-Нашенец едно аресвам на
държавата?
-Моля?!
-Сичко мое да си купиш!… Но има и едно, което не и аресвам!...
-Моля?!
-С молби не става, мой човек… Трябват и пари… Много! А те са у политиците… Как да си купиш место
като ги немаш тия пари, които осигуряват тази сладка, власт, която имат те?!
Като се замислим и се почешем
там дето не ни сърби, стигаме до извода, че работата не е болка за умиране… Ако
тя се сети, ще ни изчака да изтрезнеем, и когато това стане факт, може и да я
почнем отнякъде!...
----------
Не искам денят ми, колкото и напрегнат да е, да избяга изцяло изпълнен с
работа!...
Колкото и да работим,
работа не само ще остане след нас, но и ще има и за следващите поколения, които
ще ни проклинат, че сме били мързеливи…
Докато целеше работата
със снайпер, тя стоеше примряла от страх. Щом отмести мушката, тя избяга при
друг…
Не му се искаше да работи… Плачеше му се!
Все пак успя да се вреди на протестите. Направи го, заради тръпката, че ще го
бият. Парите не го интересуваха, защото беше се родил мазохист.
Обичаше работата си… Кълнеше се в нея. Но
и тя като последната любовница на която забрави да даде рушвет му изневери със
съкращение, което не очакваше!
Знаеше! Подозираше! Но
нямаше и представа за мащабите с които се беше разпространило мнението, че
по-добре да съкратиш някого на работа, отколкото да се мъчиш да му осигуриш
заплата.
В.Софин
Август. По пистата за ски вървят туристи към хижа Мечит в Рила планина.
Местен зевзек ги вижда близо до табела оставена да скучае от зимата. На нея с
едри букви следва строго предупреждение: „По трасето с обувки забранено!“
Туристите пристъпват
бавно запъхтени от стръмния път, който минава по-ски пистата. Зевзекът с
достойнство ги причаква до табелата, после се събува бос и тръгва леко, надолу
към тях. След поздрава „здравейте“ от негова страна следва запитването:
-Вие какво? Не видехте ли табелата?
-Табелата?! -чудят се туристите.
Зевзекът стои бос
на пътя и показва зад него написаното: „По трасето с обувки забранено!“
Туристите гледат в
табелата и не вярват на очите си, но сконфузени от забележката започват да се
събуват. От своя страна пък зевзекът почва да се обува.
Забелязали това туристите реагират с възмущение:
-Ама вие се обувате?!
-Е па, бос ли да одим?! -гледа ги зевзекът, намига и се смее
непринудено. После добавя придобил сила:
-Я, ако вас, ората от градо не излажем, кой?!
Дали така е било
или друго, не знаят точно и местните хора от село Говедарци, които се разсмели
заедно със зевзека, който разказал в кръчмата на чаша ракия, историята.
В.Софин
Когато в живота си успял
и всичко с теб е в стил,
едва тогава, ти си проумял,
че нищичко не си спестил!
Когато планините си качил
и всичко с теб е върхове,
едва тогава, си разбрал,
че има по високи, светове!
Когато реките си нагазил
и всичко в краката е вода,
едва тогава си намразил,
чувството за лесна свобода!
Когато очите си видял
да търсят изгубения стил,
едва тогава, ти си се изсмял
че живота в дупка те е скрил!...
В.Софин
-Ей, скъпа! Едно време, бехме млади и убави...
-Е па, сега какво ни е, мило?!
-Сега ли? Сега сме, само убави!...
В.Софин
Пуснах стихове в реките.
Римите заплуваха с водата.
Стигнаха морето на мечтите -
зората, оцветиха със позлата…!
Качих разкази във планините.
Думите подгониха небето.
Уловиха там, облаче на дните -
в синьо оцветиха му сърцето…!
Неизвестен брой от изречения,
градове подпалиха с любов.
Пламъците бяха от значение
изригна от някъде, роман готов!
В.Софин
Докато се тровя безспир
с водка и лимон за стил,
получавам повик във ефир:
дядо ми дарява, келепир -
варен мил сеир
със висок синджир -
домашна ракия, еликсир…!
В.Софин
Когато изкачвах върховете
и стъпките ми твърди бяха,
усещах да се смеят цветовете
на пътеката над която бдяха!...
Когато слизах в долините
и стъпките ми меки бяха,
чувах как с усърдие реките
да текат с любов не спряха!...
Когато стигах там в полята -
изморени стъпките ми бяха…
Усещах аромата на цветята.
Те с любов над всеки, бдяха!...
В.Софин
Когато животът не течеше
и спряла бе реката,
в мен скитникът личеше -
пътувах сам сред светлината…
Когато любовта не спеше
и тихо пееха щурчета,
в мен пламъкът гореше –
вървях изгарян от клишета…
Когато споменът не беше
и бях без никнали мустаци,
в мен детството личеше –
търсех в мечтите, знаци!...
В. Софин
Харесва ми навика, всеки ден
да пиша по една буква. Така до края на годината със сигурност ще успея да
напиша разказ... А следващата година, когато смятам да усвоя по-две букви като
нищо току виж се родила новела... А, пък по нататък, може и повест да напиша!
Нищо не се знае, ако съм постоянно зает да рисувам букви и нищо друго не ме
интересува, виж ти... родил се роман! Роман за моето писане!...
С постоянство докато пързалям
буквите току виж ме хлъзнали мен. Някой по-бърз, който няма време за
губене ще успее да превземе повече самотни бели, листа. И ето ти, трилогия…
Пък аз изостанал като първолак все още дремя на първите букви… Тогава? С малко напън, ако не гледам рекламите по телевизора, мога и да успея. Колкото повече подредени букви, усвоени правилно думи и изречения идващи от душата, толкова по-добре. Но от друга страна, ако прекалено се напъвам може и безсмислица да сътворя. Разковничето търся, а то е няма такова. Ако вървят леко смазани думите и гладко изреченията, може да се пише. Но ако за момент се препъна по-добре за успокоение да погледна отегчаващите реклами по телевизията. Те са все едни и същи. Трябва ли това да се случи и с написаното от мен. Някаква безсмислица, бълвоч, която предизвиква вместо умиление и сълзи на радост, гняв и омраза?!
Колкото и да се вглеждам в написаните шедьоври в литературата едва ли ще ги стигна. Нима всичко вече е написано?! Откъде идеи и нов стил, който още не е роден по страниците на книгите? Само с писане не става! Не бива и да се излагаме с клишета! Тогава? Ами същото. Буква по буква ражда дума! Дума по-дума, изречение… Изречение до изречение, разказ. А като успея да удължа разказа, току виж, новела се родила. Стъпка по стъпка, интелигентно сканиране докато вляза в романа. А когато успея да се настаня там и спра да късам написаните без чувство страници, току виж успял съм… Шедьовър? Глупости! Научил съм правилно азбуката! Азбуката на живота без, която няма писане и не се препоръчва такова. Хм! Защо не реклами?! Все пак са прекалено отегчителни, нали?!
В.Софин
Заминах не случайно на море
с цел вирусът у мен да мре…
Уплашен той взе да се кълне,
че ще бъда по-добре,
когато съм далеч поне –
на въздух горе, в синьото небе!
Заминах не случайно в планината
с цел вирусът у мен
да мре…
Уплашен той остана в равнината.
Пък аз сред еделвайсите поне,
намерих вятърът в краката -
да ухажва, галопиращи коне!
Заминах не случайно на реката
с цел вирусът у мен да мре…
Уплашен той скочи във водата,
преди защитна, маска да го спре..
В този миг красив, усетих свободата –
щастие за мен отново да плете!...
В.Софин 14.08.2020год.
Двама питат случайно срещнат на пътя човек:
-Дядо, знаеш ли къде е пътя за Мальовица?
-Па къде мое да е... -зачудил се дядото. -Доколкото помним, он си е все там... На същото място!
В.Софин
Вървя! Какво
приказвам?! Направо, летя!
Пред старото кино. Точно в десет…
Да, ама не!... - внезапно по пътя срещам познат, който ме
спира с думите:
-Накъде така, в тоя пек?
-Ами… малко на разходка… -опитвам да скрия предстоящата
среща.
Веднага след моите нелепо изтървани думи, се почва:
-А бе! Знаеш ли…? За него ми е думата…. А, помниш ли…?
Изнервен поглеждам моя приятел часовникът, но от него вместо помощ нахлува, неумолимата
цифра, десет часа…
-Хм! Ти какво, все си гледаш часовника? Май не ме слушаш
какво ти говоря? -с право се обижда познатият.
-А не! Целият съм в слух… -мъча се да оправдая разсеяността
си.
-Добре тогава -усмихва се познатият и ме кани:
-Що не идем на по-едно кафе!
-Ох! Не!
-Не искаш да пиеш кафе с мен?! -ядосва се познатият и с
право.
-Не! Не е това…
-А какво може да бъде?! Да не би случайно да имаш среща?
-пита познатият и се взира очаквателно в ирисите на сините ми, очи.
Облекчен донякъде се чувам да казвам:
-Да! Току що имах…
-Имаше?! -чуди се познатият.
-М- да…! Имах! Току що удари десет часа…
Решил да ме успокоява познатият ми казва:
-Е, има време…
От това разбира се ми става още по тежко:
-Да но, тя не знае това…
-Тя?! Имаш среща с момиче и се туткаш…?!
-Е, нали ти ме спря… -гледам обвиняващ кафявите очи на
познатият.
-И ти не ме отсвири?! -учудва се той.
-Хм! После ще ми кажеш, че не те познавам… А, това не е
хубаво, нали?
-Щом е за среща с момиче е простено… -съпричастно ме поглежда
в сините очи, познатият.
-Хубаво би било! Да но, момичетата не прощават грешките. Особено
при първа среща…
-Е, имаш шанс за втора… -старае се да ме успокоява,
познатият, но вместо това аз проплаквам:
-Но не и с това момиче, приятелю… Не и с него! А толкова
усилия хвърлих за тая среща…
-Голяма работа! -опитва познатият да смекчи сълзите потекли,
предателски по-лицето ми и веднага след това ме кани отново на кафе и нещо
по-силничко с него…
Виждам се в
безизходица. Тръгваме заедно. Вече сме в кафенето. Заедно с кафето поръчваме и
по-едно джинче с лед за преглъщане на горещините. Тъкмо да съединим чашите и да
чуем техния пеещ звън, внезапно вратата на кафенето се отваря и както става в
сапунените сериали на прага се появява момичето, с което имах среща в десет…. Когато
ме вижда, тя впива отровен и неумолим
поглед в сините ми очи и сяда с някаква приятелка на една маса разстояние от
мен и познатия с, който си опитваме, джинчето…
Внезапно, уплашен изтръпвам целия от позната, болка в
бъбреците. Тя ме отрезвява, защото чувам познат женски глас:
-Ти, какво? Няма ли да вървиш на работа?
Внезапно сякаш съм
на друга планета проглеждам, събуден. Съпругата до мен с една ръка търсеше нещо
в бъбреците ми и явно го намери защото една
предупредителна лампичка ми светва.
Моята среща с момичето на моите мечти, не само
не се беше състояла, но заподозрях, че и бъдещето не знаеше, абсолютно нищо,
ама изобщо нищичко за нея…
В.Софин
-
Бедните ми уши, не бяха свикнали ластици да ги притесняват.
Жалко за устата ми, ограничена с маска днес и липсва старата свобода на прозяване...
Чувствителният ми нос не усеща вече миризмите. Не е това, което си мислите! Коронавирус?
Не! Маска контролираща положението при приказване, дишане и усещане на аромат.
Очите ми хванаха печал с наложените предпазни очила за вируси...
Няколко деца се опитаха да си играят в коридорите на огромна сграда. не им се получи, защото маските по лицата им не разрешиха свободното дишане при гоненица.
Дистанцията не знаеше, че трябва да бъде спазвана. Все пак двама влюбени не устояха на двата метра разстояние по между им и се нахвърлиха взаимно на купената любеница, която ги примами да хапват заедно по един резен и да се плюят със семките от нея.
Наложената силом дистанция пострада. Не беше в състояние да спре поривите на любовта.
Коронавирусът не знаеше защо живее, докато човекът още не беше проумял защо е било необходимо да се създаде изкуствен такъв заради пари, които убиват чувствата.
В.Софин
Някъде там
неизвестно къде, съществува разпределителна гара. Едни забързано пристигат,
устремени към началото на деня. Други все още не осъзнали, къде се намират
/място, което им се вижда познато/, не бързат да си заминат в края на прекалено
късата нощ за тях.
Пристигнаха
едновременно на гара разпределителна… Семейство. Той, току що роден. Те
родителите му, тръгнали на последното пътуване в края на нощта.
Току що проплакалото
пеленаче, ококорило очички на гарата, не можеше да проумее ставащото. Родителката
му умря от силен кръвоизлив за да му даде шанс за живот. Баща му, лекарят извършил
неуспешно интервенцията по раждането, беше прекалено влюбен в майката. Нервите му
не издържаха и той се простреля смъртоносно със законно притежаван пистолет.
В
началото на утрото, разтревожени съседи изпаднаха в паника, когато откриха мъртвите
му родители. А той стъпил вече, на гарата живот не спираше да плаче… Може би
осъзнаваше, че разпределителната е място, където ще види за последно родителите
си?! Може би?! Никой не знаеше това… Животът единствено знаеше нещо за вечната
любов, която другите хора не познали я, не я разбираха… А всичко беше ясно.
Едната половина не може без другата. А как би могло наполовина отрязана да
остане жива. Невъзможно е…!
Разпределителна гара.
Той пристигна с любопитство към света. Те, неговите родители си заминаха
завинаги, неспособни да се преборят с неутолимата жажда за любов… За нея
казват, че идва веднъж, а отиде ли си, няма смисъл да се продължава напред.
Щеше да я продължи той, невръстното пеленаче за да завърши кръга. Там някъде още неродена го чакаше съдбата. Неговият живот! Неговата първа, изпепеляваща любов… И неговата, до болка позната, разпределителна гара, която прибираше пътници. Пътници за началото на деня и такива, които си отиваха в последната част на прекалено… прекалено, късата нощ…!
В.Софин
Светлината в утрешния ден -
може би,
няма да я има…
Ще липсват
белите цветчета -
прозрачна
болката ще е видима!
Светът красив,
сълзи ще рони.
Забравена
ще стене любовта.
Самотен
вятър едва ли ще изгони -
усетил човешка,
глупостта.
Може би
в утрешния ден -
болката
ще бъде изморена?!
Може би,
светът, освободен?!
Ще бъде
ли любовта, родена?
Отново
бели, свежите цветчета,
както преди
ще се усмихват…
Пак ще
има радост на райета!
Може! Ако
глупостите, стихнат!
Прекалено честен -остана
неизвестен
Управляваше безчестен
-остана в историята, известен
Прекалено неуместен -не
разреши да бъде местен
Управляваше уместен
-пари задигна неизвестен
Прекалено хладен – лед от хладилника, изваден.
Управляваше професор –
мазохист, агресор.
Прекалено учен – стоя
във рамка, скучен.
Управляваше цветове
-художник се къпе в светове!
Прекалено тъжен –
направляваше го ръжен.
Управляваше особен – с пари
в брой, удобен.
Прекалено гладен – човек
на творчество, отдаден.
Командваше парада – присвои
заводи за награда.
Прекалено управляваше известен -наложи се да бъде леко поизместен!
В.Софин
Завзел мислите на края роден,
ефирен танцуваше почти…
Без маска дишаше свободен –
Дансингът на моите мечти!
Скачаше сред цъфналия двор.
Гледаше към бащината къща.
Катереше се в кичестия бор,
с носталгия за
младост, съща…!
Пулсираше в гърдите ми чутовен,
мислите превземаше без страх…
Прегръщаше ме Дансингът грижовен –
Дансингът на първата, любов!
