се от стръмното и вече усещаме, че краката ни са стъпили на равното.
Именно тук се натъкваме на полу изядена табела с указание. Четем :
„Господинкини скали“
–Това да не е грешка? – питам Боян. На картата са маркирани като
„Костадинкини скали, а тук са „Господинкини…“
Върви, че ги разбери. Но разбирам, че нещата са такива също
като някои върхове в Рила. Натъквам се често на различни надморски височини за
един и същи връх. Така беше с Кабул, така и със Соколец, а и със „Свети Дух“ –
2012м и 2122.
Да беше само това. По пътя ни следват легенди. Почти една и съща.
Тук се натъкваме на „Момина скала“ сега „Костадинкини скали. Поредната
легенда съобщава на мозъчните гънки на прочелия любопитен турист следното:
По времето на османското присъствие или робство е имало една красива
българска мома. Както ги има и днес, разбира се... Тя се влюбила в местен
младеж, който искал да я открадне както е било по обичая тогава. В един момент
обаче момата Костадинка била преследвана и последвана от заптиета, които също
решили, че тя трябва да стане жена на пашата владеещ тогава, Самоков. В крайна
сметка докато бягала нагоре по стръмното достигнала скалите и се хвърлила от
тях. От тогава местните тук твърдят, че в миналото е носила името „Момина
скала“, а в днешно пък с имено на момата Костадинка – „ Костадинкини скали“.
Върви, че ги разбери
легендите.
Стръмна
пътека най-после ни отвежда до шеметно надвисналите над долината на река Леви
Искър, Господинкини или Костадинкини скали както е по карта.
И тук пред
погледите ни се открива… зашеметяващата гледка на пълзящи в бяло облаци, някои
от тях съвсем прозирни. Върхове сякаш плуват в омара. От ляво надясно очите
намират върховете „Свети дух“, до него „Пчелина – 2422м.“ между тях долу
поляната със заслон Алиница в сняг, над нея с поглед ни следи, Мусала. Следват
малкия Скакавец, езерото Йозола с Погледец – 2691. и „Будачки камък“-2447м.
Долу пък се пени ръмжаща, близо между смърчове, борове и ели, река Леви Искър.
На Костадинкини скали
има няколко забити клинове увенчани с халки. Явно монтирани там за алпинисти.
Табелата оставена наблизо от тях ни разсмива: „Стига си се катерил! Слизай към
къщи!“
Естествено
не слизаме в долината, където шуми и се пени река Леви Искър, а се връщаме след
погълнати, няколко засищащи глада ни филии с лютеница, обратно до пътя. И
вместо назад поемаме устремно напред към връх Будачки камък и хижа Мечит.
Мнението ни е единодушно. Пътят е почти равен. Провира се между дървета и на
места се издигат, скали. Погледа ми се спира на все още не замръзнала, синя
камбанка, която се гуши срамежливо от студ в снега на пътя. Снимам я и след
само три завоя стигаме място наречено „Панорама“. Оказва се група от скали
откъдето се откриват, изгледи. В момента долу почти не се виждат село Маджаре и
околностите му. Но виж ти зад нас се усмихват връх Алеко, Безименни и прозира с
погледа си към нас величествения, Мусала. Всички ми изглеждат побелели като
старци, но вече готови да посрещат предстоящата, Коледа.
Наслаждаваме
се няколко минути на гледките и ниските облаци отново ни хващат на връщане.
Вече сме в гората към вкъщи. Не съм забелязал на идване, но сега прави
впечатление пътят надолу. Стръмно слизане, увенчано на места с плъзгане. Встрани
от пътя забелязваме следи от сърна. Впечатлен съм и от други, които изглеждат
сякаш са от куче… Ние със сина ми все пак, успяваме да се спасим без падане по
- пътя. Разминаваме се надолу с машината свличаща отбраните по рано през деня
смърчове, и се озоваваме отново при изоставения младежки лагер „Васил Левски“.
„Пежака“ на сина ми ни очакваше с нетърпение. За да не го мъчим повече скачаме
вътре и се връщаме удовлетворени от похода с усмивка в Самоков.
Ако
искате, а вие сигурно или поне някои от Вас приятели мечтаят за приключения, не
се колебайте. От „Костадинкини скали“ се открива запомнящи се панорами с
върхове, които остават завинаги в паметта на хората дръзнали да крадат с очите
си от красивите гледки на Рила планина!
Да не
забравя! Накрая бях обзет от носталгия, или може би защото забравих на идване
да взема ракия и спазя моята си традиция. Горе на скалите да отсипя от нея, за
приятели, които вече не са между живите, но са още живи в сърцето ми…
Накратко този стих е посветен на тях:
Няма
ги приятелите вече…!
Тъгата на върха изплува.
Крачките оказаха се трудни.
При орлите ми се струва -
горе, гледките са чудни.
Нейде там капнаха сълзите
сред облаците на безкрая.
Напразно взират се очите,
избягал е в мъглата, раят.
Тъгата на върха изплува.
Спомените идват от далече.
Самота в душа ми нахлува
няма ги приятелите, вече…!
В.Софин 4.12.2022год.
