неделя, 30 април 2017 г.

БРОЙКАНЕ...!


Животът е едно голямо само залъгване с бройкане!

 От малки още в родилният дом ни броят, сякаш сме гърнета с мед за купуване. Ами ако се изгуби едно? Кой тогава ще отговаря?

   Когато след упорит труд положен от учителя вдъхнем числата се почва едно смятане, едно премятане, плачене, докато най-после ни стане ясно, за какво служат финикийските знаци. Често сме принудени да проверяваме останалите самотни жълти стотинки в джоба ни по-случайност. Правим го не за друго, а защото десет стотинки, не ни достигат за билетче в Метрото.

  След това постоянно всекидневно бройкане, нищо чудно главата ни да е бръмнала. Улавяме се без да искаме на разходка сред Природата, че и там дърветата ни пречат. Смятаме ги сякаш са вече наши, готови да изгорят с желание в камината, която чака сгряване за зимата.

 Толкова много вече сме оплескали нещата, че сащисани следим, колко пеперуди, мухи, водни кончета, птици и всякакви пълзящи и хвърчащи гадинки минават пред съсредоточеният ни от бройкане поглед.  На автобусната спирка, отегчени от дълго чакане, следим преминаващите с грохот автомобили, гледаме дори без разбира се да го желаем номерата им.

  Многодетни родители, вярно в нашата страна не са много, но все пак които са загрижени, преди излизане навън заедно броят дечурлигата си. Пияните в кръчмата зашеметено пресмятат, колко  чаши алкохол са  глътнали, правейки се на герои.

  Завистливи съседи, броят, колко коли имаме, къщи и дори, ако сме способни и заможни разбира се, любовниците ни.

От толкова числа погълнати всекидневно почват да ни болеят главите. Броим ние, но и нас ни бройкат! Когато има избори, голямо смятане пада. Бройкат не само гласовете ни, а и колко пари са щипнали от рушвет някои. Други пък загрижени за мястото си в парламента усилено пресмятат дали удобния стол за спане в народното събрание, ще бъде само техен.

   Лятно време, когато някои правят компоти за зимата загрижени преценяват дали ще им стигнат бурканите. Почват и делене. Десет за ягоди. Двайсет за череши. По пет за праскови и кайсии и току виж за круши не стигнали.

 Оказва се приятели, че животът на всеки от нас е едно голямо приключение в смятане. Ако не броим ние, други успешно ни бройкат!

Сребрелюбците загрижени за богатството си не прекъснато с треперещи от пот пръсти смятат количеството на натрупаните пари. Все им се струва, че са малко и в старанието си да ги утроят, те вече са болни.

Данъчните инспектори усилено пресмятат с колко да ни оскубят в данъци годишно.

  Накрая какво? Ясно!

Колкото и да броим, колкото да смятаме сметките ни излизат накриво.

Единствено приятели само времето си позволява да реши ,колко години живот да ни отпусне.

И докато ние живеем в неведение за красотата на Природата около нас, притиснати до стената от числата, които срещаме в краткия си земен път, то времето властно се налага създавайки свои правила. Колкото и да броим, колкото и сълзи да пролеем от срещаните с постоянство трудности, вече всичко е пресметнато до последна стотинка, глътка въздух или друго нещо.

    Така, че да оставим числата на мира и да живеем днес смислено и с усмивка, ако все пак както казах времето ни позволи.
В.СОФИН  

събота, 29 април 2017 г.

Костюмът чаровник!


                                                               

           Понякога приятели усещам, колко самотен е костюмът висящ, тихо на закачалката в тъмния гардероб...

Когато обаче разбере, че съм решил да облекча мъките му, почти усмихнат скача върху ми. Старателно се намества, превзема изцяло тялото ми и не спира с радост да ме тормози.  Успея ли да бодна и не търпеливата вратовръзка, която с право стиска врата ми с не подозирани за мен чувства, няма по щастлива от ризата закопчана до горе...

   Така вкаран с усилие в правия път, не остава нищо друго освен обувките, които търпеливо чакат явяването ми в коридора.  Стегна ли връзките им, бързат да се измъкнат на въздух... На разходка!

  Прекалено дълги пешовете на сакото трият дланите ми с непокорна целувка, целяща да подържат, духът бодър в мен. Все пак го правят мило, защото успешно, ме държат  буден.

  Панталоните стегнати от безмилостен колан, докосват косъмчетата на краката ми. Намерили диалог, те приказват по-между си. Всичко това усещам по приятния непрекъснат гъдел, който не тормози кожата ми, а я гали като всеотдайна любовница.

 А, за да бъдат в унисон нетърпеливи обувките на краката ми не забравят да скърцат в ушите ми, с цел да покажат на света, колко са млади.

Когато разхождам на воля костюма си, понякога обръщам глава назад, за да видя, кой приказва така задълбочено зад мене. Вратовръзката на врата ми се възползва от положението и заедно с бялата риза почва да ме души. Укротявам любопитството на шията и връщам в щадяща тялото, ми поза.

  Честно да Ви кажа приятели, чудя им се на някои хора, които са любители на костюма. Какво толкова му харесват?

  Мене ако питате, съвсем друго си е с обикновен панталон, да скоча в реката. Тениска не стягаща като вратовръзка и риза  също е подходяща за търкаляне. Ако пък е много студено една проста фланела няма да откаже, даже да сгрее раменете ми.

 Да но!? Но! Оказва се, че костюмът от своя страна отваря много положения в живота. С него изглеждаме неузнаваеми. Шик! Дамите се заглеждат в нас, лепят се питайки се, кой ли е тоя изтупан мъж!? Дали не е министър от правителството или пък е само скромен бизнесмен, шеф на фирма.

 И ето ти на...!

Горд и с положение костюмът се разхожда, гледайки от високо на другите хора. Успешно се прави на герой и е ухажван неистово от жените...

Хубаво приятели, но кажете ми как да скоча с него в басейн? Как да тръгна без чадър под топлия пролетен дъжд? Ако го сторя, наистина, костюмът ще стане жалък и напълно подгизнал. Ще изгуби чаровния си вид. За това мълчалив но изтънчен, често седи самотен на закачалка в тъмния, но все пак добродушен гардероб.

 Защо пък не? Ама, че горделивец! Нека виси там наказан!

  Ами анцуга е много по непретенциозен. Съвсем радушно, той превзема топло тялото ми. Бягам сутрин за разгрявка с него, скачам, дори се влача уморен на колена...!

Не се оплакват и маратонките, не ръмжат, не заплашват, а стоят кротко целувайки ходилата ми...!

Чувствам се щастлив, дрехите на мен също плачат от удоволствие.

Хубаво!

Да но пък за това, пренебрегнат скимти костюма сам, сърдит в гардероба. Длъжен съм! Просто съм длъжен от време на време да притесня себе си. Правя го, макар и не често, само за да видя усмихнатото лице на чаровника. Костюмът който кара въздишките на дамите да се удвояват, като го видят.

А щом като те го харесват, ние мъжете имаме ли избор? Нямаме, защото се нуждаем от любов. Когато стигнем до това заключение просто се предаваме на капризите обземащи по някога недоволния и често затварян в самота костюм, плачещ за разходка.
В.СОФИН

петък, 28 април 2017 г.

За лъжата и краката!


        Всеки от нас знае колко интересно нещо е лъжата! Когато човек се научава да мами, толкова се увлича в приказки, че заприличва на пияница, който вечно все е жаден.

   Често се питам, защо е тъй необходимо на политици, бизнесмени, лекари, магистрати, та дори и на Вуте, заграбил с измама част от нивата на добродушния комшия, който не обича кавгите, а напук на всякакво статукво харесва хората, не за друго, а защото е роден с красива душа.

   Днес много хора твърдят и дори са сигурни, че лъжата лесно може да се хване. Ама дали е така, като измамниците се навъдиха повече и от бълхите по-домашните животни!?

  Гледаме впечатлени рекламите, поръчваме и вместо да вземем желаното, ни донасят друго, заместител някакъв, който не става за нищо, освен да го изсипем заедно с проклятия в мивката. При това докато ни го връчват почти тържествено в изпотените  длани, разпространителите на фалшификати твърдят усмихнати, че донесеното от тях с голям зор е много по ефикасно от желаното и че, ненадейно исканото от нас било окончателно свършило. Как да устоим на магията да бъдем пионки местени от друг? Трудно нещо след като сме наивни и попиваме с доброжелателство всичко. Дайте да се окопаем? Вярно някои от нас минават в изолация и го правят. Вярвайте им! И на тях не им е леко, да живеят в един измислен от лъжи свят.

   Четем обявите! Свободни работни места. Втурваме се за да не бъдем изпреварени от някой по-чевръст.  Пристигаме задъхани за овакантено то място и там научаваме само, че то е заето.

-Как така? –възмущава ме се ние, невярващо  –Нали във вестника, местният де, пише, че...

Тука естествено прекъсват прочувствената ни тирада, и ни уведомяват с прилична усмивка, излязла сякаш насила от обслужващия служител:

-Във вестника може всичко да пише. Дори господине, че вашата баба, да прощавате е починала, докато тя всъщност още бере душа в болница „Пирогов“...  Така, че нашият съвет и дори молба от наша страна е да опитате късмета си на друго място!

   На дело се оказва, че лъжата добре подготвена в нашето "лисиче" време, не само ни хваща навсякъде, но дори и нас принуждава да мамим. Притиснати от обстоятелствата на живота, започваме полека лека да пускаме фалшиви усмивки. Поставили сме началото. Устремени единствено към нашето светло оцеляване,забравили роднини, приятели и добродетели, започваме да лъжем.

  Оказва се, че всеки днес мами, но не всеки от нас мисли, че е лъган.

   В крайна сметка времето успешно се справя с всички нас хората, които си въобразява ме, че всичко се върти, единствено и само около ни и нашето егоистично его!
В.СОФИН 

сряда, 26 април 2017 г.

Ганчо и Галя в търсене на пърленка


                                           

        Пролетта в ганчовото село закъсняваше. Щъркелите отдавна бяха дошли и тракаха унило клюнове за хубаво време, което липсваше. От време на време дори прехвърчаше снежинка в доказателство, че зимата трудно отстъпва от заетите позиции.

Усетил накъде духа вятъра Ганчо реши да отстъпи, но в благо приятна пролетна обстановка. И не толкова той, колкото неговата мила Галя, която отдавна бе решила да сгреят телата си в минералния извор на Сапарева Баня.

 Навлекли зимни дрехи, усукани като копринени буби, сякаш бе януари, а не началото на април двамата наши стари познайници чакаха автобуса на спирката. И когато той се зададе от завоя, бяха приятно изненадани. Вместо редовният вечно чупещ се на пътя автобус, ги очакваше голям и приличен. Голям защото гладен можеше да погълне много повече пътници, да ги сгрее и дори да ги закара безпрепятствено до местонахождението на всички желаещи да се повозят с него.

   Ганчо не пропусна да се възползва от удобствата вътре. Беше едва средата на седмицата и пътници почти липсваха. Освен Ганчо и Галя в автобуса имаше още петима желаещи да се махнат от зимата на топло. С вече придобито пролетно настроение нашият човек зарадван разбра, че шофьора на возилото е млад човек, а не минало годишният, който ги ощави с по-скъпи билети. Автобусът щракна нетърпеливо вратите и като изръмжа почти враждебно на времето, което не спираше да се подиграва с чувствата на хората, потегли плавно към Сапарева Баня. Големият сак на Ганчо натъпкан догоре с дрехите на Галя седеше свойски разположен от другата страна на пътеката и се наслаждаваше на комфорта осигурил му специално място близо до потъналият в блажен сън стопанин.

    С наблюдател ни вечно любопитни очи Галя установи, че младият шофьор чието име не и бе известно, беше закрепил отпред на стъклото на автобуса малко снежно човече, което почти усмихнато с тон от времето отвън се поклащаше доволно. Освен него там блестеше и малко но достатъчно голямо за сърцето, българско трицветно знаменце. Компания пък и на двете неща правеше интересна декоративна подкова, търсеща щастие и късмет за всички пътници.

  Доволен от почти домашната обстановка вътре Ганчо задрема. Почти бе на път да се изсули от седалката, но вечно дебнещата го тигрица Галя го дръпна за яката и не му даде да избяга.

    Когато доволните им физиономии цъфнаха в Сапарева Баня също като джанките и другите плодни дървета там двамата разбраха, че пролетта наистина е дошла. Вярно Ганчо не видя щъркели, но за сметка на това установи колко много мартеници украсяваха дърветата при гейзера, който съвсем доволен от гледката пък, не забравяше да изпуска пара към  навъсеното небе скрило слънцето.

  След настаняването  в хотела в който далновидно Галя беше направила резервация, двамата нетърпеливо смъкнаха дрехите си и като навлякоха банските,  скриха наедрелите от годините  тела в чисти хавлии. После бързо се отправиха към вътрешния басейн. Естествено водата в него ги приветства мило с добре дошли и прибра събраният им през зимата студ, като ги стопли толкова много, че Ганчо обзет от мечти заспа. Така и не усети колко обиколки Галя навъртя в басейна. Той вече сънуваше. Беше отново онова малко сополиво хлапе, което майка му хранеше.  Тъкмо и отказваше ревящ филията намазана с мас, когато ненадейно остра болка прониза и двете му уши. Устата му слисано изплю заедно със събраната вода думите: „Защо мале?“ и пред ганчовият поглед се материализира не друг а Галя, която свое временно бе ликвидирала опасността от удавяне.

-Човек не може да те остави и за секунда! –погледна го обвиняващо жена му и добави, че се е превърнал в едно голямо дете, което вечно ще се нуждае от нейната помощ.

  Естествено бе Ганчо да не се съгласи с казаното но замълча, защото го боляха дръпнати ушите. Та къде ли другаде да го хване Галя? Почти изцяло олисялата  му глава блестеше мокра от водата. Отказа да спори с нея, но недоволното му сумтене прозвучало в салона където топла водата вдигаше пара впечатли други гости, които тъкмо нахлуваха свличайки хавлиите си в басейна. Почти изтощен до крайност Ганчо успя да стигне до хотелската стая и притесни леглото с теглото си.

  Двамата с Галя решиха да посетят в близост ресторант, където сервираха любимото им ястие, шкембе чорба и естествено чеснова добре приготвена на вкус пърленка.

  След като се порови достатъчно дълго в предложеното от сервитьорката меню и не можа да открие желаното за обяд Ганчо бе на път да остане гладен. Галя бе изсърбала шкембето и нахапала пърленката, а той само въртеше безпомощно очи като изгубено теле сред полето и така и нищо не си и поръча. Ако не го беше сторила жена му като нищо можеше и да си умре гладен на масата, чиято чиста покривка отдавна го гледаше с укор. Доволен от бързите решения на Галя, Ганчо успя все пак да си поръча бира, докато му приготвяха ястието.

  Веднага след обилното хранене двамата се разходиха в близкия парк, който носеше гордо името на един от нашите български писатели Николай Хайтов. Любопитен палаш се приближи до двамата, подуши ги, погледна ги мило в очите и кат видя, че не му дадоха нищо друго освен усмивките си пое в известна само нему посока.

 Едва стъпиха на една улица, когато друг четириног любимец тръгна с тях. Ганчо мислеше, че кучето се е заблудило, но винаги когато спираха за малко и то спираше, като ги изчакваше да продължат разходката си. Успяха да запалят за здраве свещички в близка църква. Верен на своя пост песът ги изчака и дори придружи до хотела, където пред контейнера с боклук улична котка се гощаваше с част от изхвърлената не доизядена закуска. Кучето дори не изръмжа, но писаната бързо схванала положението скочи отгоре на оградата и загледа ядосано отнелия плячката и.

  Видели достатъчно от ставащото на улицата Ганчо и Галя се прибраха в хотела и отново се мушнаха в басейна на топло, където двама оказаха се от Македония вече ги бяха преварили.

Отвън плисна дъжд и намокри сухото шосе по-което постоянно и в двете посоки сновяха не прекъснато коли. Няколко капки паднаха през отворените горе високо прозорци и се устремиха върху олисялото теме на Ганчо, който зиморничаво ги отърси и се премести в джакузито където Галя беше във възторг от мехурчетата въздух плъзнали буйно и танцуващи неукротими във вихъра си.

  Точен като часовник изтърпял тридесет минутните ударите на водните целувки нашият почиващ се устреми към леглото си, което го посрещна с въздишка не за друго а заради особената тежест на теглото му.

   На другата сутрин рано след къпане поеха за петъчния вестник на Ганчо. Веднага след това решиха да се разходят в посока Паничище. Хванаха горския път който ги водеше нагоре право в лоното на планината. По пътя успяха да наберат горски букет от иглика и кукуряк. Унесени в приказки не усетиха как времето от два часа и половина изтече и стигнаха дори без да разберат до комплекса Паничище. Пред учудените им физиономии ведно със стари почивни станции се пръкнаха и нови хотели, които точно в тоя момент търпяха довършителни операции от страна на  особено усърдни работници. Тук там останал от зимата сняг показваше, на Ганчо, че с Галя са високо в планината. И за да разберат истината неочаквано застудя. Слънцето което и преди срамежливо показваше муцуната си сега се скри окончателно. Отстъпи мястото на сняг, който заваля и студът принуди двамата приключенци да поемат обратно към Сапарева Баня и басейна с минерална вода. След огромни усилия положени от Ганчо и Галя, които трябваше да преодолеят пътя по шосето, тъй като горският бе плувнал в кал, най-после стигнаха до хотела си. Окъснели за обяда пътем взеха от магазина закуски с които вдъхнаха кураж в изморените си от ходене тела. А когато и басейна ги приветства с топлата си сгряваща усмивка двамата нямаше какво повече да желаят.

  Трите дни на идилия обаче свършиха и отново недоволното сумтене на Ганчо се разнесе из коридорите на хотела, който мъкнеше тежкия сак в посока към вкъщи.

  Въпреки всичко на двамата им стана ясно, че приключенията обединяват духа, сплотяват семейството и е необходимо често да се правят. Това наистина е хубаво но някой все пак трябва и да ходи на работа. Така че, сумтенето на нашия Ганчо прозвучало като довиждане поне от тази си страна си заслужаваше мрънкането. Зяпнал жалостиво към града с който се разделяше сякаш отритнала го любовница, Ганчо избърса две колебливо стекли се сълзи по-страните му и като се прокашля за последен път скочи в автобуса, който ги върна към студа и зимата, която обещаваше да не свършва скоро.
В.СОФИН

вторник, 25 април 2017 г.

С ракията на "Ти"!


-Приятно ми беше, че ти, пи с мене Трендафиле! –казал на излизане един невзрачен на вид човечец вперил невярващ поглед в господина с който бе имал късмет да се събере на една маса в кварталната кръчма. Едва обаче успял да сподели това, когато почти грубо в ушите му прозвучало:

-Не „Ти“, а „Вие“!

-Вие? –озадачен повдигнал рамене почерпеният с късмет Пешо.

-Да Вие!

-А къде остана нашето приятелско „Ти“, с което вдигнахме не една наздравица приятелю?

-Много ясно, в кръчмата!

-Защо?

-Защото с ракията трябва да сме внимателни, интимни. Тя не признава нашето „Вие“. Никакви волности не допуска. Нали е много близо до всеки от нас!?  Ракията не само се мръщи на „Извинете моля“, а дори направо като истински шеф нарежда: „ Падайте долу под масата! Правете се на заспали и плащайте сметката, само в краен случай“! 

Кажи ми, как тогава да не я уважава човек?

-Ами аз? –почти проплакал почерпеният Пешо.

-Какво Вие? Вие гражданино, Вие сте друго нещо!
В.СОФИН  

Защо душиш буквите тате?


   -Какво душиш буквите тате? –пита син баща си, който е заровил нос в дебел роман за живота.

-Душим? –озадачен родителят хвърля поглед на усмихнатото си отроче.

-Що се чудиш? Нали те гледам, заровил си нос в книга и се правиш, че четеш. Та кой днес чете? Поне не се преструвай! Виж, половинката те чака!

-Половинка? Чака? –още по-озадачен родителят се вгледал в отрочето си, сякаш за първи път го виждал.

-Половинка ракия, какво друго!? Вчера я изпросих от съседа. Беше закъсал и трябваше да пълня с въздух гумите на бричката му.

-Бричка?

-Да тате? Ако случайно не знаеш, това е стара разбрицана кола!

-Пък, аз синко, мислех, че всичко се научава от книгите. Гледам те, не четеш, откъде тая информация?

-Фейсбук тате. Фейсбук. С него лягам, с него ставам!

-Сигурно и с него закусваш? –с ироничен тон бащата напомнил за себе си.

-Да тате.Така е! Много си проницателен. Направо уби всички мухи! – с тон на ирония отвръща синът.

-Мухи?

-Ето на, пак се почна! Виж интернета тате виж, и гледай, и учи! Изостанал си!
В.СОФИН 

Е оти? " /Защо?/

  1. Е, оти?
    -Па, оти!
    -И оти?
    -Щот има идиоти!
.......................................

  1. -Е, защо?
  2. -Защо не!?
  3. -И защо?
  4. -Защото има идиоти!
В.СОФИН


понеделник, 24 април 2017 г.

Родени от Земята


Непокорна съм!
Бунтувам често небесата.
Плача притисната в стената.
Тъгувам разтърсена в недрата.
Въпреки всичко!...
Обичам си децата!
Родени са от мен -Земята!

От дупка трезвен бе изваден,
действащ дееспособно гаден
ЖИВОТ безпощадно жаден!
...............................................
Облечени в старите дрешки
усмихнати политически грешки
с цени високи пладнешки,
ще давят народа със смешки!
................................................
Недоволна спънка звънка отвънка -
на трънка вятър бурен мрънка,
докато студът глупости дрънка -
измръзнало врабче, се крие в издънка!     
В.СОФИН

неделя, 23 април 2017 г.

Някога в първи клас


Много често сам се питам, къде остана онова славно време, когато бях прохождащ ученик. Виждам добре класната стая, печката на кюмюр, чиновете, учителката и всички от класа, зяпнали тогава, черната дъска с написаните букви от азбуката на нея...

-Коя е тази буква? –питаше любопитна класната ни учителка, наречена "другарка" по-онова време и показваше пред детските ни усмивки - „А“.

Някои по будни от нас веднага отвръщаха вкупом, а други свити още не прогледнали, засрамено навеждаха глави и мълчаха.

-Кажете ми думички с тази буква? –продължаваше учителката да обработва зелените ни още не узрели главици.

Почвахме да мислим съсредоточено и всеки досетил се скачаше и весело пред всички ни изникваше първо „Агнето“. С имената беше по- лесно: Антон, Ани, Ангел, Александър.

По не досетливите  от класа въртяха опулено очи и търсеха някаква помощ отвън през прозореца в двора, където  от по горните класове батковци играеха футбол, а какичките народна топка.

  Тогава другарката учителка вадеше картинки и ни ставаше много по лесно да познаем предметите и разберем Буквата.

-Да това е чанта! – реагирахме веднага  ние. - Това молив, учебник, тетрадка, мама и татко.

Едва посвикнали с буквите, цифрите изскочиха бягащо пред нас. Изненадващо  объркаха детският ни мозък.  Виждам още сметалото, шарените малки пластмасови клечки с които прибавяхме и изваждахме. Правехме го толкова задълбочено, сякаш наистина разбирахме от непонятната ни тогава математика.

  Всеки ученик имаше комплект от пластмасови цифри, които беше длъжен да запомни.

Отначало хич не ни и беше ясно, как така две и две прави четири, и защо трябва да е толкова, а не да речем, пет или шест, та даже и три...

Търпелива до безкрайност другарката учителка ни обясняваше с усмивка всичко и тайните по-лека лека, падаха пред нас като зрели круши. Сигурно ставаше така, защото натежавахме от знания. Колкото повече научавахме, толкова по любопитни ставахме.

 Естествено не всички бяха достатъчно будни. Тия с по-бавното мислене, предъвкваха нещата едно по едно, преглъщаха сякаш неподходящо ястие. В крайна сметка всички успяхме да усетим магията извираща от азбуката и естествено математиката, която омагьоса някои от нас.

   Тържеството на буквите в края на втори срок...! Букети на признателност към учителката!

Всеки от нас с корона от картон. Всеки с нарисувана главна буква на нея. Късметлиите носеха гордо първата от името си. Но всеки не можеше да се перчи с нея, защото две Иванки и двама Васковци, нямаше как да мъкнат гордо една и съща буква.

  Щастлив бях да разбера, че на моята корона от картон се мъдреше буквата „Щ“. Все пак нали думичката щастие почва именно с нея.

   Родителите седяха на чиновете и ни гледаха с умиление. По-чувствителните майки дори успяха да обършат по няколко внезапно пристигнали щастливи сълзи. Ние горди с наученото рецитирахме. Всеки казваше буквата която стоеше на короната му и стихче измислено за нея.

Празнично настроение! Весели детски усмивки! Щастливо разплакани майки!

Всичко това е все още пред мен, стои омагьосано въпреки изминалото без пощада време в сърцето. Зная че мигът е избягал, но така също разбирам, че е и останал мил в мен завинаги.

  После какво?

   Първата книга с цветни илюстрации за „Фреди мравката“. Библиотеката където ходя опиянен от буквите от написаното слово в книгите събрали цялата мъдрост на света...

  За доброто и злото, за това как да бъдем добри, да се научим да живеем заедно!

Хубав сън, който днес уви не се сбъдва, защото забравихме правилото, че не ние самите сме важни, а всички живи твари на Земята. Цялата планета е наш постоянен дом и тя не иска да ни вижда с фалшиви усмивки и купени чувства. Важна и ще си остана така и за в бъдеще любовта и Природата. Всичко друго, като пари, власт и злоба бледнеят пред истината за хубав живот.

  Уви! Знам, че звучи утопично. Все пак да бъдем повече хора, отколкото зверове един за друг...
В.СОФИН 

Откровено кафенце


Съвместно с цигара в следобеда

уста жадна, прекалено веща,

влюбено топличко ни гледа

с кафе осъществило среща!

.....................................

ТЕЛЕВИЗИЯ -

Аз я лъжа!

Тя ме мами!

Ще я вържа

с куп програми!

За да усети, че съдържа

любов, само към реклами!

...................................

КАФЕНЦЕ!

Обичам го!

Влюбен сутрин съм във него!

Обожавам го!

Побърква мислите изцяло!

Приятно е!

Гъделичкащо ухае!

Горещо е!

На небцето палаво играе!

Преглъщам го!

Кафето дето в чашата си трае,

умно знае, всеки нос да смае!

..............................
В.СОФИН

събота, 22 април 2017 г.

Без спомени!


Времето нехаеше за моите спомени. Не разбираше скъпите за мен неща. Пусна без капка  милост в мен отровните си пипала. Бръкна болезнено в мозъка ми и започна да изтрива събраната през годините на щастие, тъги и страдания, информация.

   Обзет от желание за борба гълтам хапчета, които крещят в мен неистово с желание да ми помогнат. Уви! Времето пренебрегва мощта на лекарствените, добре изпитани средства и продължава злобно да дълбае със свредел паметта ми. Пристрастен опитвам  уплашен  днес кафето. Помага ми малко, след като го гълтам още топло. След него отново нищо не помня.

   Стигам до там, че вече безизразно гледам през прозореца отвън. Все още се сещам, че има такъв в стаята ми, защото сутрин зората ме облива там с усмивка. И сега зяпам там. Виждам някакъв непознат за мен човечец, който спира пред входната ми врата и натиска звънеца с цел да го счупи. Събудени ушите ми писват от настоятелния тормоз на който са подложени.

 Отварям. Все още се чудя. Да но човечеца срещу ми, не. Назовава ме по име, което не помня. Знае кой съм и ме гледа откровено, право в очите.

-Какво искаш Вуте? –това беше първото нещо, което не въздържано устата ми, избълва.

-Вуте? –озадачен зяпва в мен човечецът, почти обиден от грубото ми отношение.

-Е! Добре де! Кажете, моля какво искате господине?

Това което току що му казвам го разстрои още повече.

-Господине? –повторя той думите ми, и сякаш пред мен проговоря папагал.

Не издържам папагалско то му поведение и отново го питам:

-Добре де! Кой си?

--Кой си!? –сякаш ехото ми отвърна,а не Вуте както го назовавам.

-Така като те гледам, мязаш на папагал! –нападам го без церемонно аз, заел отбрана пред входната врата.

Вместо да отвърне на удара под кръста, човечецът почти изпява извинително  думите:

-Коле, защо ми приказваш на вие?

-Коле? –сега беше мой ред, да се озадача.

-Кой е Коле? –задавам му въпрос подозирайки, че може би аз нося името на свети Николай, което не помня.

-Ти бе! Ти си Коле!

-Познаваме ли се? –питам го аз.

-Има си хас!  -обижда се за сетен път човечецът пред мен. –Аз съм съседът ти Витан! Живея отсреща точно срещу теб от другата страна на улицата.

Правя учудена физиономия, доказваща, че съм го познал. Все пак една благородна лъжа е за пред почитане, вместо да се изложа отново. Затова като го зяпвам сякаш просветлен крещя в лицето му думите:

-Витане! Ти ли си бе? Така кажи, за малко да не те позная с тази прическа. Я много си отслабнал... Ще прощаваш значи, че те нарекох Вуте. Аз само за майтап... И какво те носи насам приятелю?

-Виж Коле! Знам, че имаш моторна резачка. Трябва ми за крушата в двора. Изсъхнала е, трябва да я резна...

-Резачка? – свивам озадачен рамене. –Имам ли такава?

-Имаш, как да нямаш! Нали я държиш заключена в гаража си?

-Виж ти! Оказва се, че и гараж имам. –слисан клатя невярващо глава.

-Добре ли си Коле? –пита ме човечецът, така ще го наричам пак, защото името му отново ми избяга от базата данни, съхранени в мозъка ми.

Ухилвам се срещу му, показвайки най добрата си форма и нагло му заявявам:

-Повече от добре! Сигурно е от хапчетата. Нищо не помня. А трябва ли? –зяпвам в съседа чието лице се смалява пред моето от учудване.

-Трябва! Защото кой сега по-дяволите, ще ми даде резачката?  

Усети трагично положението ми човечеца, и пита:

-Ключа за гаража, да знаеш къде е?

-Знам ли го, къде се е скрил! – повдигам рамене озадачен и се сещам, че на панталона ми има джобове. При това се оказват цели два. Щастието ми се усмихва, когато невярващо ръката ми измъква ключ.

-Това ли е? –питам човечецът пред мен.

-Точно този е. –потвърждава унило той и добавя:

-Много добре знаеш, нали често ми го даваш?

-Знам ли!? Нищо не знам, но щом знаеш ти обслужвай се сам. - Казвам му това и  връчвам ключа в не търпеливите, негови ръце. Затварям уплашен вратата и се запътвам към прозореца в стаята , който ме очаква с голямо нетърпение. Имаш май защо?  Иска да видя нещо.

    Зяпвам невиждащ нищо от ставащото вън, машинално протягам ръка към изстиналото направено кафе гълтам го набързо и идвам на себе си с озадачена физиономия питащ се:

„Кой съм аз по-дяволите? Николай ли? Едва ли! Щом не помня.“

   След особен задълбочен анализ в бедната ми глава възниква мисъл. Идеята изгрява пред мен, като слънчев лъч пробил мрака на гъста гора. Изглежда се оказвам, че не съм нищо друго освен полуизтрит спомен, останал от Времето, което не щадеше никога, никого.
В.СОФИН

петък, 21 април 2017 г.

Комплименти


                                                                           КОМПЛИМЕНТИ

          Разгонен като диво животно Николайчо влетя в хола и устремно сграби любовницата в огромните си потни ръце. Тъкмо да я целуне, коляното и охлади щурма му.

-Ама ти какво...? Що така? Не ме ли обичаш вече? –проплака Николайчо свит от пред извиканата  болка  в слабините.

-Не така! Не си животно!  Нужни са комплименти. Думи! А ти нахлуваш в покоите ми и направо за краката... Къде остана мъжката романтика... –избълва ядосано Гичка думи в лицето на снишилия се Николайчо и го изгони да си върви. Той трябваше да помисли как да задържи любовта, която бе на път да му избяга.

   Цяла нощ Николайчо се щура в мисли обзет от неустоимо желание, да даде всичко от себе си за да задържи Гичето. Все пак тя си заслужаваше. Само като я видеше и желанието му пламваше като току що запалена клечка кибрит. Тази вечер любовницата му безжалостно бе угасила пламъка и.

  Ах! Гичето! Тия тъмни меки коси; очи кафяви като на сърна, гледащи го едновременно умолително, други път откровено отзивчиво; шията и бяла с двете мили бенки, които Николайчо виждаше едва, когато наведен  разкопчаваше с нетърпеливи пръсти блузата, която пък криеше срамежливите връхчета на двете добре оформени гърди... Истински прелести! И как да ги задържи? Какво да направи? Терзан от мисли Николайчо заспа едва призори.

   Вечерта след работа, както винаги се втурна обзет от любовно безумие към вратата на любимата. Този път не нахлу като безмилостен викинг. Не влезе и тихо като крадец. Просто позвъни на вратата. Направи го продължително дълго. Когато Гичето се показа на Николайчо му премаля. Облечена в халат на цъфнали рози, леко полуотворен отпред той определяше пътя към райската градина, където две узрели ябълки съвсем не срамежливо напълниха очите на стоящият заел неизгодно положение любовник.

-Е? Няма ли да мецнеш Николайчо? Какво си ги вторачил, тия зъркели? –обади се видяла слисаната физиономия на любовника си.

-Ами... Гиче обичам те! Обичам те... ама много те обичам! –развълнуван Николайчо изплю бързо думите които лепнеха в устата му измислени още от предишната вечер и се хвърли да щурмува крепостта. Уви коляното на Гичето отново охлади ентусиазма му.

-Ама ти какво? – проплака нищо не разбиращ от романтика Николайчо. –Нали ти казах, че те обичам. Малко ли е това?

-Прекалено! –тросна се Гичето и затвори вратата пред носа на ухажора си.

Цял пламнал от създаденото неудобно за него положение, Николайчо унил като гладен не ял два дни, просяк тихо се изхлузи по стълбището надолу към изхода. На вратата тъкмо се разминаваше с някакъв мъж, когато изведнъж го позна.

-Борисе! Ти ли си бе? Откога не съм те виждал! – слисан Николай позна съученик от гимназията. –Какво правиш тука?

-Ами живея брат! На последния етаж!  А ти, какво те води в нашия блок?

-Имам приятелка Гичка се казва. Малко особена е. Все ми вика, да се уча на романтика, пък аз не знам дори какво е това...

  Набрал кураж Николайчо изпя на един дъх патилата за любовта си, която бе на път да му избяга.

След като го изслуша Борис се засмя и каза:

-Знам я Гичето. Малко особнячка си пада, но иначе е свястно момиче. Знаеш къде да се целиш приятелю. Знаеш? Аз избързах и съм щастливо впримчен в брачни при това особено здрави, окови. Дори имам и едно дете, момиченце... Но виж какво,ще ти помогна, да се справиш с положението...  Я ела да пием бира отсреща в бистрото за срещата и ще ти кажа едно друго за жените...

-Добре! Защо не! Все пак Гичето е любовта на живота ми! –съгласи се Николайчо и последва Борис на улицата.

  Естествено те дълго приказваха. Пиха не една, а по няколко бири. Но срещата си остана паметна за Николайчо. Паметна , защото благодарение на Борис успя да влезе като победител в непревзимаемата крепост.

    На следващия ден обръснат, ухаещ на дезодорант, изгладен, облечен като за сватба с букет полски цветя Николайчовата усмивка с измити до блясък зъби, цъфна пред Гицината врата.

 Когато Гичка отвори и понечи да каже нещо занемя. Просто сякаш друг човек стоеше пред нея. Изтупан коцкар, определи го веднага тя. Виж ти и цветя носи! Тези а може би и дуги мисли преминаха като мълния през женската и впечатлена главица.

Добил кураж от смущението и Николайчо се обади с дълбоко развълнуван глас, който идваше от дълбините на душата му:

-Здравей Гиче! Преди да ме изгониш, чуй какво ще ти кажа! Този скромен букет, който лично набрах за теб и който не може да се сравни с теб по красота, показва откровено чувствата ми към теб. Виж макът как е отворил розови, червени устни, несравнимо по-хубави са твоите. Погледни маргаритите, как се усмихват, но естествено твоята усмивка ме кара да се разтопя... Има защо, защото друга като нея няма...! Красотата на полски цветя бледнее пред твоя лик, косите ти, са по меки и от най-мекия мъх; ръцете ти не са като бодлите на розите, знаят да милват...

Слуша Гичето слуша.  Взе букета, сложи го във вазичката на тоалетката стояща до вратата, засмя се и каза:

-От къде си го научил всичко това? Коя книга прочете?

-Нямах време за книги! Просто срещнах приятел, който ме ориентира в романтиката...

-Май добър ученик ще излезе от теб! –каза Гичето и като се хвърли този път самата тя на врата на Николайчо, го придърпа навътре към хола, където самотен дивана, оцелял все още със здрави пружини, тихо ги очакваше.

В.Софин




сряда, 19 април 2017 г.

ВИНОВНИЦАТА


         
        За срещата виновница се оказа пейката с изглед към морето.


Неочаквано за вас самият, там близо до вечно недоволно мърдащите се вълни разбиващи се в скалите долу, горе високо на брега срещнахте любовта на живота си. Когато я видяхте за първи път, нищо не трепна в душата ви. Бяхте недоволен, ядосан почти. Някаква градска според вас повлекана, дете във вашите очи, окупирала вашата пейка...

  Истинска мърла, както вие споделихте още същата вечер на бира с приятел.

     Същото момиче, което изгонихте от морския бряг тогава, сега отново беше тук. Да точно там на високият бряг, на вашата пейка седеше отново вперило развълнуван поглед в морето, следеше крясъка на чайките плуващи високо в небето, зяпаше въодушевено плясъка на вълните целуващи с грубост скалите, които като верен страж пазеха от по нататъшно посегателство благодарна сушата.

 Всяка сутрин вие идвате тук. При пейката лично направена с любов от ръцете ви. Тя наскоро бе боядисана и дори си направихте труда, да я циментирате, за да не избяга от порива на вятъра играещ, често на морския бряг. Ядосан отново, вие почти ядовит изплюхте въпрос, вперил поглед в девичите очи.

-Какво правите тука? –нападнахте момичето  грубо с мъжкия си добре оформен глас.


-Нищо! –отвърна смутена девойката и скочи чевръсто от пейката, която почти поруменя от вълнение.

-Разглеждам... –добави тя и дръпна надолу басмената си рокля на сини цветя, която местният бриз закачливо бе вдигнал за да покаже пред вас невярващ още, необикновените и прелестни колене.

-А...! Да! Разглеждате? –отвърнахте вие също внезапно смутен. Явно го сторихте от младостта разкрила се пред вас. Въпреки това предателски устата ви почти изплющя с ярост думите:

-Пейката е моя! Аз съм я направил с ей тия две ръце... А вие госпожице, не знам още името ви... Идвате тука и се нанасяте, сякаш е ваша собственост!

-Няма да ви я изям я...! Какво толкова е станало? –изрепчи се също докачена девойката и розовите и страни се оцветиха алено. Лицето и прелестно се смръщи, веждите, ах тия сладки вежди, се повдигнаха съвсем ядосани и то с право; очите и два синьо сиви гълъба се втренчиха във вас заканително, и дори нацупените розови устни се разтвориха обидени.  Вие видяхте впечатлен перлените зъби на момичето, които  криеха от показ срамежлив, но все пак достатъчно остър език. Малките изящни ръце се вдигнаха към вас, двете юмручета, почти детски се свиха срещу вас и „мърлата“, както преди я бяхте определили, бе готова да ви смеля от бой.

  Изненадан от положението отстъпихте назад и  малко оставаше да литнете долу върху скалите които обидени от видяното зашумяха по-силно, чайките закрещяха, а вятърът почти изплю зад вас думите: „Внимавайте!“

     Преценила ситуацията като отчайваща девойката, дете почти, разтвори свитите яростно юмруци протегна ръка и ви улови за дрехата, която за ваш късмет се оказа достатъчно здрава за да ви задържи.

-Чакайте! Къде хукнахте? –усмихна се щастливо тя, спасила неочаквано вашия живот.

-Ами аз... –Смутулевихте вие и добавихте:

-Извинявай! По-природа не съм груб, не закачам никого, но оня ден едни хлапетии седяха на пейката и ето тук... Вижте! Тука са оставили инициалите си... Просто помислих...

-Няма нужда да ми казвате! –прекъсна ви момичето и докато се усетите ви погали нежно с името си.

-Галина! А вие?

-Аз какво...? – този път в алено се оцветиха вашите бузи и дори погледът ви смутен от девичите очи се отклони към морето, което утихнало почти, следеше тази сцена с любопитство.

-Името ви! Как се казвате?

-Ами...! Как се казвам? –толкова смутен почти забравил името си вие казахте:

-Да помисля... Сетих се! Приятно ми е Боян!

-И какво правите освен да седите тука на пейката? –попита ви Галина.

-Бягам! Спортист съм! Ориентиране. Всеки ден тренировка. Тука след това, почивам на пейката и гледам морето... Мечтая, какво друго?

-И за какво мечтаете, ако не е тайна разбира се?

-За нови успехи в спорта... –отвърнахте смутен донякъде от синьо сивите очи на момичето вперени във вас с любопитство.

-Само за това? –продължи тя уверено нападението си.

-Е и за момиче... –предадохте се вие, но после незнайно откъде безсрамно вашият език добави уверено:

-Мисля, че я срещнах!

-Къде?

-Ами вие...

-Какво аз? –учудено но вече знаеща ви запита момичето.

-Мисля, че това си ти! –преминахте в настъпление вие. Какво ще кажете?

-Не сте ли много нахален?

-Аз нахален? А кой седеше на пейката ми тази сутрин? При това без разрешение! –усмихнахте се вие, усетил топлината на двете девичи очи вперени закачливо във вас.

-Нали станах! –отвърна тя.

-Ами щом сте станали тогава какво ще кажеш, да те накажа като те поканя на кафе или чай наблизо... не за друго а за да ти разкажа за спортните си подвизи...  Пък и да не забравя... Спаси ми живота! Длъжник съм ти! –опипахте почвата  и вече мислехте, че ще ви откажат. Вместо това момичето каза:

-Какво пък! Имам още час на разположение. Да пием!

Слънцето видяло също станалото, внезапно изскочи високо на хоризонта, хвърли усмихнати  лъчи върху морето, брега, чайките и пейката. Пейката, която се оказа виновница за срещата на първата любов!

В.СОФИН

понеделник, 17 април 2017 г.

Фалшив живот!


Фалшив е днешният живот!

Втренчен гледам в компот

как назрява с пореден комплот!

Управлява кашата един

важен за ракията ензим.

Вместо този честен господин

деен властва скъп внедрин,

гаден за ферментация Захарин!

..........................................................

В гърло впръскан бързо –

Алкохолът с брада набола

изпарява се като аерозола!

.........................

Дамите да не отблъснем -

когато женската любов откъснем ,

като великденско яйце да лъснем -

мъже за празника да се обръснем!

............................

Алкохолни пари, изникнаха нарочни-

въз мен стовариха се точни

несръчно хлъзнаха се непорочни,

стъклени ракиени устни сочни!
В.СОФИН

събота, 15 април 2017 г.

Великденско чудо!


Изплют лют от небесата,
недоволен дъжд окапа.
Горе високо в планината,
влагата, върха изцапа!

Извикан кипна гръм в полето
ехото уплашено дърво удари.
Единствено във мрака клето
в смелост, зашумя морето!


Дошла на гости на Земята
мощно бурята, криле размята.
Бушува, клатейки цветята,
предизвика паника в лозята!


Блесна ведра, усмихнато зората,
укроти Слънце, топло небесата.
Великден днес приветства чудесата,
изсипа ни ги, пролетно в краката!
В.СОФИН

четвъртък, 13 април 2017 г.

Объркан

Уви объркан днес видях -
стори ми се, че е грях,
сред хората с които бях,
фалшив, невъзможен смях!

.............................
Стара счупена мотика
напразно помощ вика,
вместо подмолна политика
в кръчмата ракия блика!

.................................

Алкохол в нея днес се вля.
Пияна бутилката се олюля,
когато мен позна
подхлъзна се, не спря,
счупи се и ме поля!...
В.Софин
В.СОФИН

Книжна любов


Милвам я!
Умна, често ме подсеща.
Разтварям я!
Говори ми с любов насрещна.
Поглъщам я!
Предпазва ме от грешка.
Разлиствам я!
Все още с жар младежка.
Обичам я!
С талант изскача днешна -
Книга, написана успешна!
В.СОФИН

сряда, 12 април 2017 г.

Ракия гледа ме с насмешка!


Купувам я!
С последните пари на среща.
Отварям я!
Лъха ме, любов гореща.
Вдигам я!
Пълзи към мене веща.
Преглъщам я! -
Ракия гледа ме с насмешка.
В.СОФИН

Цигара дръпната успешна!


Гледам я!
Любов гореща.
Пипам я!
Вижда ме, и се досеща.
Паля я!
Работи срещу мене веща!
Любя я!
Омайва ме насреща.
Целувам я!
Докрай изгаря грешна. -
Цигара дръпната успешна.
В.СОФИН

вторник, 11 април 2017 г.

Пролетно щипане


       Понесен от пролетно течение вървя през гората унесен в мечти. Във въздуха ухание се носи, гъделичка мило ноздрите ми; птиците не спират влюбени да пеят, а дърветата и храсти надянали бляскави бели одежди, впечатляват очите ми, които възхитени щипят красота от Природата.

Зарадван от тревите, които зеленят около мен започвам офанзивата си. Защо пък да не щипна и аз нещо от Пролетта! С тези хрумнали внезапно мисли хуквам покрай реката. Тук там, никнала коприва спира устрема ми. Въпреки  защитната и атака хапеща ръцете ми, тя се опитва без успех да прекърши порива ми, но аз упорит късам от листата и, и я прибирам на сигурно място в чанта, която нося. Покрай вечно бързащата вдигаща еуфоричен шум река, щипя див чесън. Не устоях на пролетния лъх идващ от усмихнати в бяло маргарити, жълти иглики, сини теменужки, цъфнал кукуряк и пуснах зажаднелите си за щипане ръце и при тях. Тъкмо стъкмих букет достоен да усмихне и най-намръщената жена, и дори отмъкнах с уста от водата на реката, когато слънцето реши да се намеси. Щипна ме закачливо с нежност, изсипа цялата си мощ върху мен с лъчите си, погали ме, взря се в учите ми, погъделичка врата ми... След това усмихване от негова страна се опитах и аз да грабна нещо от него. Протегнах ръка да щипна от Слънцето мъничко късмет, но то прозряло моята интрига избяга.

    Изведнъж изникнала сякаш от нищото, разярена Пролетта докара от някъде тъмни облаци, подкокороса вятъра да надуе мощно бузи и докара топъл дъжд, който се изсипа без милост върху мен.

 Изтрезнял внезапно от еуфорията забравих щипането си. Природата показваше могъща силата си. Щипеха ме водните и капки, плюеха щастливо намерили терен върху олисялото ми теме; пълнеха сухият ми доскоро врат; мушкаха се с неимоверно любопитство в ушите; къпеха богати с влагата си моите дрехи и се стичаха в гостоприемните ми ботуши.

  Внезапно прозрях истината. Колкото и да се опитвам аз да щипя, колкото и да се мъча никога не ще мога да надвия Природата. Тя милата знае кого и как да помилва, кой да обиди и накаже за делата му. Пък аз си мислех, че аз съм победител в щипането. Каква наглост беше от моя страна, да си помисля това.   Предадох се на течението и дъждът както бе дошъл внезапно, така и си отиде. Парата се вдигаше с нетърпение на близкото до мен шосе, устремена към избягалите в планините облаци. Встрани на пътя изненадващо правеше подскоците си въодушевена от влагата жаба. Водните капчици в никналите зелени треви блеснаха с бисерна чистота.

  Огладнял щипнах две три листенца намерени от едва никнал киселец, и като се усмихнах първо на Слънцето, което отново дойде влюбено при мен, се отправих с жвакащи от недоволство ботуши към дома си, където мокър но щастлив направих първата си пролетна салата от див чесън и глухарче.

В.СОФИН

понеделник, 10 април 2017 г.

Необичаен диалог!


-Ало!

-Да кажете!

-Иванов ли е?

-Същият!

-Имам нужда от финансова помощ...

-Спестете си дългия монолог приятелю!

-Но аз...

-Вижте какво? Първо не съм Иванов, а Драганов! И второ не успях да чуя в залисията името ви...

-Петров се казвам!

-Драго ми е Петров, опитайте при друг да искате пари!

Телефонът се затваря, но след малко същият човек неистово, звъни пак:

-Ало, ало! Здравей приятелю Драганов. Имам нужда от малко пари, които веднага ще ви върна...

-Тогава няма защо да ви ги пращам. Тъкмо се бях разчувствал Петров...

-Откъде знаете името ми?

-А вие моето, което не е Драганов?

-Но вие го казахте?

-Казал съм, но всъщност съм Иванов...

-Да но преди казахте, че не сте...

-А вие откъде знаете какво съм казал?

-Та нали преди малко ви звънях.

-Ами може и да звъннете на баба ми, мир на праха и, или пък на дядото, все ми е тая. Те може и да се съгласят да пратят някой лев, тъй като и аз ги чаках на мен да дадат, докато бяха живи. Успех Петров! Опитай с по-здрава корда!

-Каква кокарда?

-Корда или влакно с по-голяма рибарска кука измамнико!

Телефонът тоя път уплашен затваря Петров или онзи който се бе обадил за пари.
В.Софин